Рецепти от родната политическа кухня: рахат локум

Преди няколкостотин години един турски готвач се чудел какво още да измисли, за да угоди на тогавашния султан и особено на съпругите му; все още не се знаело, че сладкото е вредно за зъбите, но било всеизвестно, че е много полезно за фигурата (според ориенталските стандарти). И човекът - името му било Али Бекир - забъркал нещо, което му донесло професионално призвание (ако тогава имало телевизия, сигурно щели да му дадат да води собствено готварско шоу, обаче нямало). За сметка на това обаче със създаването на рахат локума този готвач дал важен инструмент в ръцете на бъдещите политици.

В една от предишните статии ви разказах как електората го пържат като шаран по време на избори. Да, но те са през три-четири години. А в останалото време? Тогава политиците просто му разтягат локуми. Ето защо, когато някой зареже печелившия си бизнес, таланта си да създава истинско изкуство или просто му омръзне да харчи откраднати от народа пари и реши да влезе в политиката, за да служи безкористно на народа, много важно е да вземе със себе си достатъчно от това лакомство. Няма как - срещи с избирателите, изказвания от парламентарната трибуна, интервюта за медиите, лобистки статии - с какво друго можеш да запълниш всичко това? Можеш ли например да се изтъпаниш пред хората и да кажеш: "Абе, аланкоолу - акъл имате ли? Ние печелим най-много от корупцията, вие искате да я борим. Кой реже клона, на който седи?" Не, не можеш, понеже после ще те изхвърлят от партията (която и да е тя), а може и да те съдят за разгласяване на държавна тайна. Макар че то май остана тайна само за онези, които ловят по телевизорите си единствено първа програма и мислят, че Бойко Борисов е новият генерален секретар на БКП. Затова трябва да се разтягат локуми - ние не че не искаме да се борим, много даже го желаем, но обстоятелствата... международното положение... руснаците... американците... теренът... съдията... вятърът духал от грешната посока... Който е слушал национален треньор да прави разбор след загубен мач, знае.

Оригиналното название на продукта е Turkish Delight, което според едни преводи означавало "турска наслада", а според други - "да ти е кеф да управляваш в коалиция с ДПС". Като гледам накъде отиват напоследък нещата, май второто е по-вярно. И така -

необходими продукти:

1 ч. ч. захар (безакцизна, оцеляла от няколко хиляди тона, "отмити" от дъжда), 1 ч. ч. вода, 1 ч. ч. царевично нишесте (царевицата да е минала поне през трима посредници, преди да стигне до мелницата), 1 ч. ч. пудра захар (наистина захар, не кокаин!), 1/5 ч. л. ванилия, щипка лимонтузу.

Захарта се смесва с водата и се приготвя сиропът. Изсипва се в нишестето и се вари, докато стане гъста каша. Тук обаче нещата са малко по-сложни - отначало течността се върти насам-натам, а после почва да бъка. Това се получава, понеже вътре протичат сложни термохидравлични процеси, които са трудни за контролиране. За да ги управлява надеждно, желателно е готвачът да е доказан хидроинженер с получени поне милион и половина хонорари. Вярно, малко скъпичко излиза, но пък иначе локумът няма да се разтяга добре.

Накрая се добавя ванилия за аромат (много върви да добавиш и някакво абстрактно или фантастично обещание - "ще се оправим", "ще решим всички проблеми на екологията и етническия мир", "ще пратим българин на Марс" и т.н.). Накрая се слага лимонтузуто, понеже иначе на хората ще почне да им нагарча от толкова много сладост. Дето се вика - ще чуят в Западна Европа какъв рай се очертава тук и ще се юрнат да емигрират насам - и тогава какво правим? Само си представете - от едната страна на гарата в Будапеща няколко хиляди бежанци чакат да отпътуват за Германия, от другата - същото количество немци се качва на влака за България. А тунела под Ламанша ще трябва да го пазят вече и от двете страни... Рисковано е, затова се слага и лимонтузу.

После сместа се разлива в тавичка и след изстиване се нарязва на подходящи за разтягане форми. След това всеки политик слага съответното количество в джоба си и отива да чуе болките на избирателите си. Естествено, не може всички да разтягат едни и същи локуми, затова се добавят оцветители в тон с партийното знаме и пълнеж от разни неща, които хората от съответната група обичат. Тук обаче внимавайте - когато тълпата срещу вас реве "искаме работа", не приемайте това за съвсем чиста монета и не казвайте, че утре ще пуснете отново каменоломната до селото. Всъщност хората искат заплата, така че споменете нещо за европрограми за насърчаване на нещо си, помощи, развитие на администрацията... Винаги вземайте пример от еврочиновниците в Брюксел - да ме прощава онзи Али Бекир, но като локумджия той и на малкия им пръст не може да стъпи. То не бе обещания за благоденствие, за развитие, за изравняване на стандарта... а накрая - дайте да сме солидарни, че бежанците станаха много.

И остави това, ами и те нещо не вярват в "изравнения стандарт" и не искат да останат у нас и да се посветят на кариерата на овчари или работници в тухларните. За мен обяснението е просто - хората идват от страни, където локумът (и разтягането му) им е познат от най-ранно детство и не се лъжат лесно като едни други, дето чакат да станели Швейцария на Балканите.

Но кой ги знае - може и да дочакат.