Земята на Ботев и Левски…

Това беше един обикновен български областен град, опитващ се да оцелее в името на славното си минало.  За целта особено се разчиташе на индустриалната му зона, разположена на около пет километра на изток. До нея водеше двупосочно шосе, разделено от мантинела, което помнеше последния си ремонт и дори откриването му от Тодор Живков.

Но дойде време за местни избори и тамошните управници се разшетаха – решиха да ремонтират платното, което водеше към индустриалната зона. Естествено, те възнамеряваха да работят само върху последните сто метра, но за да се покаже на електората мащабността на начинанието, отцепени бяха два километра, като в началото им сложиха знаци „ремонт“ и „премини вляво“, понеже щеше да се ремонтира само дясната част от платното.

…Ванката караше внимателно и когато стигна до стеснението, остана в лявото платно и зачака реда си. Малко по-късно обаче няколко луксозни автомобила направо долетяха отнякъде, заобиколиха знаците и продължиха напред. Когато стигнаха до мястото на истинския ремонт, те започнаха неистово да мигат и… колоната ги пропусна. Това се повтори много пъти и накрая Ванката ясно видя как колегата му Митко пропуска поредния наглец и натисна клаксона. Нищо обаче не се случи и поредното лъскаво возило пререди колоната.

-          Защо така, бе градски? – попита той, докато пушеха пред цеха – За тях ред няма ли?

-          Абе де да знам – видя ли с какви коли бяха? Това не са прости хора като теб и мен, кой ги знае какви баровци са.

-          И какво от това?

-          Абе я да ми е мирна главата… Ще ми запише номера, ще се обади на шефа – иди после се оправяй. Пък и аз не съм конфликтен човек – какво толкова е станало?

Какво – след около час мениджърът уж случайно спря Ванката и между другото спомена, че и десет минути си е закъснение, така че ако обичаш, за в бъдеще ставай по-рано.

Ванката стана, но този път колите, заобикалящи знака, бяха доста повече. И той пак видя колега, който търпеливо ги пускаше.

-          Аз не че се заяждам, но вчера шефът ми направи забележка за закъснението. Днес сигурно пак ще го направи. Хубаво е да си учтив, но хората след теб също бързат…

-          Е, да де, но пък и тези може да имат спешна работа – я болно дете, я пожар…

-          Болно дете в индустриалната зона?

-          Абе хора сме, на всеки може да се случи да бърза. Аз например веднъж…

Ванката не успя да чуе какво точно се е случило, понеже мина мениджърът, посочи часовника си и каза, че не обичал да повтаря. Гласът му звучеше заплашително.

На третия ден на пътя вече беше истински ад – една трета от шофьорите ползваха забранената част от платното, а другите две трети учтиво ги пускаха да се включат пред тях. В резултат на това се образува значително задръстване.

-          Абе знам че не бива да им поощряваме селските тарикатлъци – сви рамене поредният колега - Но аз пуснах само два джипа. Просто нямаше как – вътре едни яки мутри – ако решат, ще ме пребият за едното нищо. Да вървят да си трошат главите, не ми става инвалид без време.

-          Не се сърди – спокойно каза мениджърът – Предупредих те, а това е вече трето закъснение. Този месец – без бонус.

…На следващия ден Ванката стигна до знаците, поколеба се за миг, но този път не мина вляво, а просто ги заобиколи и продължи в забранения участък. Когато стигна края му, даде ляв мигач и … го пуснаха. По този начин успя да стигне навреме, макар че това вече нямаше значение.

Мисълта ми е – някои питат – защо у нас има толкова наглеци? Много просто е – понеже ние им позволяваме да бъдат такива.

Въпрос е на манталитет и … малко кураж, може би.