петък, 27 ноември 2015 г.

Clandestino

Сега в Сирия никак не е добре; всеки, който има оръжие, стреля по всичко, което се движи. Е, понякога после пита "Тоя от кои беше?", но то е само за да знаят къде да те погребат.

Затова с няколко приятели си купихме по един "Кратък справочник на бежанеца" и поехме към Европа.

В Турция ни арестуваха и ни заведоха в полицията. Беше рано сутринта, онбашията изсърба кафето си и попита за политическите ни предпочитания. Признахме си, че сме на страната на умерената опозиция.

- А, вие го създадохте тоя калабалък, значи? Развалихте ни рахата за едното нищо - възкликна той и нареди на хората си да ни набият.

Следобед дойде втората смяна и началникът им веднага попита от кои сме. Поучени от току-що придобития опит, ние веднага извикахме "За Асад сме, за Асад". Онбашията се ядоса:

- Абе, заради неговия инат вече колко време ни правят на маймуни! Я бе, момчета, обяснете им на тези заблудени души колко много грешат! - и пак ни набиха.

След това пристигна нощната смяна. Този път казахме, че сме фенове на "Ислямска държава".

- Брат ми го убиха в сражение с тях - въздъхна началникът - Сами разбирате...

Този път не само ни биха... Както и да е. На сутринта ни пое един каналджия и ни заведе до българската граница. Минахме по едно дере, а водачът ни непрекъснато се оглеждаше. Попитахме го за граничари ли гледа.

- Какви граничари - махна с ръка той. - Те сега стачкуват. Гледам да няма мостове наблизо, че знаете ли какви рикошети се получават...

В този момент от храстите изскочиха няколко гранични полицаи (може да са били стачкоизменници) и ни закараха на едно не много приятно място.

- Вие за кого сте? - попита лейтенантът - За Путин или...

Понеже в справочниците ни пишеше, че българите и руснаците били братя, кимнахме - за Путин сме. Обаче лейтенантът се ядоса, спомена, че заради някакви руски протежета колегите им в София обикаляли по цяла нощ около клекшоповете, а веднъж дори влезли в театър. Тук всички полицаи потръпнаха от ужас, а после ни набиха.

После дойде следващата смяна и началникът им, естествено, поиска да научи политическите ни пристрастия.

- За Обама сме! - ревнахме всички в един глас - Вива Меркел и Оланд! Вива Сорос! Да живее Българският Хелзинкски комитет!

- Набийте ги - нареди началникът. - Писна ми от идиоти.

По-късно пристигна дежурният каналджия и ни заведе до сръбската граница. Там ни посрещнаха любезно, не попитаха нищо, а само ни наредиха да разкажем патилата си пред журналистите и да покажем синините, получени в България. Обяснихме, че нямаме такива.

- Това да е проблемът! - успокои ни началникът им. - Я бе, момчета, направете им по няколко...

После продължихме към следващата страна. Там викнахме "Да живее велика Австро-Унгария!", но ни набиха, понеже картата в справочника се оказа много стара и сега било само Унгария. Извинихме се за грешката и за да им се подмажем, обяснихме колко много се възхищаваме от евроинтеграцията. Тогава те ни набиха още веднъж.

След това стигнахме Австрия, там изревахме "Слава на Арнолд Шварценегер!", хората се зарадваха и ни почерпиха бира. Тогава приятелят ми Ахмед се опита да си спомни още някой известен австриец, но май направихме грешка - оказа се, че Адолф Хитлер не бил чак толкова уважаван, та пак ядохме бой. После ни закараха до Германия.

На гарата ни посрещнаха възторжени немци с букети и пакети с храна. Свиреше духова музика, допълнена с няколко тарамбуки. Възрастна госпожа ни приветства в новата Обетована земя и дори се снима с нас, а хората наоколо ръкопляскаха.

После ни наобиколиха журналисти от различни медии. Особено настойчиво беше едно младо момиче:

- Вие сигурно много сте изстрадали - предположи тя, а ние кимнахме. - А и мъката по загубената родина... И всичко това заради интересите на шепа политици. Впрочем, като стана въпрос - а какво е вашето мнение за ситуацията в Сирия? Кой е виновен? Кои са "добрите" и кои са "лошите"?

Въздъхнах, а после бавно отговорих:

Абе, я направо бийте и не питайте...

вторник, 17 ноември 2015 г.

Блокадно положение

Тръгвам оня ден сутринта за работа и още на първото кръстовище ме спряха - блокада. Излязох от колата да разбера за какво става дума.

- Ние сме патрулиращите полицаи, които се грижим да спите спокойно - не като канцеларските плъхове, с които е пълна системата ни и които само дремят по бюрата. Сега обаче искат да ни отнемат придобивките и да ни приравнят към някой професор от университета или неврохирург. Не можем да го допуснем, така че връщайте се в колата и чакайте.

- А не се ли страхувате, че хората ще ви помислят за меркантилни и че използвате служебното си положение, за да рекетирате държавата?

- Ами! То разните там добавки към заплатата - кучетата ги яли. Да не мислиш, че сме за някакви си двадесет заплати? Или за ранно пенсиониране? Не, това са инсинуации на медиите. Друго ни боли нас, друго... Досега ни даваха по два билета месечно къде за операта, къде за филхармонията, а вече няма да има. Как ще живеем тогава?

- И в библиотеката на управлението имаше книги на Витгенщайн, а повече нямало да купуват. Какво ще обсъждаме по време на дежурство? - проплака колегата му. - Ти подкрепяш ли протеста ни?

Казах, че щом е за Витгенщайн, подкрепям, но според мен нека добавят и Хайдегер. Полицаят кимна, накара ме да се подпиша под някаква петиция и ме пуснаха.

Следващото кръстовище също беше блокирано. Пак излязох от колата.

- Ние сме административния сектор - мозъчният тръст на полицията, така да се каже. Вярно, има едни, дето по цял ден се разхождат на чист въздух и само люпят семки, но нашата работа е много натоварена и дълбоко интелектуална. Кажи им бе, колега!

- Направо е ужас - въздъхна вторият - Аз се боря с киберпрестъпленията - следя кой тегли торенти и качва домашно порно. Очите ми изтекоха, ей! Седиш по цял ден пред компютъра, пиеш по десет кафета, пушиш по една кутия цигари и гледаш най-новите филми. Това живот ли е? Трябва да ни пенсионират още на четиридесет, ама на...

- А аз давам номерата в КАТ - намеси се третият. - Знаете ли какво напрежение е? Непрекъснато трябва да следиш опашката да не пада под сто коли, понеже тогава никой няма да иска да плати на посредник да му регистрира колата и отиде ни процентът. Всеки ден се чудиш какво да измислиш - номерата свършили, компютрите се повредили, не знам какво още... И всичко това - за двадесет заплати при пенсиониране. Разбирам да бяха поне сто, а то...

Понеже бързах, попитах къде да подпиша и ме пуснаха. Стигнах до следващото кръстовище, но и то беше блокирано. Отидох да разбера защо.

- Ние сме от Синдиката на престъпниците - обясни ми як мъж с тъмни очила. - И сме дошли да подкрепим родната полиция.

- Ама те, такова... Не се ли борят срещу вас?

- А, борят се, борят се... Ако гръмнем някого, идват и ни казват да не правим повече така. Но иначе са разбрани момчета - хванат те, че продаваш наркотици, обясняваш, че хората ги болели зъбите и си купували хероин да спят спокойно - няма проблем, стига да си платиш. Зажени се синът на някой цигански барон - сами идват и питат да отцепят ли квартала. А ако някой направи грешката да се оплаче от нас, информират ни да вземем мерки - и ние вземаме. Когато човекът излезе от болницата, първата му работа е да си изтегли заявлението. Такава полиция със свещ да я търсиш в Европа, пак няма да намериш. Хайде, подпиши тук, че ги подкрепяш, и бягай...

Следващото кръстовище беше блокирано от скъпи коли, а до тях хора в костюми на "Армани" ядяха дюнери. Единият свърши, хвърли мазната хартия на асфалта и ми обясни:

- Ние сме от Асоциацията на селските тарикати. Обаче да не си помислиш, че сме селяни - не, това е символично название. Иначе тя обединява представители на дребния бизнес и изобщо хората, които си мислят, че за тях законите не важат. Аз например съм лекар в малък град и сутрин ако не пия две водки, не мога да шофирам. Обаче местните полицаи ме познават - аз ги лекувам - и никой не ме спира, даже ми пазят едно инвалидно място пред поликлиниката. Колегата пък е директор на училището - същата работа. А оня с новия лексус е собственик на шивашката фирма, в която работят половината жени в градчето. Ами обича човекът да кара малко по-бързичко - със сто километра над ограничението, не повече. Е, понякога блъска тоя-оня, но те като не се пазят... А полицаите му отдават чест и пишат в протокола как трабантът го изпреварил, как го засякъл - те там си знаят. Та сме дошли да ги подкрепим, понеже ако нещо се смени, останахме без книжки. За такава полиция каквото и да направиш, все е малко. Я подпиши тук...

До работното ми място нямаше повече кръстовища и стигнах навреме. Там включих компютъра и прочетох, че населението като цяло не подкрепяло полицейския протест. Обаче, честно казано, до нас има една еднопосочна уличка, по която почти никой не минава, а много съкращава пътя. Вярно, карам срещу движението, но...

Затова не разбирам - какво толкова не й харесват на полицията?

петък, 13 ноември 2015 г.

За духовното в духовния живот на духовенството, или защо ни трябваше да го каним?

От месец пак останах без работа; седим си сега с баджанака и умуваме как да оцелеем. По едно време оня вика - абе, Пандо, що не се кандидатираш за един президент бе? Хем знаеш цялата азбука от начало до край, хем имаш онова... как беше? А, да - визия. С тия мустаки си готов не само за президент, а направо за шеф на ООН. Пък езици знаеш - малко турски, малко цигански...

- А какво ще работя като президент - попитах аз, за да не се мина случайно. - Да не ме карат да копая нещо там или да нося тухли? Искам в офис.

- Няма бе! Само ще връчваш ордени, от време навреме ще връщаш някой закон, за да не забравят хората, че съществуваш - и ще четеш приветствие на Нова година. Това е, друго няма.

- Е, тогава съм съгласен - кимнах аз. - Давай да почваме кампанията. Обаче да е по-евтина, че още не съм взел рентата от нивите и малко ми е тънък джобът...

Оказа се, че можело и по-тънко. Сега например било модно да поканиш някой висш духовник и да си направиш реклама, а той като дойде, президентът и Светия синод да се оправят там. Замислих се към кого да се обърнем, но се оказа, че сме малко закъснели.

...Малка партийка с големи претенции вече бе докарала руския патриарх Кирил. Дойде човекът, благослови ни да пием повече водка, получи си ордена, но после изведнъж отбеляза:

- Абе имате там един танк в Силистра от Втората световна война - да вземете да ни го върнете. Пък и чух, че по селата имало изтребители от Корейската война - искаме си ги и тях. Виж, за оръдията на Шипка ще помислим още малко. Аз не че нещо се заяждам, но война водим в момента в Сирия, всяка единица бойна техника е важна. Иначе Господ здраве да дава на другаря Неофит и дано прогледнете за новите световни реалности...

...Друг съюз, силно реформаторски, се сети за Мартин Лутер и естествено покани главата на немската църква. Дойде човекът, благослови ни да купуваме повече голфове, наградиха го с орден, а после, уж между другото, подхвърли:

- Абе, вие навремето ни взехте едно момче - май Фердинанд се казваше. Той не беше точно немец де, но живя после у нас и си го имаме като свой. Та - имал тук внукът му някакви гори ли, планини ли беше - да вземете да ни ги върнете, да не сърдим Господа. Нали така, хер Неофит?

...Трета партия покани турския главен мюфтия. Дойде човекът, дадоха му орден, той благодари, а после уж изведнъж се сети за нещо:

- Абе, има там един мост до Бяла, дето го е строил Уста Кольо Фичето... Вярно, той го е направил, но благодарение на своевременното строително разрешение на турската администрация, пък и ние сме били инвеститорът...Та - защо не вземете да го разглобите и да ни го върнете? Тъкмо ще си разширите пътя и нашите тираджии ще карат по-спокойно. Нали така бе, Неофит ефенди...?

...Естествено, не остана назад и партията на Премиера - винаги победител (на избори), защитник на вярата и евроценностите, да се слави името му. Те си бяха заплюли, естествено, папата. Човекът отначало доста се дърпаше и все викаше - абе като ви знам службите за охрана, ще вземе да ме гръмне някой и ще отида без време при шефа. Пък и вие не признавате чистилището, развеждате се за щяло и нещяло и изобщо - не мога бе, много съм зает.

Наложи се лично премиерът да го моли и да му обещае два билета за мач на "Бистришките тигри" - един за него и един за мамата, ако и тя се интересува от футбол. Тогава папата склони, дойде, получи си ордена, a после уж между другото спомена:

- Абе имало тука едни терми в Диоклецианопол, как му беше сега името... Ами искат си ги наследниците му, пък и моите кардинали се чудят къде да отидат на малко спа... Да знаете - ако ни ги върнете, ще направите едно много богоугодно дело...

...Та викам му аз на баджанака - добре де, а ние кого ще поканим? Понеже аз имам един състудент, който след завършването у нас се върна в родината си и стана жрец на племе, но някакси не е престижно... Сръбският патриарх, отговори ми баджанакът - братя сме и ще дойде. Пък и не виждам какво може да поиска да върнем - освен оня завод за стъкло, но там въпросът е по-скоро мирянски. Ти само се разбери с президента за медала.

Дойде човекът, получи си наградата и тъкмо да се снима с колегите си от Светия синод, се присети нещо:

- Абе, вие знаете ли, че в края на Втората световна война при оттеглянето си българските войници са откраднали от един манастир двеста литра сливова ракия? Да ни я върнете, ей, че Господ всичко вижда и няма да ви прости. Разчитам на теб, брате Неофите...

Та сега с баджанака събираме сливи, понеже те, изборите, наближават. А без патриаршеска благословия - не става.

вторник, 10 ноември 2015 г.

За любовта няма прегради

До Мария Юриевна Шарапова,

В Америка

Скъпо Марче,

Миналата седмица прочетох във вестника, че нещо сте се поразбутали с Гришата и веднага реших да ти пиша, понеже в нашия край казват "който веднъж е опитал от българския (хляб например), пак идва да пита за още".

Аз живея в село Караконджулово в Родопите - и по-точно, на десет километра от него, в планината. Паса селските овце, а дори и няколко кози. Напоследък обаче ми е нещо самотно и реших да си потърся булка.

Виж сега, той Гришката, как да ти кажа - младо-зелено. Мисли, че всичко, което хвърчи, се яде. Пък и то си е хубаво момчето, та му налитат мацките. Обаче като стане на моите години, ще разбере, че само с любов не се живее - трябва и някой да ти наготви манджа, и да ти изпере гащите. Аз отдавна вече го зная това, макар че едва лани навърших четиридесет.

Ако склониш да се вземем, ще живеем, естествено, при мен. Нямаш представа колко е хубаво в Родопите! Един въздух, едни гледки - не ти е работа. Тихо, спокойно, по цял ден слушаш само звънците на овцете, а нощем - воя на вълците. Обаче в моята къщичка те не могат да влязат, така че не се плаши. Пък и Мурджо, кучето ми, щом ги усети, почва да лае и не спира до сутринта. В Щатите никога не можеш да се наспиш така.

Ако ти липсва фитнесът, не се притеснявай - сутрин, докато издоиш двеста овце, ще се натовариш толкова, колкото, ако играеш мачове със сестрите Уилямс без почивка между тях. После шетане, готвене, чистене - ще си запазиш формата и даже ще я подобриш.

Обаче да не си помислиш, че тук при мен е скучно - ами. Имам си аз горски приятели и ще те запозная с тях. Мечката Пенка например идва през ден да краде мед от кошерите и си споделяме това-онова. Добро животно е, но преди две години погрешка я бяха прибрали в Белица и оттогава малко се големее. Хвали се, че се познавала лично с Бриджит Бардо и все повтаря - французите това, французите онова... Затова като се видим, й чета откъси от "Криворазбраната цивилизация".

Вярно, с нощния живот не сме много добре - вълците пречат. То и ток няма тука де, така че всяка вечер ще си хапваме романтично на свещи. Това бобец, леща - имам по няколко чувала, така че ти не се безпокой. Вие в Америката май нещо сте го позакъсали с боба - гледам, по филмите все пуйки ядете...?

Обаче и друго имам аз... Хайде, все славяни сме, зная ви аз, че в Русия пиете като смокове. Ти не се тревожи - скрил съм тука сто литра балканска сливова, ще си я цуцаме само двамата (няма да пиша къде точно е, понеже онези от пощата понякога отварят писмата. Като дойдеш, ще ти кажа).

От богатия си опит с жените (досега две са ме зарязали, понеже съм бил чукундур и дивак) зная, че вие търсите у мъжете само едно, но ви е срам да попитате за размера му. Затова сам ще ти кажа - доходът ми е добър, даже над средния за селото. Плащат ми по едно евро месечно на овца, така че четиристотин лева си ги имам сигурни, понякога даже малко отгоре. То тук няма за какво да харчиш много, затова си ги събирам в едно гърне при ракията. Откакто ме заряза втората ми жена, вече съм събрал около пет хиляди и ти обещавам, като се оженим, веднага да ти купя едно магаре - да не си трошиш краката по камънаците, когато слизаме в селото. Аз ходя там два пъти месечно - да купя вестници и батерии за транзистора, а също и да гледам домакинските мачове на отбора ни. Веднъж тук игра самият премиер и бяха отцепили стадиона, а от поляната насреща изгониха магаретата, за да може да кацне хеликоптерът. Сега се говори, че скоро щяло да идва и ЦСКА-то, така че спортът изобщо няма да ти липсва - ще ходим на мач заедно. Е, докато се родят първите деца, де, после аз ще ти разказвам.

Така че ти си помисли добре - сега времената са трудни, а ти няма да играеш тенис вечно. Моят доход обаче е сигурен - за даскали и инженери може и да няма работа, но овчари ще се търсят винаги. А и ти ще остарееш, ще се сбабичасаш и няма да те канят повече да представяш коли и парфюми. Затова мисли по-бързо, да не ме изтървеш.

(И недей на мачовете си да носиш толкова къси полички, понеже ме излагаш пред приятелите в кръчмата. Като те дадат по телевизора, всички се смеят и викат - абе Минчо, я я виж тази твоята - да вземеш да я стегнеш малко...)

С большой любовью,

Минчо Вълнаров, овчар

(А ако вече си заета, виж там дай това писмо на някоя твоя колежка - но да е от първата десетка в ранглистата, понеже казват, че те печелели повече.)

Люблю и жду.

сряда, 4 ноември 2015 г.

Крадливо племе

Една сутрин пред районното управление на полицията се появи висок млад мъж; изглеждаше едновременно напрегнат и отчаян. Минута по-късно той стоеше пред гишето на дежурния.

- Искам да подам жалба - заяви мъжът.

- Сбиване, кражба, изнасилване, убийство? - флегматично попита дежурният сержант и отпи от кафето си.

- Кражба, кражба. Откраднаха ми партията.

Полицаят изобщо не се учуди - сега луди под път и над път. Вместо това протегна лист и химикалка.

- Опишете случая, като не забравите да споменете име, отличителни белези, кога и къде за последен път сте я видели - изобщо всичко важно, за което се сетите. Седнете на онази масичка там и когато сте готов, ще се обадя на дежурния следовател.

Половин час по-късно мъжът седеше срещу следователя.

- Такааа... Господин Шебеков, значи - откраднали са ви партията? - Той погледна листа пред себе си - млада, перспективна, пълна с корпоративни интереси... За последно е била забелязана в Костинброд, а после изчезнала. А какво означава това ББЗ?

- "България без задръжки". Така се казва, аз сам го измислих.

- Аха, ясно. А подозирате ли някого?

- Ами моите заместници най-вече... Големи маскари са, способни са на всичко. Аз затова и ги взех навремето де, но не вярвах, че ще посегнат на самата партия. Ще ви дам имената им.

- Това добре, но все пак - мисля, че вие не сте постъпили много отговорно в случая. Можеше да й сложите сигнализация на тази партия например - или да не я оставяте на улицата. Вижда ли се нощем от прозореца ви?

- Не, аз сега живея в Брюксел, но...

- Ето - значи не я ползвате. Ами можеше тогава да я спрете от движение, да й замразим временно регистрацията - докато се върнете. А така - всеки келеш може да я подкара, или както казваме ние - да я отнеме за известно време, за да я ползва за лични нужди. Впрочем по сегашния Наказателен кодекс това не е кражба, така че не изостряйте нещата.

- Но те ми я взеха, без да ме питат...

- Естествено - вероятно са мислели, че няма да им я дадете доброволно. Но вие не се притеснявайте - ще я ползват известно време, а като й свърши горивото, ще я захвърлят някъде. Тогава ние ще я намерим и ще ви я върнем. Нещо друго?

- Ама партията ми трябва сега - предстоят местни избори, искам да уредя няколко приятели за кметове. Не може ли да я намерите по-бързо?

- Ще се опитаме, но сам разбирате колко е трудно - в България партии да искаш. И се създават, и се купуват, а понякога - тук сте напълно прав - просто ги крадат. После ги пребоядисват, сменят им лидера - и върви се оправяй кой бил истинският собственик. По-рано крадяха коли, но казват, че от партиите се печелело повече. Впрочем, а бяхте ли я комплектували - с вестник там, телевизийка, офиси...?

- Ами тъкмо бях почнал - и се наложи да се преместя в Брюксел. Защо питате?

- Понеже колкото по-добре е оборудвана една партия, толкова по-съблазнителна е за недобросъвестни лица. Един съвет от мен - ако я намерим, по-добре я оставете както си е - а ако ви се наложи да прокарате някакви идеи в медиите, няма проблем. Плащате си и всичко ще е наред. А сега извинявайте - имам и други неща за разкриване - и след изборите заповядайте пак...

В деня след изборите Шебеков отново бе при следователя.

- Страхувам се, че трябва да ви разочаровам - въздъхна онзи. - Няма ви я партията. Проверихме всички избрани, но никъде не забелязахме член на ББЗ. Даже кучета пускахме да душат около пунктовете за гласуване - обаче няма и няма. Вече се чудя - да не са я разглобили и продали за части на някоя коалиция? Ние ще проверим, естествено, но ще отнеме време. Оставете ми телефонен номер, на който да ви потърся, ако открием нещо.

Шебеков си тръгна, а следователят си сипа ново кафе от машинката и въздъхна - ех, колко добре си живеехме навремето, когато крадяха само коли. А сега - партии, банки, електорат... Краде народът и окото му не мига.

В този момент вътрешният телефон иззвъня. Обаждаше се дежурният.

- Господин следовател, при мен има едни хора... Политици някакви. Оплакват се, че им били откраднали някакви червени крепости - направо цели градове. Да ги пращам ли при вас, или да викам екипа на Психото?

Следователят се замисли за миг, а после нареди:

- Нека опишат подробно - кои градове, с какво население, те какво са направили, за да предотвратят кражбата...

И се опита да си спомни колко време остава до следващите избори.

понеделник, 2 ноември 2015 г.

Земята на Ботев и Левски…


Това беше един обикновен български областен град, опитващ се да оцелее в името на славното си минало.  За целта особено се разчиташе на индустриалната му зона, разположена на около пет километра на изток. До нея водеше двупосочно шосе, разделено от мантинела, което помнеше последния си ремонт и дори откриването му от Тодор Живков.
Но дойде време за местни избори и тамошните управници се разшетаха – решиха да ремонтират платното, което водеше към индустриалната зона. Естествено, те възнамеряваха да работят само върху последните сто метра, но за да се покаже на електората мащабността на начинанието, отцепени бяха два километра, като в началото им сложиха знаци „ремонт“ и „премини вляво“, понеже щеше да се ремонтира само дясната част от платното.
…Ванката караше внимателно и когато стигна до стеснението, остана в лявото платно и зачака реда си. Малко по-късно обаче няколко луксозни автомобила направо долетяха отнякъде, заобиколиха знаците и продължиха напред. Когато стигнаха до мястото на истинския ремонт, те започнаха неистово да мигат и… колоната ги пропусна. Това се повтори много пъти и накрая Ванката ясно видя как колегата му Митко пропуска поредния наглец и натисна клаксона. Нищо обаче не се случи и поредното лъскаво возило пререди колоната.
-          Защо така, бе градски? – попита той, докато пушеха пред цеха – За тях ред няма ли?
-          Абе де да знам – видя ли с какви коли бяха? Това не са прости хора като теб и мен, кой ги знае какви баровци са.
-          И какво от това?
-          Абе я да ми е мирна главата… Ще ми запише номера, ще се обади на шефа – иди после се оправяй. Пък и аз не съм конфликтен човек – какво толкова е станало?
Какво – след около час мениджърът уж случайно спря Ванката и между другото спомена, че и десет минути си е закъснение, така че ако обичаш, за в бъдеще ставай по-рано.

Ванката стана, но този път колите, заобикалящи знака, бяха доста повече. И той пак видя колега, който търпеливо ги пускаше.
-          Аз не че се заяждам, но вчера шефът ми направи забележка за закъснението. Днес сигурно пак ще го направи. Хубаво е да си учтив, но хората след теб също бързат…
-          Е, да де, но пък и тези може да имат спешна работа – я болно дете, я пожар…
-          Болно дете в индустриалната зона?
-          Абе хора сме, на всеки може да се случи да бърза. Аз например веднъж…
Ванката не успя да чуе какво точно се е случило, понеже мина мениджърът, посочи часовника си и каза, че не обичал да повтаря. Гласът му звучеше заплашително.

На третия ден на пътя вече беше истински ад – една трета от шофьорите ползваха забранената част от платното, а другите две трети учтиво ги пускаха да се включат пред тях. В резултат на това се образува значително задръстване.
-          Абе знам че не бива да им поощряваме селските тарикатлъци – сви рамене поредният колега - Но аз пуснах само два джипа. Просто нямаше как – вътре едни яки мутри – ако решат, ще ме пребият за едното нищо. Да вървят да си трошат главите, не ми става инвалид без време.

-          Не се сърди – спокойно каза мениджърът – Предупредих те, а това е вече трето закъснение. Този месец – без бонус.

…На следващия ден Ванката стигна до знаците, поколеба се за миг, но този път не мина вляво, а просто ги заобиколи и продължи в забранения участък. Когато стигна края му, даде ляв мигач и … го пуснаха. По този начин успя да стигне навреме, макар че това вече нямаше значение.

Мисълта ми е – някои питат – защо у нас има толкова наглеци? Много просто е – понеже ние им позволяваме да бъдат такива.
Въпрос е на манталитет и … малко кураж, може би.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/