Четирима на покрива (без да става дума за кучето) - 1

След публикуването на статията „Ако може, брато – да попитам?“ получих доста писма от читателите на блога с молба да разкажа още нещо от тъмното си мутренско минало. За съжаление не разполагам с достатъчно материал, но като компромис ще предложа една история от спомените на човека, наречен в предишната част „Милко“. Допускам, че може да съм поукрасил малко нещата.

Рано сутринта едно черен джип се носеше към крайните квартали на града; караше го Ицо Хипопотама, а отзад седяха Арменецът и Глиганът и през цялото време се прозяваха. Отпред, до шофьора, беше Милко, който отпиваше от кафето си и мислено псуваше Координатора.

Днес трябваше да започнат акцията от малко магазинче, разположено в гараж. Милко бе предложил да не се занимават с подобни дреболии и само да горят бензин на вятъра, но Координаторът беше принципен: „Имам два отделни плана – за постъпления и за брой застраховани обекти. За втория всяка будка е важна, така че вижте там – поступайте го човека и му обяснете, че без защита е за никъде. А следобед вече ще мине нашият специалист с документите – дотогава собственикът трябва вече да е втасал. Ясно?“

Ясно беше. Магазинчето се оказа в тясна уличка и всъщност бе разположено в самия двор на къщата. Вратата му обаче беше заключена.
Глиганът предложи просто да строшат витрината с бухалките и да не занимават повече, но Милко не обичаше подобни аджамийски работи. С други думи, вярваше в силата на убеждението при личен контакт.

От друга страна обаче, за днес имаше планирани десетина обекта и не можеше да си позволи да виси тук цял ден. Ето защо той нареди на Глигана да влезе в двора и да почука на вратата на къщата, а когато собственикът излезе, да го покани на кратък, но съдържателен разговор.

Докато Глиганът изпълняваше нареждането, Арменецът се вгледа в двора и посочи на Милко едно странно съоръжение – приличаше на кучешка колиба, но бе голямо колкото двуместна палатка. След кратък спор двамата решиха, че вероятно стопанинът си държи там лопатите и мотиките.
Глиганът почука, но никой не се обади. Тогава той по навик ядосано ритна входната врата.

В този момент от бараката се чу ръмжене, напомнящо двигател на тир. Миг по-късно отвътре изскочи нещо, което на пръв поглед приличаше на мечка, но впоследствие се оказа куче. Обаче не някакъв си Баскервилски дребосък, а истински звяр, тежащ поне сто и двадесет килограма.
Милко дори не се опита да търси в джоба си ключовете, за да отвори джипа – нямаше време. Вместо това две секунди по-късно целият екип се оказа на покрива му, Глиганът с частично отхапан крачол. Кучето обиколи колата, за да провери дали може да стигне още някого, а после доволно клекна отстрани.

…Хората отиваха на работа и за миг извръщаха глави, за да видят странния монумент – четири мутри на покрива на един джип, придържащи се един друг да не паднат. Приличаха малко на партизани, оцелели след бой с жандармерията, но им липсваха знаме и гранати, както и поне един шмайзер. Но времената бяха такива, че човек по-добре да стои далеч от подобно изкуство, ето защо всички бързо отминаваха.

По едно време от съседния двор излезе малко момченце, приближи се до кучето и го почеса между ушите. Милко реши, че е намерил изхода от нелепата ситуация:
- Ей, малкия – опита се гласът му да звучи приветливо. – Вие май сте големи приятели с това, хм… кученце?
- Със Спартак ли? Приятели сме. Когато дядо Вълчо отиде за стока, аз ходя при него да си играем.
- Аха. А такова – можеш ли сега да го върнеш тоя Спартак в двора и да затвориш вратата? Понеже виж го – седи по средата на улицата и някоя кола може да го блъсне. Я по-добре го прибери?
Момчето се почеса по главата.
- Абе не съм сигурен, но мога да пробвам. Обаче…
- Ти пробвай, пробвай. Ако стане, ще ти дам пет лева да си купиш бонбони.
Момчето се замисли, а после поклати глава:
- Сто лева. Кой знае кога пак Спартак ще подгони някого.
- Абе ти луд ли си – като сляза, ще ти отпоря ушите! Сто лева!
- Както искате – сви рамене момчето – Той, дядо Вълчо, ще се върне довечера и ще си го прибере. Е, ако не се запие някъде де – тогава утре. Ваша работа.
- Чакай, чакай… Добре. Прибери го и…
- Парите предварително.
- Ама нямам толкова бе! Не може ли на вноски?
- Не може. Кажи някого да донесе парите и ми викнете. Казвам се Пепо.
- Пепо, ако те докопам… Добре, добре. Стой си у вас и чакай.

Милко извади мобилния си телефон, въздъхна и набра номера на Координатора.
Шефът любезно се поинтересува дали вече са обърнали въпросния продавач в правата трибуквена вяра. Милко започна да обяснява с доста фалшив оптимизъм:
- Да бе, шефе, ще стане, как няма да стане… Ще го застраховаме човека, няма къде да иде. Обаче, такова… Трябва някой да ни донесе сто лева, понеже…
- Сто лева? За какво?
- Ами качили сме се тука на джипа и не можем да слезем, та…
- Милко, мислех че си спортист и нито пиеш, нито се дрогираш. Защо сте на джипа?
- Понеже едно куче иска да ни изяде.
- Куче? Да не искаш да ми кажеш, че някакъв помияр ви държи на покрива на джипа?
- Е, не е помияр, голямо е почти като теле.
- Хайде да не почваме, че да не ти кажа кой е теле. Четирима яки мъже с бухалки и…
- Ама то хапе.
- Е, ще хапе естествено, нали е куче? И какво – иска ви сто лева, за да ви пусне да слезете?
- А, не – парите ги иска едно момченце, за да прибере кучето в двора. Комшийче, Пепо се казва.
- Хм, има хляб в това дете, да знаеш. Запиши му адреса, като порасне, може да го вземем в отдела по рекета. Обаче сега аз сто лева няма да ви дам – едно, че е скъпо, и второ, ще станем за смях.
- Ама собственикът на кучето щял да се прибере чак утре, а на момчетата вече им се вие свят…
- Спокойно. След малко ще пратя човек да реши проблема, а вие друг път не се пъхайте в чужди дворове или ако много се налага, пуснете първо една котка. Ясно ли е?
- Да, ама… - Но Координаторът вече беше затворил.

Половин час по-късно в улицата влезе лъскаво БМВ и спря до отсрещния тротоар. Предното стъкло се спусна и от него се подаде главата на Прилепа.
- О-о, колега, малко слънчеви бани, а? Не ви ли е тясно там на четиримата?
- Ти пък какво правиш тук? – попита Милко.
- Шефът ме прати да убия някакво куче, понеже щяло да ви изяде. Къде е?
- Ей там, зад колата.
- Аха – кимна Прилепът, а после се пресегна към задната седалка и извади един снайпер.
Разстоянието между него и кучето беше точно седем метра.
- Абе, Прилеп – обади се Милко. – Не че ти се меся на професионализма, но не е ли малко близко за снайпер?
- Шефът не ми дава да ползвам картечница в рамките на града – сви рамене Прилепът , докато нагласяше оптиката – Бог да го прости вашето куче.

Разнесе се изстрел, който вдигна прах на около половин метър от Спартак, а той самият се скри зад джипа.
- Оптиката ми е китайска – обясни извинително Прилепът. – Ако беше Карл Цайс, вече да е покойник – и стреля още веднъж, отнасяйки стопа на джипа.
- Прилеп, внимавай бе, джипът е служебен!
- Няма проблем – обясни оня и стреля отново, при което свали и втория стоп. Междувременно кучето, напълно невредимо, се скри под джипа.
- Прилеп, чувал съм, че си претрепал много хора, обаче почвам да се съмнявам…
- С хората е друго – седи си оня изправен и не мърда, а това тук само се върти. Освен това, аз предпочитам фул контакт, а със снайпера стреля един от хората ми.
- Ами извикай го бе!
- Не може, болен е – лежи у тях с температура и кашля. Ами ако се закашля, докато натиска спусъка?
- Е, и сега какво правим?
- Ами… Имам тука малко тротил. Трябваше довечера да взривя колата на бизнесмена Иванов, но хайде, мога за вас да отделя една шашка. Ще я запаля и ще я хвърля под джипа. Сигурен съм, че кучето ще стане на кайма.
- А ние?
- Какво вие?
- Ние няма ли да пострадаме?
Прилепът се замисли.
- Вероятно. Всъщност може и вие да станете на парчета, логично е. Обаче шефът ми каза да убия кучето, за вас нищо не е споменавал.
- Ти си луд бе!
- Хайде сега ще се обиждаме. Все пак искам да отбележа, че не аз съм се качил на покрива на колата си, понеже ходя да дразня непознати кучета. Така че бих поспорил кой е по-луд.
- Шефът ще ти удържи джипа от заплатата, да знаеш!
- Вярно – Прилепът кимна съжалително и прибра тротила. - Ще го направи като едното нищо. Абе, защо някой от вас не си провеси крака или нещо друго? Кучето ще излезе да го захапе и аз ще го гръмна.
- Кого?
- Кучето, естествено. Не се притеснявайте, имам достатъчно патрони.
- Прилеп, ще убиеш някого от нас! Измисли нещо друго.
- Лесно ви е на вас – стоите си там горе и „Прилеп, измисли“. Аз не мисля, аз убивам. Ако имах сега една картечница… Добре, де, добре – нямам. А, сетих се бе – ще прострелям гумите на джипа, той ще се спусне ниско и ще премаже кучето. Малей, колко съм умен!
- Прилеп!
Но в този миг проехтяха два изстрела и джипът силно се наклони на една страна. Прилепът заобиколи с колата си и простреля и другите два гуми.

- Премаза ли го? - С надежда попита Милко.
- Не, то успя да изскочи от другата страна. Обаче рано или късно ще го улуча, вие не се безпокойте – увери ги Прилепът и с поредния куршум пръсна един от фаровете им.
- Прилеп – започна примирително Милко – всъщност на нас не ни е толкова лошо тук. Нали така, момчета?
- Много даже си ни е добре – потвърдиха останалите, а Арменецът дори успя да се прекръсти. – Седиш си така, гледаш наоколо…
- Мисълта ми беше – продължи Милко – Защо не си идеш в къщи да се наспиш? Тъкмо довечера ще си отпочинал и ще го взривиш оня от първия път.
- Ама шефът нареди да убия кучето…
- Зарежи го, ние ще се оправим. Да имаш случайно сто лева да ми дадеш назаем до утре?
- Имам, но не мога да ти дам. Нося си ги, ако случайно ме срещне някой полицай и почне да пита – а за какво ти е сега този снайпер, а разрешително имаш ли, а защо в багажника има тротил… Е, аз им обяснявам, че съм тръгнал за риба, но за по-достоверно трябва да дам и сто лева. Даже двеста, ако вместо тротил в багажника има труп например. Така че – съжалявам. Но ако искате, мога да гръмна още няколко пъти, оттука му виждам едното ухо на кучето и ако се прицеля малко по-ниско…
- Недей – въздъхна Милко. – Иди да почиваш, ние тук все някак ще се оправим.
- Успех! – пожела им Прилепа, запали колата и замина.

(следва продължение)