сряда, 25 май 2011 г.

Атестацията

                                      Да би младо знаело, да би старо можело…   (народна поговорка)

Слухът се появи сякаш отникъде и плъзна из фирмата като горски пожар в горещ летен ден; настигна Пешо под палмата в коридора - където мениджърите се събираха да изпушат по цигара – и го изгори. Е, може би не съвсем, но определено подпали амбициите му.
Изпълнителният директор Конакчиев бе решил да направи атестация на топ-мениджмънта си.


Само по себе си това не беше кой знае колко изключително събитие – сега подобни неща се правеха навсякъде и никой не се впечатляваше особено. Само че слухът донесе една важна подробност – за добри резултати чуждестранните собственици на компанията били решили да издигнат Конакчиев и той да оглави управлението на групировката за Източна Европа. Едни го пращаха в Будапеща, други – в Прага, но за Пешо това бяха подробности.
Важното бе, че някой трябваше да заеме освободеното място на изпълнителния директор – и това придаваше на предстоящата атестация привкус на битката за Троя.


Е, може би не чак толкова – каквото и да си говорим, сериозните кандидати бяха двама – самият Пешо и … Да - и Георгиев, разбира се. Пешо се намръщи.


Бе постъпил в компанията преди две години, почти направо от университета. Започна като специалист по маркетинг (дотогава функциите се изпълняваха по съвместителство от търговския мениджър) и бе силно впечатлен от инертността на мисленето на колегите си. Фирмата беше собственост на чужденци повече от десет години, а манталитетът на хората почти не се бе променил – искаха всичко да се случва бавно и полека - еволюционно, така да се каже. Или не смееха да рискуват, или просто им беше все едно.


Пешо обаче бе нахъсен до немай къде – и докато колегите му вечер си пиеха ракията, той четеше Котлър и обмисляше идеи. А през деня ги споделяше с Георгиев, който му беше нещо като наставник – или както е прието да се казва сега, упражняваше коучинг върху младежа.

Пешо често се дразнеше от спокойния тон на колегата си и от странните му разбирания – веднъж Георгиев бе споделил, че добри резултати, които не могат да бъдат разумно обяснени, трябва да се възприемат по-скоро като заплаха. Подобни изказвания предизвикваха вътрешен смях у по-младия мениджър – резултатите са си резултати и не подлежат на тълкуване – но той предпочиташе да замълчи. Бе забелязал, че Георгиев е неформален заместник на Главния и всеки, който провокираше конфликт с него, скоро внезапно се оказваше неудобен за компанията и си отиваше. Ето защо Пешо само свиваше рамене, а вечер продължаваше да чете.


Понякога си обясняваше консервативността на Георгиев с това, че другият управляваше оперативната дейност на фирмата – производство, качество, логистика – все неща, където е опасно да се експериментира. Докато маркетинга е нещо съвсем друго.


Изглежда Пешо бе чел правилните книги, понеже скоро резултатите му бяха забелязани от Конакчиев и младежът започна да се издига в йерархията. Избута един, прескочи друг (но те си го заслужаваха – бяха изключително ретроградни) и след две години се оказа в една стая с Георгиев, точно срещу кабинета на директора. Сега на практика те си бяха разделили контрола върху цялата дейност на фирмата и действаха като прокуристи, когато Конакчиев поемеше за пореден път към чужбина.
Но дойде слухът за тази атестация и … останалите неща.


Пристигнаха хора от българския клон на известна американска компания, специализирана в оценка на персонала, задаваха въпроси, поискаха да бъдат попълнени тестове, проиграваха варианти… А после благодариха и обещаха да пратят резултатите до седмица.
И в момента Пешо и Георгиев седяха на бюрата си един срещу друг и гледаха в екраните на лаптопите си.


„Май не е съвсем честно – мислеше си Пешо – Но, както е казал О’Хенри, Боливар не може да носи двама. Ако трябваше да се боря срещу останалите, как да е – щях да дам най-доброто от себе си и да ги отвея. Обаче Георгиев….Твърде много неща е научил за толкова години. Е, като се има предвид, че когато той е следвал, не са знаели какво означава думата мениджмънт – сигурно е поизостанал от времето, но е опасно да го изключвам от сметките. В началото имаше моменти, когато ме караше да се чувствам като непослушен ученик. Така че просто не мога да си позволя да разчитам само на случайността и късмета…”


Пешо се размърда на стола си, а после каза, че отива да изпуши една цигара. За пръв път от доста време Георгиев се извини, че е зает и остана на мястото си.


Пешо застана под палмата в коридора и запали цигарата, но този път тя някакси странно му горчеше. А после си спомни разговора си с онова момче, ръководителя на атестиращите. Разбраха се за хиляда евро. Напълно приемлива цена за това да получиш изключително висока оценка – далеч над тази на останалите. Човекът взе парите и даде гаранции, че Конакчиев ще остане изумен от новината с какъв скрит талант е разполагал. После внимателно изказа предположение, че ако Пешо някой ден стане изпълнителен директор, тяхното успешно сътрудничество ще продължи. Да, обеща младият мениджър, макар че вече му се гадеше и от физиономията на атестиращия, и от неговата собствена.


…Хвърли цигарата и запали нова, но и тази горчеше. „Но такъв шанс идва веднъж в живота и просто нямах право да не го използвам – отново си повтори той – А Боливар…”


Останал сам в стаята, Георгиев се изправи и отиде до прозореца. Навън беше пролет и мекото слънце блестеше приятно.
„И защо? – помисли си оперативният мениджър – Какъв е смисълът? Започва да ми прилича на параноя. Ако я караме все така, когато се пенсионираме, просто няма да има кой да ни наследи. Ех, Конакчиев, Конакчиев…”
И реши този път да поговори сериозно с Главния – и да му обясни, че няма смисъл от подобни неща. Да, всеки си пази мястото, но чак толкова … На всеки три години да пускаш слух, че ще те местят в чужбина, да организираш атестации, само за да разбереш кой е способен скоро да те измести и след месец да намираш предлог да се освободиш от него…Досега загубиха така три много способни момчета, Пешо очевидно щеше да е четвъртото. Определено трябваше да говори с Конакчиев – поне за в бъдеще да спре с тези глупости.


След малко Пешо се върна и двамата мениджъри отново се вторачиха в екраните на лаптопите си. Единият все още не знаеше, че е платил хиляда евро, за да остане без работа, а другият – какви блестящи качества е показал колегата му – които просто нямаше как да са истина. И тогава щеше да се замисли дали все пак Конакчиев не е прав….
…Но сега всеки от тях се чувстваше малко гузен и затова в стаята беше по-тихо от обикновеното.


Впрочем, след атестация обикновено е така.

13 коментара:

  1. Доброоооо и болезнено вярно...

    ОтговорИзтриване
  2. Историите от наръчника по кариерно оцеляване са ми любими.

    ОтговорИзтриване
  3. viva la corporate bullshit.. тия работи защо не ни карат да ги учим малко след Чичо Томовата колиба?
    Тимур, даваш ли консултации?

    ОтговорИзтриване
  4. Драматичен обрат :) Доста полезно четиво

    ОтговорИзтриване
  5. Хаха, страхотно, много добро!:) Много обичам неочакваните завършеци.:)

    ОтговорИзтриване
  6. Уникално както винаги...

    ОтговорИзтриване
  7. Не мога да повярвам... в събота сутрин, след нелека работна седмица, стоя и вече половин час време чета тук различни истории. На всичкото отгоре днес имам и рожден ден. Все ще да има по-празнични занимания. Обаче мъжът ми спи, така или иначе няма да празнуваме пищно... така че защо не да убия малко време в интернет?

    Харесва ми как пише автора. Въпреки че не понасям думата "мениджър" (може и да не съм права)и за първи път посещавам тоя блог. (Открих го случайно под публикация в Кариери бг и една статия за Петер Симон и ABB България. Между другото наумила съм си, че искам да работя там. После когато прочетох разказа за нахъсания кандидат за главен счетовдител... хем се смях, хем се засрамих от това, че ми се беше завъртяла идеята да им се обадя на въпросните ABB)

    Обаче едно не ми стана ясно.... И какво в крайна сметка се случи с Пешо?

    Ст.

    ОтговорИзтриване
  8. Ст.: Честит розден ден с пожелания за всичко най-хубаво, което може да се случи на някого в нашата бедна страна.

    ...Какво се случи с прототипа на Пешо в реалния живот? След няколко подобни опита за бързо издигане (не че не го заслужаваше, но просто амбициите му изпреварваха моментните възможности) той стана по-раздразнителен и циничен, а после влезе в политиката, където бързо си намери майстора - оказа се, че всички около него се готови на далеч по-мръсни игри и понеже те бяха по-умели в това, изхвърлиха го в периферията. Мисля, че в момента е някакъв експерт на ниска позиция в държавния сектор.

    ОтговорИзтриване
  9. Благодаря, Тимур.
    Значи експерт на ниска позиция в държавния сектор? Да би младо знаело... Струва ми се рядко става така. Май по-скоро нахъсаните кариеристи в крайна сметка успяват да го добутат до лелеяния по-висок пост.
    Чуждите компании в страната ни подценяват балканския субект. Веднъж като го мислят за абориген обяснявайки му прости неща със сложни приказки и нагледни презентации в Power Point . И втори път като твърде лековерно приемат енергичните му уверения, че "да, разбира се, мога да се справя", "да, ще дам всичко от себе си за постигането на добри резултати". Европейците изглежда не подозират, че често тук зад „ умея” не стоят умения, а амбиции. Което са си две различни неща все пак.

    Защо ли ми стана интересно? Не, не съм мениджър и никога няма да бъда. (аз съм със средно образование и единственото, в което искам да се развивам е някой да ме учи на нови неща в един бъгав софтуер, с който работя, претенциозно наричан ERP система. Компютърджиите не го харесват, дребните user-и като мен също, но… аз го намирам за очарователен. Така че далечни са ми какви да е амбиции). Друга е работата.

    При все, че съм на 36 – не е като 26, но в никакъв случай не и тоталитарен кадър, чакащ пенсиониране – с изненада установявам, че не харесвам млади колеги. Предпочитам да работя с по-възрастни. У тях не липсва професионализъм противно на общо разпространеното „всички над 45 са изостанали”. Някак са по-концентрирани, защото главите им не бучат от опити да правят сто неща едновременно (в крайна сметка двайсет годишните нито едно от стоте не правят като хората. Просто пушилката е по-голяма). Занимават се кротко с едно нещо, което знаят, но… го правят добре. И някак по-малко мислят за кариера. Може и да е нормално… не знам. А биха могли. Защо не?
    Когато един петдесет годишен колега ми каже, че знае, обикновено е точно така. Започвам да се увъртам около него и намирам за чест ако реши да сподели малко от опита си с мен. Склонна съм да му говоря на Вие, искрено засвидетелствайки уважение пред годините работа. Ако ми се разкрещи ще си замълча. Ако ме похвали… ще се възгордея.
    Виж когато младок ми сподели увереност започвам инстинктивно да се стягам. Хеле пък ако се кани и да ме учи.
    Е, очакващите пенсиониране може и да не си служат свободно с чужди езици и компютри, но… то пък щото надъханите млади кариеристи умеят... Хайде, хайде. Да сваляме филмчета и да използваме scype далеч не е компютърна грамотност.

    ОтговорИзтриване
  10. По тоя повод няма да забравя деня когато окончателно ми стана ясно горното. Честно казано се разочаровах и озлобих (човещина) малко.
    Нов изпълнителен директор. На местно ниво. Чужда компания. Йерархия, директори… дал Господ. Като всеки новоназначен изглежда и този се кани да подрежда света. Няма лошо. Започва с курсове по английски език. „Ако на някой не му харесва… вратата е отворена” споделя на всеослушание. Млад, надъхан. Претърпял провал с управлението на друга подобна компания, където генерирал милиони загуба в годините на най-големия бум в съответната сфера. Накрая чуждестранните сайбии очевидно решили да го заменят. Естествено това не става с уволнения. Хора от високия мениджмънт рядко биват уволнявани. Просто любезно те канят да се оттеглиш. Естествено не съм присъствала. Но знаете как е с корпоративните слухове сред компании със сходен бизнес – всичко стига даже до ушите на шофьора. А както знаем… във всеки слух си има малко истина.

    И ето го кацнал в друга подобна компания. Няма нужната квалификация. По си бива инженер или поне финансист. Този е хуманитарни науки във второ разряден университет. Но след един провал желанието да се реабилитираш сигурно е още по-голямо. Добре де, ще кажете, добри намерения, силно амбициозен, млад… да бъдем по-толерантни.

    О, да, няма против. Но един ден влязох при него да поискам разпечатка от постъпленията в банката за деня. Почтително помолих само ако е удобно да ми я разпечата Landscape. При което ме удостои с почти строг (!) поглед и въпрос: “Какво е Landscape?”

    Вива! За младостта, амбициите, директорските кресла, английския език, компютърната грамотност и… бързата мисъл.

    Забавно е това с Пешо ама все таки защо си мисля, че обикновено не акостират на ниска позиция в държавния сектор, а се покачват дори още по-нагоре? Обикновено де. Е, явно има и изключения. Като Пешо. Боже… обичам изключенията!
    Извинявайте за дългото писание. Няма да се повтаря. Искрено се забавлявах. Пешо ще го запомня.
    Ст.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Уточняващ въпрос: "Landscape" сигурно е казано устно? Не мисля, че е показател за неразбиране точно това.

      Изтриване

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/