Та сред „изрядните” била и Петрова и се наложило да почака час-два, докато на някои накрая им писнало да се правят на интересни и махнали с ръка.
А ние си я чакахме – принцип на Главния е да не почва оперативка докато не се съберат всички, а после да накаже закъснелите за назидание на останалите. Но този път явно и неговото търпение се изчерпа, понеже нареди на Георгиев: „Абе, я й звънни на тази заспалата… така де, може пък да й се е случило нещо на жената?”
Георгиев взе мобилния и набра номера на колежката. Точно в този момент обаче тя влезе, държейки в ръка своя телефон, от който се разнасяше бодро блеене.
- А, Георгиев, тука съм вече, тука… - започна Петрова, обаче срещнала втренчения поглед на оперативния мениджър, спря по средата на изречението.
- Мога ли аз да попитам…- заплашително изръмжа Георгиев – какъв е този овен?
- А, нищо, нищо…- смути се Петрова – дъщеря ми сигурно си е играла и…
- Стефанов – отчетливо помоли Георгиев – Я я набери и ти.
Търговският мениджър сви рамене и извади мобилния. Петрова се опита да натисне бутона преди да е прозвучал сигнала, но не успя.
И в стаята се разнесе рев на магаре.
- Е, колежке, може ли такова нещо – обиди се Стефанов – Хайде, клиентите че ме правят на маймуна- така е, но те поне си плащат. А ние тук – колектив, екип, така да се каже. Може да съм постъпил наивно някога, но чак магаре…
Петрова се изчерви и започна да се оправдава с другата си дъщеря, но изведнъж млъкна, усмихна се зловещо и натисна един бутон на мобилния си телефон.
От апарата пред Георгиев се разнесе весело кудкудякане.
- Екип значи – изсъска Петрова – Стефанов, сега ще те проверя и теб!
Тук обаче се намеси Главният:
- Хайде, хайде, стига циркове… Детска градина. А аз разчитам на колегиалността ви и…Не ви ли е срам?
В такъв момент няма как да отречеш и тримата си признаха. Впрочем, направиха го малко по-разпалено от необходимото и още по-убедително обещаха веднага да се поправят. Главният, като всяка стара лисица, заподозря нещо нередно.
- Съжалявате, значи… Ами добре, приемам го на доверие. Само че хайде да изчерпим инцидента докрай.
И тримата го увериха, че лошото вече е в миналото – погребано и забравено. Но номерът не мина.
Главният взе своя телефон и набра номера на Петрова и когато чу сигнала, я загледа втренчено.
- Аз, такова, шефе – започна да заеква главната счетоводителка – Не че съм имала нещо предвид, просто ми напомня за едно време на село и… (а до момента Петрова твърдеше, че е пето поколение гражданка).
- Да, да, разбирам – кимна Главният с изражението на палач, на когото са обещали да му повишат заплатата – Но нека проверим и другите.
От апарата на Георгиев се разнесе абсолютно същият звук.
- Шефе, знаеш че съм ловджия, много обичам дребния пернат дивеч…Това е глухар.
- Не е – възрази Главният – Лъжеш като циганин.
Георгиев отвори уста да възрази, но шефът вече набираше следващия номер. И отново чу същия звук.
Само че Стефанов бе с малко по-бавна реакция и не успя да измисли нищо. Само отвори жално уста и промълви:
- Нищо лично, бе шефе! Просто много обичам пуешко…
Но Главният вече не го слушаше.
- Миме! – изрева той на секретарката си – Намери ми веднага телефона на оная, Рафтингова…
Този път бе решено целият персонал на фирмата да участва в гребен поход от Видин до Силистра, като – естествено – Петрова, Стефанов и Георгиев трябваше да бъдат в една лодка, за да се сплотят, обикнат – или каквото там става, когато подложиш на допълнителен стрес хора, които и без това едва се понасят.. Все пак г-жа Рафтингова прояви нехарактерно за нея великодушие и предложи на всеки екипаж до отиде на кея ден по-рано и да си избере лодка. Георгиев се самообяви за капитан, качи се в пасата си и каза, че – какво винаги- всичко ще бъде ОК. При тези думи Петрова и Стефанов потръпнаха, но понеже обикновено оперативния мениджър накрая се оказваше прав, въздъхнаха и се оставиха в ръцете на съдбата.
На следващия ден целия мениджърски състав на фирмата се събра във видинския яхт-клуб (всъщност май няма такъв, но както и да е), където Главният си пиеше уискито и пушеше специално купената за случая лула. Когато всички се събраха, той лично заведе групата до кея, където се поклащаха и зловещо проскърцваха няколко лодки.
- Тази е нашата – гордо посочи Георгиев, който носеше на гърба си огромна раница и приличаше на недотам адекватен турист – Хайде, качвайте се.
- Ама…- започна да заеква Стефанов – Ама това си е жива ладия бе! Сигурно гази един метър.
- Метър и двадесет – кимна Георгиев – Е, и?
- Ама ние с теб ще гребем като на галера бе! Нямаше ли нещо по-малко?
- Хайде, хайде… нали ще се сплотяваме? Като ще е - да е. Качвайте се!
Петрова скочи бодро в лодката и изрази увереност, че при двама кавалери няма да се налага и тя да…
- Няма, няма – успокои я Георгиев – ти само ще наливаш уискито – ето, нося тук един кашон.
Като чу това, Главният изпита силно колебание дали все пак да не се включи в похода, но здравия разум надделя. Само попита Георгиев дали е бърбън и чул утвърдителен отговор, тъжно въздъхна. А после даде старт и бавно тръгна към джипа си.
За да се гарантира сигурността на участниците, от „ТБПТ” ООД бяха осигурили съпровождащ катер, но го караше оня същия служител, който преди време се качваше в такситата с Георгиев и редовно ядеше бой. Ето защо сега човекът реши да не изпитва повече съдбата и бързо се отдалечи напред , а огромната лодката на тримата мениджъри – с романтичното име „Минка” – се заклатушка далеч назад.
И нищо чудно, понеже Георгиев и Стефанов гребяха повече от симулативно.
- Колега - започна смутено Стефанов – Да знаеш – ако не е течението – никога няма да стигнем. Нямаше ли по-малка лодка?
- Абе имаше, обаче… - Георгиев се усмихна многозначително – Не ни отива на ранга. Впрочем, я спри да размахваш това гребло и дай по една цигара.
После Георгиев се огледа внимателно – всички бяха далеч напред – отвори раницата и извади малък извънбордов мотор. Като го видя, Петрова подскочи и – макар че тя самата до момента не гребеше – почти поиска да целуне оперативния мениджър. Добре, че навреме се сети за дръвчето, което трябваше ежеседмично да полива и се отказа.
Но Стефанов също беше във възторг.
- Браво бе, колега! Ей, това – в производството сте истински гении! Ако е да се излъже, искам да кажа.
- А да гребеш до Русе? – изръмжа Георгиев.
- Не бе, не – исках да кажа,че сте ино… как беше там?
- Иновативни – обясни любезно Петрова – Даже направо тарикати.
- Вижте какво – започна бавно Георгиев, докато закрепваше двигателя – Усещам ли негативизъм или само така ми се струва? Не стига, че вместо разни обединяващи тъпотии ви осигурих приятна разходка, ами и… Поне едно „благодаря” няма ли да кажете?
Колегите му се сепнаха и потвърдиха, че – да – без производството са за никъде. Дори за да заглади случая, Стефанов предложи да отворят една бутилка с уиски. Георгиев поклати глава.
- Пълни са с гориво. Ще стигне до Свищов, а после ще видим. Хайде, сядайте и се наслаждавайте на гледката.
Лодката се носеше спокойно по реката, Петрова и Стефанов седяха един до друг на носа и доста приличаха на ония, влюбените от „Титаник” (не съм го гледал, но имало едни такива там), само дето бяха малко по-възрастни. Георгиев се беше излегнал на кърмата и отвреме навреме изключваше двигателя, за да не се доближат прекалено до другите. Впрочем, каточе ли нямаше подобна опасност.
И когато палеше поредната цигара, оперативният мениджър изведнъж чу познатото „храс!”, с което обикновено започваха всички сериозни аварии в производството. За съжаление, сега подчиненият му главен механик не беше наблизо.
Петрова и Стефанов подскочиха и рязко се обърнаха, още повече, че лодката видимо намали скоростта си.
Георгиев извади мобилния:
- Абе, Гошо, оня мотор, дето го ремонтирахте вчера, нещо не работи…Не , не, бръмчи си там (Георгиев беше инженер с двадесетгодишен трудов стаж и умееш да обясни професионално проблема), обаче перката не се върти… Как откъде знам бе, какво като е под водата…? Не излизат мехурчета , оттам знам… Да, да – и почти не се движим , само колкото от течението… Да, само от него, един пън току-що ни изпревари… Я провери какво са ремонтирали хората ти и ми се обади кого да разстрелям, като се върна…Не бе, шегувам се – никого няма да разстрелвам, само ще го уволня дисциплинарно. Как защо? Ами за саботаж и опит да се ликвидира висшия мениджмънт на фирмата и … понеже сега аз трябва да греба. Бягай да провериш каква е причината и ми се обади дали може да се направи нещо, преди да са ни изяли сомовете…
После Георгиев въздъхна тежко, седна на пейката до едното гребло и посочи на Стефанов мястото до себе си. В същото време телефонът му иззвъня.
- Какво стана…? Аха…Не, ти го остави това „всеки греши”, понеже и всеки го уволняват, така да се каже. Та какво е станало? Направили щифт на задвижващия вал от парче електрод? Не , не ми обяснявай, знам че са идиоти…А защо не са питали някой от конструкторите? А, питали са...Да, разбирам. Все желязо било, да…Ясно. А остатъка от електрода пазите ли го? Не, намерете го, понеже като се върна, ще му го пъхна на този конструктор в … както и да е, не мога да уточнявам сега, че Петрова е с нас. Той сам ще се сети, вие го само го намерете…
После Георгиев въздъхна и натисна своето гребло.
- Момчета – радостно изчурулика Петрова, която сега се беше изтегнала на мястото на Георгиев на кърмата, а той самия и Стефанов гребяха – Чувствам се направо като Клеопатра.
- Я провери не носиш ли някой сандвич – изръмжа оперативният мениджър – Умряхме от глад. И тези от ТБПТ не се виждат.
- Е , ти си виновен – изплаши ги оня път с таксито. Ако ги беше послушал, сега щяха вече да са ти паднали вътрешните бариери и да се чувстваш по-освободен.
- Чувствам се бесен – призна си Георгиев – кой прави щифт от електрод бе? То затова нашите изделия никой не ги купува – понеже всички в цеха все умници. Абе, Петрова – я виж на телефона ми къде сме се?
Главната счетоводителка включи GPS–a и ги уведоми, че наближават Белене. А малко след това подскочи и почна да сочи средата на реката.
От острова към тях се носеше малка лодка.
- Сигурно са избягали затворници! - задъхано предположи Петрова – Ще ни изнасилят, а после ще ни убият, за да вземат лодката. Да викам ли?
- Кого? – спокойно попита Георгиев – Никой няма наоколо.
- Не, аз в смисъл – да пищя ли или само ще ги ядосам допълнително?
- Абе не знам –оперативният мениджър се почеса по главата и остави греблото – Дай все пак да не рискуваме.
- Аз имам нож – прошепна Стефанов – Обаче е много малък. Да ги пуснем по-наблизо и тогава…
- Не се излагайте – въздъхна Георгиев и извади цигарите си – И двамата сте тъпи до немай къде и само компрометирате мениджмънта на фирмата. Какви затворници, какви пет лева? Това е поредната измишльотина на оная патка Рафтингова – преоблякла е свои хора уж да ни нападнат, а ние да сме сплотим. Честно да ви кажа, взе да ми писва от простотиите й.
В това време лодката наближи и те видяха в нея двама небръснати мъже с гривни от скъсани белезници на ръцете им. „Банално”, отбеляза за себе си Георгиев и реши да отвори малко приказка:
- Абе, колеги, да ви се намира случайно щифт от закалена стомана?
По-якият от мъжете поклати глава, а после лодката им плътно се доближи до тази на мениджърите и „затворниците” скочиха вътре.
- Преди час избягахме от затвора – осведоми ги единият – Дайте ни веднага нещо за ядене, а после ще видим дали първо да ви изнасилим, или направо да ви убием. Зависи дали яденето ще ни хареса или не.
Георгиев слушаше всичко това с блага усмивка и учтиво кимаше. После изведнъж посочи нещо зад мъжа и попита :
- Този катер случайно да не търси вас?
Мъжете рязко се извърнаха, а Георгиев замахна с греблото…
- Ама какъв катер, нищо не виждам – обади се Стефанов, за щастие – твърде късно.
- Ама какъв катер, нищо не виждам – обади се Стефанов, за щастие – твърде късно.
…Когато дойдоха на себе си след около час, „затворниците” откриха, че за здраво завързани за пейките, а ръцете им - за греблата. До тях седеше Петрова и като самодива ги пръскаше с вода от Дунава, само дето не беше облечена в бяла премяна.
- Кофти е да работиш за Рафтингова, а? – поинтересува се оперативният мениджър.
Мъжете гледаха недоумяващо.
- Хайде, хайде-примирително каза Георгиев – Почвайте да гребете, че много изостанахме.
Мъжете поклатиха глави и отново обясниха, че щом се освободят, веднага щели да изнасилят всички, като почнат от Георгиев. Това накара Петрова да почувства подценена и тя се нацупи.
- ОК - Георгиев нямаше навика да се пазари с хора, които зависеха от него – Вижте, в тези бутилки има бензин. Сега ще излея една на главите ви, а после ще си пална една цигарка. Силно се надявам, че вятърът няма да духа към вас. За после ден път питам – ще гребете или не?
- Ще гребем – съгласиха се мъжете - Но когато се освободим….
Георгиев посегна към бутилките, а мъжете веднага млъкнаха и натиснаха веслата.
- Тая Рафтингова е много проста жена според мен –сподели Георгиев – само тъпанари наема. Абе, Стефанов, защо не вземеш да запишеш един дует с нея? Как беше оня твой хит – „Ти си ми маржа в живота”?
- Профита – тихо го поправи Стефанов – обаче идва още една лодка. И в нея има още двама затворници.
още, още, още!!!
ОтговорИзтриванеТимуре! Публикувай телефона на Рафтингова, искаме да правим тиймбилдинг при нея! :)
ОтговорИзтриванеЧакаме продължението.
Рафтингова е измислен персонаж, естествено. Но...
ИзтриванеПрепоръчвам Жени от Талентлинк.:))))
Всъщност именно въпросната Жени е прототипът на Рафтингова, като малко съм добавил и от себе си.
Изтриване