вторник, 22 декември 2015 г.

Предколедно

Мили бате Бойко,

Пише ти Иванчо от София, точният адрес ще го намериш на плика. Този път реших да се обърна към теб, понеже на Дядо Коледа май вече не може да се разчита.

Миналата година го помолих да ми донесе таблет, но след два дни получих отговор, че в момента джуджетата му стачкували за по-ранно пенсиониране и двадесет заплати накуп накрая и дори били блокирали пътя на шейната. Така че работилницата му за електроника не можела да изпълнява поръчки, но за сметка на това плетачницата все още функционирала и затова щял съм да получа ново поло - пък я ме виж колко съм бил пораснал за последната година? Изглежда там сега е голяма криза, понеже отговорът беше написан с новия химикал, който стои на бюрото на татко. Щом и канцеларски материали нямат, едва ли ще си получа скоро таблета.

Искам да ти кажа, че аз през цялата година много слушах, държах се като възпитано дете и поздравявах всички възрастни хора в квартала, дори промених отношението си към Мимето.

Бате Бойко, ти сигурно не я знаеш Мимето - тя е много красива, с дълга руса коса и сини очи. Понеже аз много я харесвам, но не смея да й го призная, обикновено я удрям с чантата по главата. Тя уж се сърди, но сигурно моето внимание й е приятно, особено когато учебниците и тетрадките в чантата са по-малко. Другите момчета от класа също много я харесват, затова я удрят и те. Един ден обаче учителката ни събра и обясни, че ето - биете блондинките непрекъснато по главите, а после, когато пораснат, се чудите защо били глупави. Стана ни много мъчно, понеже никой от нас не иска Мимето да оглупее и затова вече само я дърпаме за опашката - хем да ни забележи, хем косата й да стане по-здрава и красива.

Вече не се бием със Стоянчо и Петърчо - по-рано играехме на стражари и апаши и се стигаше до сериозни стълкновения при някоя ювелирна акция. Един ден обаче Петърчо донесе кибрит и запали хартиите в кошчето за смет, а ние се уплашихме и хукнахме за вода да гасим. Учителката ни залови на местопрестъплението, опъна здраво ухото на подпалвача и го попита да не би случайно да се мисли за Херострат (не го познавам тоя, не е от нашето училище). Петърчо зарева на умряло, но в този момент дойде директорът и като разбра за какво става дума, дръпна учителката настрана. Аз обаче, понеже седя на първия чин, ясно го чух да казва: "Абе, Николова, може ли такова нещо - решили децата да си поиграят на пожарникари - какво толкова? Да не искаш да кажеш, че сме против пожарникарите - особено след резултатите от последните избори? Ами да ни отрежат бюджета и пак да закриваме счупените прозорци с вестници?" А после директорът погали Петърчо по главата и ласкаво му каза: "Играй си, играй си, моето момче - а ако един ден станеш премиер - да си спомниш за мен и да ми вдигнеш пенсията".

Когато той излезе, учителката промърмори, че изобщо не била против ОНЗИ пожарникар - напротив, той бил мъж и половина и ако си поискал, тя щяла да му даде. Какво ще му дава, не разбрах - сигурно да й пипне глобуса, той е един шарен такъв и се върти, но на нас не ни разрешава да го докосваме.

В къщи също съм послушно дете. Това не е трудно, понеже ние си живеем като в приказка - точно както вие обещахте в програмата си. Татко е трол и по цял ден пише по форумите. В зависимост от това кой му плаща в момента, той ту твърди, че във Франция всички спели под мостовете (сигурно там има страшно много мостове), ту че всеки руснак имал в дома си мечка и от сутринта пиели заедно водка и той я учел да свири на балалайка, ту че учените объркали света и ако властта се върне в ръцете на здравите народни сили, които в живота си освен мотика друго не са хващали... Понякога пише едновременно за няколко поръчители и затова гледаме около него да е тихо - да не обърка нещо. Татко ми е обяснявал, че той е своего рода артист - трябва да влиза всеки път в ролята, а никак не е лесно едновременно да си "разочарован интелектуалец" и "рапър". Аз се гордея с него, понеже изкарва повече пари от истинските артисти.

Мама е едновременно Пепеляшка (според самата нея) и принцеса (според татко), понеже не могат да се разберат трябва ли да се готви всеки ден, или може и веднъж седмично. Баба поддържа дъщеря си и затова татко, когато мама я няма наблизо, я нарича "вещица". Но когато вечер почнат новините по телевизора, всички ги гледаме заедно и сме единодушни, че най-интересните приказки у нас разказват политиците. Жалко, че не искат да ги издадат в книжка с картинки.

Мили бате Бойко, разчитам само на теб - надявам се твоите джуджета да не стачкуват или поне да го правят след празниците. Мама твърди, че у нас ставало само каквото ти кажеш и затова те моля - кажи им бе, обещай им там нещо да ми направят таблета, пък после - я камилата, я камиларя. Променили се реалностите или нещо такова - ти си знаеш по-добре от мен.

Искрено твой Иванчо

П.С. Прилагам техническа спецификация на таблета, да не стане някоя грешка.

Четирима на покрива (без да става дума за кучето) - 2

Десет минути по-късно в улицата влезе полицейска кола и спря до джипа. Караше я сержант Петров, а колегата му Иванов седеше до него. Петров спусна стъклото до себе си.
- Я-а, Милко – радостно поздрави сержантът – Обадиха се, че тук някъде се стреляло. Не сте вие, нали?
- Не – потвърди Милко – ние само застраховаме. Прилепа беше.
- Прилепът! – подскочи сержант Иванов и се обърна ядосан към колегата си – Казах ти аз да караш малко по-бързо, можехме да го заварим тук.
- Смятате да арестувате Прилепа? – учуди се Милко.
- Не, не – бързо отрече Иванов. – Просто исках да взема автограф, ако може. Той си е жива легенда, така да се каже.
- Мога да ви уредя – предложи Милко – Само изгонете това куче, за да слезем.
- Какво куче? А-а, Спартак ли… А вие защо го пуснахте от двора?
- Стана грешка. Ще го изгоните ли?
- Спартак е куче и половина! Сара е влюбена в него и мечтае да създадат семейство.
Милко се замисли за миг, а после все пак реши да попита:
- Тази Сара… И тя ли е сержант? Понеже хайде, еднополови бракове как да е, но чак зоофилия…
- Не бе, Сара е немската ни овчарка, с която понякога патрулираме. Когато минем оттук, винаги извива глава към двора на дядо Райчо и вие от любов. Направо като в турски сериал го докарва. Сърцето ми се къса, като я слушам.
- Представям си – въздъхна Милко. – А сега ще го разкарате ли този кучешки секс символ оттук?
Петров съжалително поклати глава.
- Днес сме без Сара и просто няма как. Спартак ни е малко сърдит, понеже вижда в нас пречка за любовта им. Мисли, че нарочно не му даваме Сара за жена, понеже той не работи в полицията и не е достоен за нея. Кучешка му работа, но може да ни ухапе.
Обаче аз мога да се обадя в кучешкия приют и да кажа, че тук се е появило агресивно куче. Ще дойдат хората, ще му пуснат една стреличка и той ще заспи. Обаче искам по една снимка с автограф от Прилепа и за двама ни. Става ли?
- Нямате проблем – въздъхна Милко. – Какъв да е текстът? „На сержант еди кой си, който ще ми хване опинците“?
- Не бе, достатъчно е да пише, че сме готени пичове. Нали, колега?
- Аха. Но надписът да е отпред, понеже искам да си я сложа в рамка. Ще я окача в хола до портрета на Дръндолина, чалгаджийката, за да видят приятелите, че и аз познавам известни хора.
- Разбрахме се – кимна Милко – Хайде, викайте ги тези, ветеринарите.
- Ей-сега – обеща Петров, вдигна стъклото и патрулната кола се отдалечи.

След още половин час с бясна скорост пристигна камионетка с нарисувано кучето Плуто на нея и вдигна облак прах при спирането си. Милко си отдъхна с облекчение.
Дясната врата на кабината се отвори и от нея слезе енергична жена на средна възраст. Тя се огледа, а после се приближи до джипа.
- Спартак е ей там, крие се зад кофите за боклук. Пуснете му една стреличка, че вече едва издържаме…
Жената го погледна втренчено.
- Получихме информация, че тук някой е стрелял по куче. Вярно ли е?
Милко усети нещо нередно.
- Вие не сте ли от кучешкия приют?
- Не, ние сме от фондацията „Четири пъти „бау!““. Защитаваме кучетата. Вярно ли е, че сте стреляли по някое? – повтори въпроса си тя.
- Не – излъга Милко. – Стреляха по нас.
- А, добре – отдъхна си жената. - А аз помислих, че по куче. Значи, няма проблем.
- Няма проблем, че са стреляли по човек?!
- Никакъв даже. Вижте, с това се занимава полицията. На нас ни плащат да протестираме, ако някой нарани куче.
- А кой ви плаща, ако не е тайна?
- Ами…разни дарители…от чужбина. Хора, които обичат животните.
- И мразят другите хора?
- Абе не е наша работа кой кого мрази. Важното е да плащат заплати. Но все пак е имало куче тук, нали?
- То и сега има. Крие се ей там. Защо?
- Бих желала да го погледна – може стрелбата да му е увредила психиката.
Милко реши, че вижда светлина в края на тунела.
- Няма начин да не се е увредила. Ето защо ви предлагам да го вземете с вас и после да си го прегледате на спокойствие там в офиса или където седите.
- Аха – жената се доближи до Спартак и го огледа внимателно – Изглежда доста уплашено. Май наистина трябва да го вземем с нас.
- Е, нали и аз това ви казвам.
- И все пак, кой стреля?
Тук Милко направи грешката на живота си.
- Прилепът.
- При… Искате да кажете, ОНЯ Прилеп?
- Да. При това ви излъгах – не стреля по нас, а по кучето. Опита се да го убие.
- Е, щом Прилепът е решил така, сигурно има защо. Може пък наистина да е било агресивно.
- Но нали вие защитавате кучетата?
- Е, да, но най-вече защитаваме себе си. Ако видите Прилепа, моля, предайте му, че не сме питали кой е стрелял и му пожелаваме да улучи следващия път. Довиждане!
И камионетката замина, а от стената й кучето Плуто се плезеше на Милко.

Малко по-късно на улицата излезе Пепо. В ръцете си носеше бутилка с минерална вода.
- А, разгеле… - зарадва се Милко – Давай я тука.
- Пет лева – спокойно каза Пепо.
- Пет… Ти луд ли си бе?
- Ами купете си по-евтино, ако намерите. При това ви я давам с доставка. Ако ще я купувате, побързайте, понеже в момента правя промоция. Привечер ще стане десет лева.
Милко въздъхна, хвърли пет лева и взе бутилката.
- Аз имам и „Сникерс“ – информира ги Пепо – Пак пет лева.
- Аз като сляза… Добре, добре, ще помисля.
- Ако решите нещо, просто викнете. Хайде, чао засега. Впрочем – и цигари имам. Десет лева кутията, кибритът е безплатен.
- Изчезвай!

След десетина минути пристигна камионетката на кучешкия приют. На нея не бе нарисувано нищо, понеже бюджетът им не го позволяваше.
От кабината излезе възпълен мъж и леко се олюля.
- Полицаите ме вдигнаха направо от масата…Хък! –изхълца той – Човек едно вино не може да изпие на спокойствие. Къде е псето?
- Ей там, зад варелите.
- Аха – мъжът извади пушка с особена форма и я зареди със стреличка. – Значи, упояваме го, обезпаразитяваме го и накрая го кастрираме. Я се дръпнете малко, че сте точно на линията на огъня!
- Ами премести се малко де – подкани го Милко – Ние няма как да се мръднем оттук.
- Споко – кимна мъжът и отново изхълца – Колегите ми викат „Робин Худ“, толкова ми е точен мерникът. Само гледайте сега.
Чу се леко изпукване и Глиганът изрева на умряло. От онова, на което обикновено се сяда, му стърчеше малка стреличка.
- Шефе, вие ми се свят – обяви раненият – Не им давай да ме кастрират!
А после едрото тяло се строполи на земята. Спартак се приближи, подуши го, а после бавно се върна зад варелите. Очевидно реши, че достойнството му не позволява да хапе паднал противник.
Като видя размерите на Спартак, човекът от приюта изтрезня на секундата и скочи обратно в колата.
- Ей, къде? – викна отчаяно Милко.
- Ама то много голямо бе – възкликна мъжът – Отивам за още стрелички. Вие стойте тук и не мърдайте, до час ще се върна.
И замина.

След още половин час в уличката влезе камион на „Чистота“. Каросерията му беше пълна с опадали листа, а върху тях седяха няколко цигани.
Камионът спря до джипа и циганите наскачаха на земята. Единият от тях се приближи и колебливо започна:
- Абе, бате, ако може да го преместите малко тоя джип, понеже ще метем… Кметът ще минава утре с едни чужденци, да им показва „Красива България“.
- Не може, гумите ни са простреляни. Пък и там има някакъв озверял пес…
Циганинът се замисли.
- Бате, ама ша черпиш ли по една цигара, като слезете?
- По две ще черпя – обеща Милко – И кафе даже.
Циганинът се ухили, отиде до камиона и се върна с една лопата. Спартак заръмжа, но някак колебливо.
- Той много голям бе! – възкликна циганинът и се обърна към колегите си. – Я елате да помогнете.

Спартак преброи пет лопати и реши, че достатъчно се е правил на страшен. Дълг, дълг, обаче като те пернат с това по гърба, много боли. Ето защо той изръмжа за последно и се прибра в двора, а циганинът затвори вратата след него.
Хипопотамът отиде да намери нещо, на което да натоварят джипа, а Милко написа набързо една бележка и я залепи на витрината на магазинчето.

Когато вечерта дядо Вълчо се върна, той с учудване прочете:
„Фирма …. ви предлага особено изгодни условия за застраховане, ако желаете, моля обадете се на телефон… Ако не желаете, здраве да е. С братски борчески привет…“

А Пепо гледаше как товарят джипа и си мислеше, че човек не бива да разчита на случайността. Ето защо реши, че когато следващия път дядо Вълчо отиде за стока, той самият трябва да прескочи и да отвори вратата на кучето.

Понеже иначе има да чака за джобни пари…

(край)

Четирима на покрива (без да става дума за кучето) - 1

След публикуването на статията „Ако може, брато – да попитам?“ получих доста писма от читателите на блога с молба да разкажа още нещо от тъмното си мутренско минало. За съжаление не разполагам с достатъчно материал, но като компромис ще предложа една история от спомените на човека, наречен в предишната част „Милко“. Допускам, че може да съм поукрасил малко нещата.

Рано сутринта едно черен джип се носеше към крайните квартали на града; караше го Ицо Хипопотама, а отзад седяха Арменецът и Глиганът и през цялото време се прозяваха. Отпред, до шофьора, беше Милко, който отпиваше от кафето си и мислено псуваше Координатора.

Днес трябваше да започнат акцията от малко магазинче, разположено в гараж. Милко бе предложил да не се занимават с подобни дреболии и само да горят бензин на вятъра, но Координаторът беше принципен: „Имам два отделни плана – за постъпления и за брой застраховани обекти. За втория всяка будка е важна, така че вижте там – поступайте го човека и му обяснете, че без защита е за никъде. А следобед вече ще мине нашият специалист с документите – дотогава собственикът трябва вече да е втасал. Ясно?“

Ясно беше. Магазинчето се оказа в тясна уличка и всъщност бе разположено в самия двор на къщата. Вратата му обаче беше заключена.
Глиганът предложи просто да строшат витрината с бухалките и да не занимават повече, но Милко не обичаше подобни аджамийски работи. С други думи, вярваше в силата на убеждението при личен контакт.

От друга страна обаче, за днес имаше планирани десетина обекта и не можеше да си позволи да виси тук цял ден. Ето защо той нареди на Глигана да влезе в двора и да почука на вратата на къщата, а когато собственикът излезе, да го покани на кратък, но съдържателен разговор.

Докато Глиганът изпълняваше нареждането, Арменецът се вгледа в двора и посочи на Милко едно странно съоръжение – приличаше на кучешка колиба, но бе голямо колкото двуместна палатка. След кратък спор двамата решиха, че вероятно стопанинът си държи там лопатите и мотиките.
Глиганът почука, но никой не се обади. Тогава той по навик ядосано ритна входната врата.

В този момент от бараката се чу ръмжене, напомнящо двигател на тир. Миг по-късно отвътре изскочи нещо, което на пръв поглед приличаше на мечка, но впоследствие се оказа куче. Обаче не някакъв си Баскервилски дребосък, а истински звяр, тежащ поне сто и двадесет килограма.
Милко дори не се опита да търси в джоба си ключовете, за да отвори джипа – нямаше време. Вместо това две секунди по-късно целият екип се оказа на покрива му, Глиганът с частично отхапан крачол. Кучето обиколи колата, за да провери дали може да стигне още някого, а после доволно клекна отстрани.

…Хората отиваха на работа и за миг извръщаха глави, за да видят странния монумент – четири мутри на покрива на един джип, придържащи се един друг да не паднат. Приличаха малко на партизани, оцелели след бой с жандармерията, но им липсваха знаме и гранати, както и поне един шмайзер. Но времената бяха такива, че човек по-добре да стои далеч от подобно изкуство, ето защо всички бързо отминаваха.

По едно време от съседния двор излезе малко момченце, приближи се до кучето и го почеса между ушите. Милко реши, че е намерил изхода от нелепата ситуация:
- Ей, малкия – опита се гласът му да звучи приветливо. – Вие май сте големи приятели с това, хм… кученце?
- Със Спартак ли? Приятели сме. Когато дядо Вълчо отиде за стока, аз ходя при него да си играем.
- Аха. А такова – можеш ли сега да го върнеш тоя Спартак в двора и да затвориш вратата? Понеже виж го – седи по средата на улицата и някоя кола може да го блъсне. Я по-добре го прибери?
Момчето се почеса по главата.
- Абе не съм сигурен, но мога да пробвам. Обаче…
- Ти пробвай, пробвай. Ако стане, ще ти дам пет лева да си купиш бонбони.
Момчето се замисли, а после поклати глава:
- Сто лева. Кой знае кога пак Спартак ще подгони някого.
- Абе ти луд ли си – като сляза, ще ти отпоря ушите! Сто лева!
- Както искате – сви рамене момчето – Той, дядо Вълчо, ще се върне довечера и ще си го прибере. Е, ако не се запие някъде де – тогава утре. Ваша работа.
- Чакай, чакай… Добре. Прибери го и…
- Парите предварително.
- Ама нямам толкова бе! Не може ли на вноски?
- Не може. Кажи някого да донесе парите и ми викнете. Казвам се Пепо.
- Пепо, ако те докопам… Добре, добре. Стой си у вас и чакай.

Милко извади мобилния си телефон, въздъхна и набра номера на Координатора.
Шефът любезно се поинтересува дали вече са обърнали въпросния продавач в правата трибуквена вяра. Милко започна да обяснява с доста фалшив оптимизъм:
- Да бе, шефе, ще стане, как няма да стане… Ще го застраховаме човека, няма къде да иде. Обаче, такова… Трябва някой да ни донесе сто лева, понеже…
- Сто лева? За какво?
- Ами качили сме се тука на джипа и не можем да слезем, та…
- Милко, мислех че си спортист и нито пиеш, нито се дрогираш. Защо сте на джипа?
- Понеже едно куче иска да ни изяде.
- Куче? Да не искаш да ми кажеш, че някакъв помияр ви държи на покрива на джипа?
- Е, не е помияр, голямо е почти като теле.
- Хайде да не почваме, че да не ти кажа кой е теле. Четирима яки мъже с бухалки и…
- Ама то хапе.
- Е, ще хапе естествено, нали е куче? И какво – иска ви сто лева, за да ви пусне да слезете?
- А, не – парите ги иска едно момченце, за да прибере кучето в двора. Комшийче, Пепо се казва.
- Хм, има хляб в това дете, да знаеш. Запиши му адреса, като порасне, може да го вземем в отдела по рекета. Обаче сега аз сто лева няма да ви дам – едно, че е скъпо, и второ, ще станем за смях.
- Ама собственикът на кучето щял да се прибере чак утре, а на момчетата вече им се вие свят…
- Спокойно. След малко ще пратя човек да реши проблема, а вие друг път не се пъхайте в чужди дворове или ако много се налага, пуснете първо една котка. Ясно ли е?
- Да, ама… - Но Координаторът вече беше затворил.

Половин час по-късно в улицата влезе лъскаво БМВ и спря до отсрещния тротоар. Предното стъкло се спусна и от него се подаде главата на Прилепа.
- О-о, колега, малко слънчеви бани, а? Не ви ли е тясно там на четиримата?
- Ти пък какво правиш тук? – попита Милко.
- Шефът ме прати да убия някакво куче, понеже щяло да ви изяде. Къде е?
- Ей там, зад колата.
- Аха – кимна Прилепът, а после се пресегна към задната седалка и извади един снайпер.
Разстоянието между него и кучето беше точно седем метра.
- Абе, Прилеп – обади се Милко. – Не че ти се меся на професионализма, но не е ли малко близко за снайпер?
- Шефът не ми дава да ползвам картечница в рамките на града – сви рамене Прилепът , докато нагласяше оптиката – Бог да го прости вашето куче.

Разнесе се изстрел, който вдигна прах на около половин метър от Спартак, а той самият се скри зад джипа.
- Оптиката ми е китайска – обясни извинително Прилепът. – Ако беше Карл Цайс, вече да е покойник – и стреля още веднъж, отнасяйки стопа на джипа.
- Прилеп, внимавай бе, джипът е служебен!
- Няма проблем – обясни оня и стреля отново, при което свали и втория стоп. Междувременно кучето, напълно невредимо, се скри под джипа.
- Прилеп, чувал съм, че си претрепал много хора, обаче почвам да се съмнявам…
- С хората е друго – седи си оня изправен и не мърда, а това тук само се върти. Освен това, аз предпочитам фул контакт, а със снайпера стреля един от хората ми.
- Ами извикай го бе!
- Не може, болен е – лежи у тях с температура и кашля. Ами ако се закашля, докато натиска спусъка?
- Е, и сега какво правим?
- Ами… Имам тука малко тротил. Трябваше довечера да взривя колата на бизнесмена Иванов, но хайде, мога за вас да отделя една шашка. Ще я запаля и ще я хвърля под джипа. Сигурен съм, че кучето ще стане на кайма.
- А ние?
- Какво вие?
- Ние няма ли да пострадаме?
Прилепът се замисли.
- Вероятно. Всъщност може и вие да станете на парчета, логично е. Обаче шефът ми каза да убия кучето, за вас нищо не е споменавал.
- Ти си луд бе!
- Хайде сега ще се обиждаме. Все пак искам да отбележа, че не аз съм се качил на покрива на колата си, понеже ходя да дразня непознати кучета. Така че бих поспорил кой е по-луд.
- Шефът ще ти удържи джипа от заплатата, да знаеш!
- Вярно – Прилепът кимна съжалително и прибра тротила. - Ще го направи като едното нищо. Абе, защо някой от вас не си провеси крака или нещо друго? Кучето ще излезе да го захапе и аз ще го гръмна.
- Кого?
- Кучето, естествено. Не се притеснявайте, имам достатъчно патрони.
- Прилеп, ще убиеш някого от нас! Измисли нещо друго.
- Лесно ви е на вас – стоите си там горе и „Прилеп, измисли“. Аз не мисля, аз убивам. Ако имах сега една картечница… Добре, де, добре – нямам. А, сетих се бе – ще прострелям гумите на джипа, той ще се спусне ниско и ще премаже кучето. Малей, колко съм умен!
- Прилеп!
Но в този миг проехтяха два изстрела и джипът силно се наклони на една страна. Прилепът заобиколи с колата си и простреля и другите два гуми.

- Премаза ли го? - С надежда попита Милко.
- Не, то успя да изскочи от другата страна. Обаче рано или късно ще го улуча, вие не се безпокойте – увери ги Прилепът и с поредния куршум пръсна един от фаровете им.
- Прилеп – започна примирително Милко – всъщност на нас не ни е толкова лошо тук. Нали така, момчета?
- Много даже си ни е добре – потвърдиха останалите, а Арменецът дори успя да се прекръсти. – Седиш си така, гледаш наоколо…
- Мисълта ми беше – продължи Милко – Защо не си идеш в къщи да се наспиш? Тъкмо довечера ще си отпочинал и ще го взривиш оня от първия път.
- Ама шефът нареди да убия кучето…
- Зарежи го, ние ще се оправим. Да имаш случайно сто лева да ми дадеш назаем до утре?
- Имам, но не мога да ти дам. Нося си ги, ако случайно ме срещне някой полицай и почне да пита – а за какво ти е сега този снайпер, а разрешително имаш ли, а защо в багажника има тротил… Е, аз им обяснявам, че съм тръгнал за риба, но за по-достоверно трябва да дам и сто лева. Даже двеста, ако вместо тротил в багажника има труп например. Така че – съжалявам. Но ако искате, мога да гръмна още няколко пъти, оттука му виждам едното ухо на кучето и ако се прицеля малко по-ниско…
- Недей – въздъхна Милко. – Иди да почиваш, ние тук все някак ще се оправим.
- Успех! – пожела им Прилепа, запали колата и замина.

(следва продължение)

петък, 11 декември 2015 г.

Краят на света се отлага

Всичко започна с това, че смениха охраната на летището - и ако по-рано пазачът бай Стамат си затваряше очите срещу бутилка гроздова, сега дойдоха едни млади момчета, настървени като копои. Пребъркваха ти багажа, сякаш си с максимално рисков профил. И то да речеш, че става дума за "Шарл де Гол" или "Хийтроу" - разбирам, а то - едно малко летище на селскостопанската авиация, я има десет декара, я не.

А Рашко си беше приготвил няколко туби с бензин за лични цели и нямаше как да ги изнесе. Ето защо накрая той се реши на отчаян ход - остана до късно, понеже уж трябвало да тества ремонтиран самолет, сложи няколко допълнителни прожектора на крилата и привечер просто излетя. Беше се договорил с баджанака си оня да го чака с москвича на поляната до селото - Рашко каца, дава му бензина и връща малкия АН-2 на летището. Просто, ясно и без свидетели.

Само че точно в този момент излезе силен вятър, плисна дъжд и прожекторите угаснаха. "Няма проблем - помисли си Рашко. - Днес е петък, ще се ориентирам по светлините на селската дискотека." Но той не знаеше, че час по-рано от същата тази дискотека бяха изхвърлили Пройчо (уж бил много пиян, а то - само две бутилки мастика) и човекът, обиден, отишъл до трафопоста и прекъснал тока на селото.

Ето защо Рашко не видя нищо и продължи да лети, точно към турската граница.

...Али и Сали пиеха кафето си в специалната стаичка и гледаха колко време остава до края на дежурството им. По едно време Али подуши въздуха и отбеляза:

- Абе, аркадаш, защо си се парфюмирал толкова, че чак миришеш на гювендия?

- Бях при гледачката Фатма - отговори Сали - Предрече ми, че тези дни съм щял да сваля нещо. Мисля след дежурството да прескоча до града, та...

В този миг се разнесе сигналът за тревога и те хукнаха към двата "Фантома" отпред.

Рашко продължаваше да лети, без да вижда нищо на земята. Не видя дори и двете сенки на изтребители над себе си. Сали включи радиото и няколко пъти бързо повтори на перфектен английски: "Нарушавате въздушното пространство на Турция, моля да се разкарате по най-бързия начин оттук", а накрая дори спомена майката на неизвестния пилот. Но Рашко английски не разбираше, пък и радиото му бе преработено да лови мачовете по "Дарик", затова само поклати глава и продължи да търси светлините на дискотеката под себе си.

Тогава Али се спусна , застана малко пред него и с движения на самолета използва международния код, за да попита: "Кьорав ли си бе, серсем със серсем, къде си се юрнал?"

Рашко забеляза как изтребителят пред него се поклаща и си каза, че май "Ан"-ът е по-стабилен в лошо време и какво толкова го хвалят това американско качество? И продължи пътя си към Истанбул.

...Десет минути по-късно Давутоглу събуди по телефона Бойко Борисов:

- Аркадаш, ваш самолет нахлу във въздушното ни пространство и лети към столицата...

- Стига бе - прозина се Бойко - Ние нямаме изтребители и бомбардировачи. Не е наш.

- Абе те са го идентифицирали като селскостопански, но под крилата му има някакви контейнери...Ами ако са бомби?

- Пуснете там кучето да ги подуши - предложи Бойко. - Извинявай, ама след оня "Су" вие направо се побъркахте и само нападения ви се привиждат. А ако кучето почне да лае на бомба, свалете самолета някъде из полето и кажете, че са били извънземните. Айде, лека нощ, че утре ще ставам рано да правя бюджета...

Докато Давутоглу говореше по телефона с дежурния в Главния щаб на НАТО, трети "Фантом" излетя, а до пилота, вързано с дебел колан, седеше специално обученото куче Таркан. Само че още щом се подаде навън под дъжда и вятъра, то почна да лае бясно и отказа да излезе.

- Кучето потвърди - докладва пилотът - усети миризмата още от нашата кабина.

- Кучето потвърди - повтори началникът на ВВС на Турция по телефона на Давутоглу и нареди зенитната артилерия да се приведе в бойна готовност и да излетят още десет изтребителя.

- Кучето потвърди - въздъхна турският премиер, а Ердоган и дежурния в НАТО свиха рамене - Сваляме го.

И Сали натисна спусъка.

Но макар и прострелян, поради изключително устойчивата си конструкция "Ан"-ът падна плавно на земята, а Рашко се оказа в една купа сено. Беше невредим, но после дойдоха враждебно настроените собственици на сеното и го набиха. Все пак той успя да си вземе тубите с крадения бензин, присламчи се към една група мигранти и се прибра у нас. Вярно, бензинът отиде за подкуп на граничарите, но когато руснаците научиха за инцидента, лично посланикът им подари на Рашко два кашона водка и го покани на безплатна почивка в Крим - когато пак пуснат тока.

Е, за пред света имаше и санкции - написаха там по една двойка на турските студенти у нас, но когато хората си платиха, им я поправиха.

И светът беше спасен.

петък, 4 декември 2015 г.

Зов за помощ

Мили хора,

Обръщам се към вас като последна възможност с надеждата да проявите доброта и съпричастност, така характерни за обикновения българин. Сполетя ни голямо нещастие, което може да се случи на всеки, и в момента сме в безизходица.

На последните парламентарни избори съпругът ми Кольо Ахмаков стана депутат. Дето се вика, още не се бяхме нарадвали като хората, и той разви изключително рядка болест - синдром на придобитата честност (СПЧ), който се изразява основно в това, че болният не може да участва в далавери.

Отначало съпругът ми просто не искаше да лобира за хората, които бяха вложили пари в него. Не било справедливо спрямо избирателите, виждате ли. Аз още тогава се усъмних, че с него става нещо лошо, но си помислих, че си говори така, по инерция - то преди изборите не бяха митинги, не беше чудо. Викам си - ще се омеша там с колегите, ще му мине.

После той обаче отказа месечния плик - носят им там едни от партийната централа, нещо като бонуси, че сме превзели митниците. То не е корупция де, а награда за заслуги, понеже е подкрепил правилния човек за финансов министър. Пък и сумата не е голяма - то на тези времена десетина хиляди пари ли са?

Тогава го заведох на партиен лекар, той му направи куп изследвания, накрая дори размаха пачка с долари пред лицето на мъжа ми, а моят тъжно го помоли да спре, понеже резките движения го отвличали от мислите му какво още да направи за благото на народа. Тогава лекарят поклати глава, помоли го да изчака навън и когато останахме насаме, ми съобщи страшната диагноза - СПЧ. Опита се да ме успокои, че това не застрашавало пряко здравето на мъжа ми и с подобно заболяване той можел да живее десетки години, но то това живот ли е?

Ето, синът ни например иска мотор. Комплексира се детето - всичките му приятели вече отдавна се водели на отчет в КАТ като безнадеждни нарушители, а той - нищо. Плаче и вика - мамо, купете ми една хонда да вдигна 250 километра в час покрай камерата, да се почувствам и аз човек! Да му купим, обаче то става с пари, а само на една депутатска заплата...?

Проведохме първоначално лечение у нас, но без особен успех - оказа се, че сегашните ни медици нямат никакъв опит в борбата със СПЧ и подобно явление почти не им е познато.

А състоянието на мъжа ми продължи да се влошава; дошли някакви джигитайски инвеститори и поискали да купят БДЖ за един лев (или едно евро, не помня вече). Обещали хората да реконструират жп линиите и да пуснат влак стрела от София до Варна и влак куршум до Бургас. И всички били съгласни и дори почнали да се облизват, а моят се запънал - а това има ли го в проекта за договор? Или пак на голи обещания? Лидерът на парламентарната им група го дръпнал настрана и му обяснил ясно - твоето не се губи. Нашият обаче - не, та не, щяло да стане както с БГА "Балкан". Абе, аланкоолу, ти нали ще си прибереш парите, какво те интересува после ще има ли влакове стрели или не? Ако искат, и с коне да теглят вагоните, ти да би да се возиш на влак?

Обаче мъжът ми направи изявление за медиите, вдигна се шум и сделката се провали. Добре, че се размина само с изключване от парламентарната група, понеже после цял месец ми се привиждаха снайперисти по съседните покриви.

Но и като независим депутат мъжът ми продължи да боледува - дошли там някакви хора в кулоарите на парламента и предложили да купят АЕЦ "Козлодуй" - чрез бартер, срещу десет монголски изтребителя. Депутатите, естествено, подскочили от радост - усилва се военната мощ на страната, а че токът щял да поскъпне десет пъти, какво толкова, по магазините е пълно със свещи. И освен това премахнахме съветската власт, ако сега ликвидираме и електрификацията, няма никаква опасност от завръщане на комунизма. Той, Ленин, ги разбира тези работи...

...Преди седмица научихме, че в Брюксел е открита нова клиника за лечение точно на тази болест. Прилагали се някакви съвсем нови методи - присаждане на мозъчни клетки от митничар или катаджия, лекции от шефове на ФИФА и УЕФА, дори и музикотерапия - български магистрат си свирка, понеже със заплата от три хиляди лева за няколко години е успял да спести десетина милиона... Обаче за да те приемат там, искат подкуп от сто хиляди евро - сума, която е непосилна за нашето семейство.

Затова се обръщаме с молба към вас - ако можете, помогнете, за да се върне усмивката на едно детско лице и да си вдигне накрая тези пусти 250 километра! А и моето палто от визон се поизтърка, плаче за ново. Нека отново щастието се върне в нашия дом, а Бог ще ви се отблагодари за... добротата.

Сметки за дарения....................... (може и вкъщи в брой, но да е късно вечер, по тъмното, понеже медиите дебнат).

Предварително благодаря на откликналите.

Цонка Ахмакова, една нещастна жена, която се надява.

сряда, 2 декември 2015 г.

Геопатогенна зона колкото човешка длан

И тази вечер Трендафил Карамфилов - счетоводител в малка фирма и заклет стар ерген - се прибра в къщи, поошета, пусна една пералня и седна да вечеря. После изпи две чаши пелин, доизгледа новините, а след това попадна на някакво предаване -"Екстрасензорно" или нещо подобно, където възрастна жена с вид на просякиня аргументирано обясняваше за анормалните геопатогенни зони в жилището. Те действали като лупи за вселенската енергия, затова ако не искате нощем да ви посещават извънземни, обадете се за консултация на телефон...

Трендафил се разсмя на поредния нескопосан начин да се вземе още някой лев от балъците, а после извади купеният днес нов американски трилър "За славата на Аллаха", сложи го на шкафчето до спалнята и си легна. После с наслада разтвори книгата и се унесе в четене...

...Той се разхождаше бавно по Шан-з-Елизе и изведнъж до него изскърцаха спирачки. Вратата на аудито се отвори и мъж с тъмни очила хвърли пакет в краката му:

- Дръж! Това са чертежите на ториевата бомба. Предай на президента Оланд, че го обичам и в случай, че умра, нека ме смятат за социалист. А, ето ти и един калашник да се защитаваш от джихадистите.

После колата се отдалечи с бясна скорост и секунди по-късно избухна. В този миг пристигна автобус, пълен догоре с джихадисти. Всички те се бяха провесили от прозореца, а водачът им изрева:

- Стреляй бе, идиот! А после тичай с чертежите при президента.

- Ама аз... Защо?

- Понеже така е в текста. Хайде, по-бързо, че глобата за спиране тук е двеста евро...

На следващата вечер Трендафил предвидливо си легна с книга на Джим Корбет. Там поне политика нямаше.

...Един час по-късно той седеше на едно дърво, а долу около ствола обикаляше гладен тигър. Накрая животното не издържа:

- Хайде бе, няма ли да ме гръмнеш най-накрая? Взех вече да накуцвам от толкова ходене и да благодариш, че го няма в текста - иначе досега сто пъти да съм се качил да те изям...

Притеснен от кошмарите, на сутринта Трендафил отиде на лекар. Оня сви рамене и го препрати на психиатър.

- Джихадисти, човекоядци... - замислено повтори психиатърът. - Разбираемо е, в такова време живеем. Но не сънувате, че сте Наполеон или Бойко Борисов, нали?

- Не - потвърди Трендафил. - Обаче дали да не си преместя леглото? Геопатогенни зони, знаете...

Психиатърът поклати глава и любезно го изгони.

...Вечерта Трендафил заспа с "Дъщерята на плантатора и пиратът" - според анотацията, невинно младо момиче се хвърля в обятията на суровия мъж с идеята да му се отдаде на екзотичен остров. "Точно като за мен работа" - помисли си нашият човек и се облиза.

...Малко по-късно той обикаляше на кон плантацията и съвсем неполиткоректно биеше с камшик най-мързеливите негри.

В този миг дотича един от надзирателите му и задъхан докладва, че младата господарка забегнала с някакъв хъшлак с обици и на двете уши. И тъй като според анотацията няколко часа по-късно той трябваше да получи инфаркт от радост, Трендафил започна да се щипе, за да се събуди по-бързо...

- Спри да четеш преди сън - нареди психиатърът. - Иначе ще те прибера тук за постоянно и вечер сестрата ще те приспива със "Старогръцки митове и легенди". Нали си чувал за Сизиф...?

Трендафил все пак премести леглото си, глътна за всеки случай един лексотан и си легна без книга. И когато се унесе, за негово нещастие съседът усили звука на телевизора си. Предаването беше за успелите у нас българи, а събеседник - известен предприемач и политик.

...Отначало Трендафил просто събра няколко приятели и направиха строителна бригада - ходеха из полите на Витоша и предлагаха на неслучайни хора да им направят нови, европейски нужници до къщите. После преминаха на вътрешни ремонти, а след това се заеха с ново строителство. Трендафил плака като дете от радост, когато си купиха на старо първата бетонобъркачка и веднага забрави как вече три години закусваше само с половин баничка сутрин. Когато направи десетия милион, той най-накрая подари своята лада на баща си и купи нов джип "Дачия Дъстър". Междувременно, слушайки разговорите на работниците си колко зле живеят, той (е, не им вдигна заплатите - беше съпричастен, но не и луд) реши да се включи в политиката, изхарчи половината си състояние да помага на бедните, а после скачаше от мястото си при всеки опит за лобизъм в парламента...

...На следващата сутрин Трендафил отиде при психиатъра и сам настоя да го приберат за известно време. Сизифов труд, Танталови мъки, кълват ти понякога месата - вярно, неприятно е - но сравнено с нещастието да си управляващ у нас...

Мъка е, каквато и в легендите няма.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/