Атестацията

                                      Да би младо знаело, да би старо можело…   (народна поговорка)

Слухът се появи сякаш отникъде и плъзна из фирмата като горски пожар в горещ летен ден; настигна Пешо под палмата в коридора - където мениджърите се събираха да изпушат по цигара – и го изгори. Е, може би не съвсем, но определено подпали амбициите му.
Изпълнителният директор Конакчиев бе решил да направи атестация на топ-мениджмънта си.


Само по себе си това не беше кой знае колко изключително събитие – сега подобни неща се правеха навсякъде и никой не се впечатляваше особено. Само че слухът донесе една важна подробност – за добри резултати чуждестранните собственици на компанията били решили да издигнат Конакчиев и той да оглави управлението на групировката за Източна Европа. Едни го пращаха в Будапеща, други – в Прага, но за Пешо това бяха подробности.
Важното бе, че някой трябваше да заеме освободеното място на изпълнителния директор – и това придаваше на предстоящата атестация привкус на битката за Троя.


Е, може би не чак толкова – каквото и да си говорим, сериозните кандидати бяха двама – самият Пешо и … Да - и Георгиев, разбира се. Пешо се намръщи.


Бе постъпил в компанията преди две години, почти направо от университета. Започна като специалист по маркетинг (дотогава функциите се изпълняваха по съвместителство от търговския мениджър) и бе силно впечатлен от инертността на мисленето на колегите си. Фирмата беше собственост на чужденци повече от десет години, а манталитетът на хората почти не се бе променил – искаха всичко да се случва бавно и полека - еволюционно, така да се каже. Или не смееха да рискуват, или просто им беше все едно.


Пешо обаче бе нахъсен до немай къде – и докато колегите му вечер си пиеха ракията, той четеше Котлър и обмисляше идеи. А през деня ги споделяше с Георгиев, който му беше нещо като наставник – или както е прието да се казва сега, упражняваше коучинг върху младежа.

Пешо често се дразнеше от спокойния тон на колегата си и от странните му разбирания – веднъж Георгиев бе споделил, че добри резултати, които не могат да бъдат разумно обяснени, трябва да се възприемат по-скоро като заплаха. Подобни изказвания предизвикваха вътрешен смях у по-младия мениджър – резултатите са си резултати и не подлежат на тълкуване – но той предпочиташе да замълчи. Бе забелязал, че Георгиев е неформален заместник на Главния и всеки, който провокираше конфликт с него, скоро внезапно се оказваше неудобен за компанията и си отиваше. Ето защо Пешо само свиваше рамене, а вечер продължаваше да чете.


Понякога си обясняваше консервативността на Георгиев с това, че другият управляваше оперативната дейност на фирмата – производство, качество, логистика – все неща, където е опасно да се експериментира. Докато маркетинга е нещо съвсем друго.


Изглежда Пешо бе чел правилните книги, понеже скоро резултатите му бяха забелязани от Конакчиев и младежът започна да се издига в йерархията. Избута един, прескочи друг (но те си го заслужаваха – бяха изключително ретроградни) и след две години се оказа в една стая с Георгиев, точно срещу кабинета на директора. Сега на практика те си бяха разделили контрола върху цялата дейност на фирмата и действаха като прокуристи, когато Конакчиев поемеше за пореден път към чужбина.
Но дойде слухът за тази атестация и … останалите неща.


Пристигнаха хора от българския клон на известна американска компания, специализирана в оценка на персонала, задаваха въпроси, поискаха да бъдат попълнени тестове, проиграваха варианти… А после благодариха и обещаха да пратят резултатите до седмица.
И в момента Пешо и Георгиев седяха на бюрата си един срещу друг и гледаха в екраните на лаптопите си.


„Май не е съвсем честно – мислеше си Пешо – Но, както е казал О’Хенри, Боливар не може да носи двама. Ако трябваше да се боря срещу останалите, как да е – щях да дам най-доброто от себе си и да ги отвея. Обаче Георгиев….Твърде много неща е научил за толкова години. Е, като се има предвид, че когато той е следвал, не са знаели какво означава думата мениджмънт – сигурно е поизостанал от времето, но е опасно да го изключвам от сметките. В началото имаше моменти, когато ме караше да се чувствам като непослушен ученик. Така че просто не мога да си позволя да разчитам само на случайността и късмета…”


Пешо се размърда на стола си, а после каза, че отива да изпуши една цигара. За пръв път от доста време Георгиев се извини, че е зает и остана на мястото си.


Пешо застана под палмата в коридора и запали цигарата, но този път тя някакси странно му горчеше. А после си спомни разговора си с онова момче, ръководителя на атестиращите. Разбраха се за хиляда евро. Напълно приемлива цена за това да получиш изключително висока оценка – далеч над тази на останалите. Човекът взе парите и даде гаранции, че Конакчиев ще остане изумен от новината с какъв скрит талант е разполагал. После внимателно изказа предположение, че ако Пешо някой ден стане изпълнителен директор, тяхното успешно сътрудничество ще продължи. Да, обеща младият мениджър, макар че вече му се гадеше и от физиономията на атестиращия, и от неговата собствена.


…Хвърли цигарата и запали нова, но и тази горчеше. „Но такъв шанс идва веднъж в живота и просто нямах право да не го използвам – отново си повтори той – А Боливар…”


Останал сам в стаята, Георгиев се изправи и отиде до прозореца. Навън беше пролет и мекото слънце блестеше приятно.
„И защо? – помисли си оперативният мениджър – Какъв е смисълът? Започва да ми прилича на параноя. Ако я караме все така, когато се пенсионираме, просто няма да има кой да ни наследи. Ех, Конакчиев, Конакчиев…”
И реши този път да поговори сериозно с Главния – и да му обясни, че няма смисъл от подобни неща. Да, всеки си пази мястото, но чак толкова … На всеки три години да пускаш слух, че ще те местят в чужбина, да организираш атестации, само за да разбереш кой е способен скоро да те измести и след месец да намираш предлог да се освободиш от него…Досега загубиха така три много способни момчета, Пешо очевидно щеше да е четвъртото. Определено трябваше да говори с Конакчиев – поне за в бъдеще да спре с тези глупости.


След малко Пешо се върна и двамата мениджъри отново се вторачиха в екраните на лаптопите си. Единият все още не знаеше, че е платил хиляда евро, за да остане без работа, а другият – какви блестящи качества е показал колегата му – които просто нямаше как да са истина. И тогава щеше да се замисли дали все пак Конакчиев не е прав….
…Но сега всеки от тях се чувстваше малко гузен и затова в стаята беше по-тихо от обикновеното.


Впрочем, след атестация обикновено е така.