Тиймбилдинг - 3 (2)

В лодката имаше двама небръснати мъже с гривни от скъсани белезници на китките им. „Май Рафтингова не се отказва толкова лесно” – помисли Георгиев -”То добре, че взех по-голяма лодка, накрая сигурно ще събера половината ТБПТ на борда.”
Но понеже уважаваше чуждия труд (дори и да му изглеждаше безполезен), оперативният мениджър се изправи на носа на „Минка” и се усмихна приветливо:
- Привет, господа! Мога ли да помогна с нещо?
- Можеш и още как - изпъшка единият от идващите, докато се бореше с греблото – Ей сега ще се качим на борда и всичко ще ви обясним.
- Внимавайте!- изкрещя един от гребящите в „Минка” – Голям тарикат е, ще ви излъже – ще ви каже, че уж идва катер и когато се обърнете – прас с греблото по главите….
Стефанов срита човека, но както винаги – късно.

- Благодаря, колега – отговориха от идващата лодка – Предупреждението ти е прекрасен пример за предварителна оценка на риска и за оня корпоративен дух, който…
После обаче внезапно млъкнаха и скоро бордът им опря в този на „Минка”, а те самите скочиха вътре. Явно бяха оценили правилно кой е неформалният лидер, понеже застанаха с лице към Георгиев и с гръб към Петрова и Стефанов.
- Преди половин час избягахме от затвора – започна единият – и след цялото това идиотско гребане срещу течението…
- Не изпадай в подробности – смушка го другият – Ще пропуснеш същността на въпроса.
- А, да… Значи, избягахме от затвора и сега първо ще ви изнасилим, а после ще ви убием…


Георгиев поклати глава – ако неговите работници се размотаваха така по двойки където им скимне, плана кучетата го яли. Очевидно мениджмънта на затвора в Белене силно бе залитнал към прекалено демократичен стил на управление. После обаче се сети, че не е уточнил нещо важно:
- Аха… И с кого смятате да започнете изнасилването?
Затворниците се ухилиха.
- Щом питаш – с тебе , естествено. Първо ще те…
- Е, това вече на нищо не прилича! – чу се разяреният глас на Петрова, а една от бутилките с гориво проблясна два пъти на слънцето и двамата нови затворници се строполиха като подкосени – Вярно, че две седмици не съм си боядисвала косата, но чак толкова… Георгиев, какво е това твое излъчване бе, че всички ти се лепят като мухи? Хайде, за жените бих го разбрала, но – мъже? Или понеже са били толкова време изолирани?
- Не е това – обади се Стефанов – И нашите работници си го обичат колегата. Веднъж минах през цеха малко след като беше ги глобил всичките – нямаш представа какви сексуални фантазии имаха по негов адрес. Обаче ги е страх да споделят, понеже сигурно няма да им отвърне с взаимност, а просто ще ги уволни.
- Бъзикайте се вие – промърмори Георгиев, докато връзваше новото попълнение до старото – Е, поне мощността ни се увеличи малко.


После всичко се повтори – Петрова пръска, докато и новите се свестят. След това обаче те избраха коренно различна линия на поведение:
- Вижте сега, господин Георгиев – започна колебливо единият от тях – всъщност, ние сме от ТБПТ. Ако желаете, можете да се обадите на госпожа Рафтингова да потвърди.
Георгиев поклати глава.
- Бих казал, че дрес-кодът ви малко… Както и да е, вие си гребете там, а аз ще помисля.
- Ама ние не сме дошли да гребем, господин Георгиев – продължи другият – Идеята беше да ви уплашим, а пред лицето на опасността вие да се сплотите и…
- Не ви вярвам – ухили се зловещо оперативният мениджър и започна да търси нещо по дъното на лодката – Имам усещането, че този щифт от белезниците ви ще пасне точно на задвижващия вал на мотора. И ако съм прав, свалям ви всички на следващия остров, я вие се оправяйте помежду си кой бил истински изверг, а кой само работел в ТБПТ.
- Бива – обади се един от първата двойка – Ша ги оправим като едното нищо.
- Не бива – възразиха от втората двойка – Ние просто си вършим работата. Сплотяваме хората.
- Е – и аз това имам предвид – обясни оперативният мениджър – Стресова ситуация, усещане за заплаха, сурови условия – какво повече му трябва на човек за да обикне ближния си? Нали такава е теорията на Рафтингова? А, впрочем – може и вътрешните ви бариери да паднат – всякакви там морали, етики, възпитания и т.н….
- Всичко ще им падне, шефе – обещаха от първата двойка – Ти само ни остави на острова, а ние ще се обикнем, няма проблем.


- Не ми се вярва много – въздъхна един от „вторите” – Вижте – Рафтингова е била комсомолски секретар на института през социализма. Получила диплома за инженер, но от организиране на походи и манифестации така и не й останало време да научи, че „ковкият” чугун всъщност не може да се кове. И после, когато системата се сринала, никой не пожелал да я назначи на работа – хората търсели специалисти, а не партийни секретари и профпредседатели . Дори и познатите на Рафтингова от комсомолските времена не я искали – вероятно, понеже сега плащали от собствения си джоб и изведнъж митингите, които някога били толкова важни, се оказали пълна глупост. И жената стояла доста време без работа, преди да прочете в една книга (преведена на руски) що е това тиймбилдинг и как се консумира. Основала ТБПТ („Тиймбилдинги и прочие такива”), свързала се с бившите си колеги от комсомола, сега видни бизнесмени (но акълът им – колкото нейния), попитала ги те по-прости ли са от американците, че… Не, не били прости – или поне не искали да си признаят. Почнали да я наемат, бизнесът се разраснал, някъде по това време постъпихме и ние във фирмата… Хайде, остави ни на различни острови, а?

Георгиев беше замислен.
- Може и така да е – призна накрая той – А може и просто да клеветите жената, понеже са ви ниски заплатите. Ето, нас вече два пъти ни обединявахте – и имаше ефект, макар и временен.
- Станахте екип ли ? – попита един от вторите – Ако да, значи сте първия случай в историята на компанията ни.
- Е, не съвсем, но…
- Или просто се оказа, че да играете един срещу друг не е изгодно?
- Да, всъщност беше точно така.
- Но това не е обединяване на екип – обясни човекът от ТБПТ – А нещо съвсем друго, което може да се научи и без да бъдат катерени скали. Обаче иначе няма как да се оправдае хонорара.
- Добре – кимна Георгиев – Реших – ще ви оставя на различни острови. Приемам, че сте просто изпълнители.
- Шефе, не им вярвай – обадиха се първите затворници – Те сега така говорят, за да те излъжат – а утре пак ще ти спретнат някой тиймбилдинг да ти свалят бариерите. Сега ти се е паднало, дай ги тука да се сприятелим… Впрочем, ТБПТ ли казаха? Че те и при нас идваха веднъж…Голяма работа са.


Георгиев тъкмо отвори уста да отбележи, че е трябвало там и да си останат и видя как от остров Белене се отдели голям катер с надпис „охрана” и се насочи към тях. На борда му беше пълно с хора с униформи и оръжие.
Катерът пресече курса на „Минка” и се доближи откъм средата на реката, сякаш искаше да бъде сигурен, че няма да избягат и се опитваше да ги притисне към брега. Един мъж извади рупор:
- Ало, галерата, спрете да гребете и застанете с ръце на тила.


Кой колкото можа, изпълни нареждането. Катерът се доближи плътно до „Минка”.
- Я! – възкликна капитанът който го командваше – Бизона и Кърджалията. Решихте да се поразходите, а? Да не сте убили още някого междувременно?
Двамата поклатиха глава. Капитанът продължи:
- А останалите какви сте? Логистична поддръжка? Хм, от три до пет години.
- Ние само минаваме оттук – обясни Георгиев – и прибираме каквото довлече водата. А другите двама не са от вашите, нали?
- Не, моите ги познавам по физиономиите… Я чакай! Тези са от хората на Рафтингова, сигурен съм!
Униформените около него вдигнаха автоматите.


- Май и тук не сте особено популярни – отбеляза оперативният мениджър – В затвора пък каква каша забъркахте?
Двамата служители на ТБПТ мълчаха и гледаха съсредоточено пред себе си.
- Аз ще ти разкажа каква –въздъхна капитанът – Елате, качете се при нас да пием по една бира. Впрочем, как ги хванахте тия – не ви ли беше страх, единият е сериен убиец, другият – изнасилвач…Изроди.
- Не си виждал моите работници – сви рамене Георгиев – И те не са от най- лесните.За тези заплати…
Качиха се на катера, а един сержант обеща да погледне двигателя. Седнаха на някакви сандъци на палубата, капитанът извади по една бира и почна да разказва.


- Абе – лежеше при нас една известна мутра. Ама като ти казвам – голяма работа, значи – голяма. Нещо като областен управител, обаче на пет области едновременно. Как го бяха осъдили, така и не разбрах – или е спонсорирал не когото трябва, или са го споменали в повече от десет евродоклада…не знам. Но го осъдиха и влезе на топло.
…Човекът си купил едното крило на затвор покрай морето – там въздухът е по-здравословен – обзавел го като хотел четири звезди и се нанесъл. Обаче един ден, докато прескачал с Бентлито да се топне в истинското море, закачил мерцедеса на някакъв депутат, оня , без да разбере за кого става дума, вдигнал шум в пресата и… Пратиха мутрата при нас.
И тук ремонтирахме едно крило, купи си той едно скутерче да ходи до брега, понеже то при нас казина още няма де, обаче ето ти на – липса на късмет. Дошъл премиера да открива Дунав мост незнам колко си и нашият човек попаднал в обектива. Цялата страна го видя – вместо да търка наровете тук, той маха със знаменце. И стана тя…
Дето ни наказаха, едно на ръка.


- Не осъдиха ли и някого от вас – попита Стефанов – То не че е редно, но нали трябва да пазите, все пак.
Капитанът искрено се разсмя.
- Не, глупости – мутрата си плащаше на шефовете на нашите шефове – какво съдене? Дойде само комисия на проверка. Обаче нашият човек плати и на нея, та накрая излязоха с решение – хората не били мотивирани да се превъзпитават, понеже не осъзнавали какво са загубили, влизайки в затвора. Това трябвало непрекъснато да им се напомня, за да поискали да се поправят.
- Звучи налудничаво – отбеляза Георгиев.
- Ами то си е. Измисли го шефката на тези двамата тук - Рафтингова – бяха я привлекли като консултант.
Та според нея ако сме дигнели стандарта на живот в затвора, контингента ни веднага цял да се превърне в ангели. На запад така правели. Мисля, че просто се избъзика с нас.
- Не е – обясни Георгиев – Така си е – само че в страните, където отдавна управляват феминистки партии. Лидерките им са точно на един акъл с Рафтингова.
- Абе не знам… - въздъхна капитанът – Готвачът се побърка, докато се научи да прави сьомга със сос беарнез. Аз лично проверявах виното – заоблен ли му е вкусът, има ли цветна жилка и всякакви такива глупости. Направихме им басейн, сауна, джакузи… Щото оная патка каза, че сме били диваци и сме тормозели хората. Дори искаше да сме им дадели самоуправление, но добре, че междувременно затворниците се сбиха помежду си и запалиха крилото на Златния бряг, та шефовете накрая се усетиха какви ги плещи онази и й прекратиха договора.
…Обаче после половин година дежурехме на оградата и отблъсквахме атаките на цигани, безработни и пенсионери, които искаха да влязат…


Капитанът допи бирата си и се изправи.
- Моторът на лодката ви е готов. Благодаря ви, че заловихте двама опасни престъпници.
А колкото до тези от ТБПТ….може ли да ги задържа за ден-два?
- Не може – обадиха се и двамата служители едновременно – скоро работното ни време свършва.
- Е, аз и легла ще ви осигуря, и храна… Не е сьомга, но става. Просто искам да си довършим приказката за мотивацията.
Георгиев сви рамене – щом ги искаш, вземай ги – само ще ми тежат в лодката. После помогна на Петрова да се върне на борда на „Минка”, а Стефанов също скочи при тях.
И продължиха по течението.


Следващият катер препречи пътя им след около час. В него имаше група хора с доста възмутен вид, а водачът им приличаше на легендарния поп Андрей, който стрелял по църквата (ако се вярва на известната поема) и дори се гордеел с това. Не че на Георгиев не бе му се искало да изстреля една ракета по посока прозореца на Главния, но все пак…Звучеше недотам лоялно към фирмата.
- Това да не са сомалийски пирати? – попита уплашено Петрова – То малко далече де, но може пък да разработват нови пазари…
- Не – въздъхна Георгиев – По-лошо. Това са видни български интелектуалци.


Катерът се приближи и те видяха, че на носа му се вее знаме – зачеркнат ядрен реактор. Сега лицата на екипажа се виждаха по-добре и те успяха да познаят водача – Един Кондарев, бивш посланик, пишман-поет и специалист по лечебно гладуване. До него стоеше световно неизвестен кинорежисьор и вместо сабя размахваше тиган.
Катерът спря до тях.


- Ние сме от комитета „Против” – обяви водачът. Подпишете тук, че сте против.
- Против какво? – наивно попита Стефанов.
- Няма значение – обясни друг член на групата, който се смяташе за политолог – И по-бързо, че ако скоча в лодката ви, веднага ще я потопя.
Нашите герои потръпнаха – рискът беше напълно реален.
- Е, вярвам, че няма да се стигне дотам – успокои ги друг комита, специалист по антипазарна икономика – Изглеждате ми умни хора. Хайде, подписвайте.
- Добре де – махна с ръка Георгиев – то у нас всеки е против нещо си, така че май няма значение. Но все пак е малко неопределено.
- В момента сме против Втора атомна в Белене – днес, искам да кажа.
- А утре? – попита Петрова.
- Утре може да сме против Козлодуй, или против премиера, или против ЦСКА…Зависи кой и за какво плаща.
- Е, кой плаща, се вижда – отбеляза Георгиев – Иначе защо щяхте да си боядисате лодката тъмносиня?
Водачът въздъхна.
- Вижте, ние сме видни български интелектуалци и сме над тези неща – пари, посланически постове, хонорари за предопределени проучвания и прогнози за изборите… Ние сме над всичко това. Но пък трябва и да се живее…
- Искат да продадат Киноцентъра – обади се оня с тигана – И после къде ще заснемем „Завръщането на канарчетата”?


- Обаче токът от Белене ще е евтин – обади се Стефанов иззад гърба на Георгиев – А „зеленият ток” е десет пъти по-скъп. И понеже някой подписа, че ще изкупува този същия „зелен” ток поне двадесет години, цялата работа стана една голяма перачница за пари. А на мен сметките ми се удвоиха.
- Ти виден интелектуалец ли си?- попита го направо водачът на групата – Не, нали? Е, какво разбираш тогава от ядрена енергетика?
- Ама какво общо… - започна плахо Стефанов, но другият комита го прекъсна.
- Има! Много общо има даже! Ето аз като един изтъкнат специалист по антипазарна икономика ти казвам, че има логика. Недей да спориш, а подписвай.


- Такъв ни е народът – замислено каза Един Кондарев – Често си мислех за това, загледан в големите звезди на казахското небе, заслушан в шума на вятъра от степта...Тогава написах стихове. Искате ли да ви ги прочета?
- Не, не – извика Георгиев – Всичко ще подпишем, само не стихове. Сигурно са пълни с носталгия?
- Чак до ръба – скромно отбеляза Кондарев.
- Е, подписваме, подписваме, ей-сега …- Георгиев наистина се подписа и подаде листа на Петрова – Няма спор, то Белене си е направо като Япония- земетресения през ден. Защо да рискуваме? Ето, аз например си пазя две газени лампи от мама, ако нещо стане – ще ги запаля – колко му е.
Един Кондарев взе листа с подписите им, кимна отривисто, козирува и катерът се отдалечи.


Двигателят работеше равномерно и „Минка” спокойно се носеше по течението. Наближаваха Свищов.
Тогава се появи поредният катер, а на борда му стоеше усмихнато момиче и държеше жива пираня в ръцете си.

(следва продължение...)