петък, 17 юли 2009 г.

Тиймбилдинг

В понеделник сутринта главната ни счетоводителка Петрова станала по – рано, справила се със семейните задължения по – организирано от обикновеното и после дошла на работа.В резултат на всичко това паркирала колата си под дървото на Георгиев.

Оперативният мениджър Георгиев пристигнал и открил, че любимото му място за паркиране – под единственото дърво наоколо – е заето.Вбесен, той позвънил на Петрова да дойде и да си премести колата.В отговор чул обаче само ехиден въпрос – той ли го е садил това дърво и ако да, защо не си го полива редовно – и нищо повече.

Не можем да се кажем, че Георгиев се ядосал още повече – просто нямало как.Ето защо той претупал набързо сутрешната оперативка и наредил на електротехника уж случайно да прекъсне тока на счетоводството - за да спре климатикът на Петрова и тя на собствен гръб да разбере как се чувства колата му.Човекът изпълнил заповедта, всички компютри блокирали и част от данните – по закона на случайността най - важните – били безвъзвратно загубени.Около обед за това разбрал дори Главният.

***

„Аз мога ли или не мога...? – попита той, а ние гледахме в различни точки по тавана, понеже можеше - Уж имаме сплотен колектив, а какво се оказва...?Толкова ли е зле всичко?”
„40 градуса – отговори Георгиев – преди половин час ходих да проверя.”
„Какво – 40 градуса?”
„Толкова показва термометъра в колата ми.Таблото ще се напука.”
„А на мен като ми се пука – на тебе не ти пука – пропя Петрова – все вие в производството най – важни.”
„Ние ви изкарваме заплатите... а и моята кола е по – скъпа.”
„По – скъпа, понеже толкова ти е акъла – купуваш, без да мислиш.То затова себестойността...”
Тук Главният удари по масата.

„Отдавна усещах, че в колектива зреят противоречия, но си мислех, че сте разумни хора...очевидно съм се лъгал.Добре, свободни сте – аз ще имам грижата да направя необходимото.”

На следващия ден бяхме информирани, че ще бъде проведен тиймбилдинг, който да ни сплоти и изобщо...Бяхме малко резервирани, но не казахме нищо.
Само Георгиев за всеки случай прати един работник с две кофи вода да полее дървото.

Междувременно шефа реши, че фирмата е много голяма, за да бъде сплотявана изцяло.На обикновените работници бе отпусната сума за пет каси бира и тава с кебапчета и им бе предложено сами да поемат по нататъшната организация.
Те с възторг приеха.

В четвъртък администацията бе събрана и Главния ни представи г- жа Рафтингова – собственик и главен мениджър на „ТБПТ” (ТиймБилдинги и Прочие Такива) ООД.
Направено бе кратко представяне на фирмата, от което разбрахме, че до момента ТБПТ е сплотявала всякакви колективи – от американски космонавти до екипажи на руски ядрени подводници.Раздадени ни бяха и снимки – група командоси се катерят по някакви скали.

Търговският мениджър Стефанов предпазливо попита откъде се разбира,че това е работа на ТБПТ.Госпожата се разсмя и върна въпроса – а как тогава снимките са попаднали у нея?
Тук Главният се намеси, благодари на госпожата и изрази увереност, че в понеделник ние вече ще сме съвсем друг колектив.А в събота всеки да чака около дома си с приготвен багаж, оптимизъм и т.н. – автобусът на ТБПT щял да мине да ни вземе.

***

Автобусът ни взе и ни закара високо в планината, на място, което го няма дори и на военните карти.Полянка, обградена от остри скали, пълна с ниски бодливи храсти.Една колежка попита дали тук няма змии, а г-жа Рафтингова ни успокои, че имало всичко необходимо.
А после заяви, че трябвало да изкачим скалите.

Главният точно като Сюлейман Безумний посочи към върха и отказа да даде личен пример.Вместо това заяви, че го боли крака, седна на един камък и извади манерката с уискито.Отначало госпожата се опита да възрази, но той уж случайно я попита кога да преведе хонорара на агенцията и тя веднага се съгласи че – да, с болен крак не става.

От върха висеше някакво въже, явно за многократна употреба.Хванахме се за него и запъплихме нагоре.Георгиев отбеляза, че въжето много му напомняло на онова, с което теглихме минала седмица мотокара и то се скъса.Дори каза, че подобни неща били поднадзорни и не бивало така да си играят с живота на хората.
Усетихме, че леко почваме да се сплотяваме.

Някъде по средата на пътя Петрова изпищя, че я била ухапала змия.Мъжката половина промърмори нещо в дух „че то от теб по – голяма усойница има ли?”, но все пак се събрахме около нея.Г – жа Рафтингова обясни, че трябвало да изсмучем отровата.
Последваха коментари:”егати ти тъпата змия, не можа ли да ухапе Мимето, секретарката на Главния...”(той беше долу и не чуваше), но госпожата ехидно ни попита ще оставим ли колежката да умре.
В подобни ситуации някакси не върви да си признаеш, та отрекохме.

Отровата изсмука Георгиев, като предварително взе клетва от разплаканата Петрова никога повече да не му спира под дървото и дори да го полива редовно.Тя доста се колеба, но накрая се съгласи.Споразумяха се за едно поливане седмично.

Когато вече отново тръгвахме нагоре, Стефанов забеляза, че на гърба на змията с фулмастер е написано „ТБПТ – Инв.№ 202”.Не казахме нищо на Георгиев от уважение към себеотрицанието му.

Силите ни бяха вече на привършване, но до върха оставаха само около двеста метра.Тогава горе се появи някакъв овчар и развърза въжето.
Решихме когато се качим, да го убием.

Последната част вървяхме хванати един за друг като Самуиловите воини, а Георгиев, притворил едното си око, водеше.Обсъждахме помеду си жертвоприношенията при различните народи.
Междувременно овчарят изчезна.

Горе на върха имаше малка полянка, на която налягахме като подкосени.Г- жа Рафтингова ни попита дали виждаме някаква промяна у себе си.
Огледахме се, не забелязахме нищо, само едно куче се мотаеше наоколо.Госпожата се разочарова от нас и тръгна обратно.

Стефанов, чиято съобразителност много пъти бе спасявала фирмата, извади от джоба си парче варена наденица и я хвърли на кучето.То радостно я захапа и избяга в една близка пещера.Посъбрали сили, ние го последвахме.

В пещерата седеше овчарят и по мобилния си телефон обясняваше на някакъв клиент предимствата на планинския тиймбилдинг.Когато ни видя, пребледня.

Обяснихме на човека, че го вземаме за заложник и искаме хеликоптер и каса бира.За да разбере, че не се шегуваме, му обещахме в случай на отказ да го вържем за някое дърво и да му рецитираме фирмената политика по качеството и правилника за вътрешния ред.Човекът наистина се уплаши.

После той включи високоговорителя на мобилния и предаде исканията ни на г-жа Рафтингова.В отговор чухме :”Кажи на ония лигльовци да слизат, че ще изтърват вечерята”.
Разбрахме че сме загубили и бавно тръгнахме надолу...

Вечерята мина без тържествена част – бяхме прекалено уморени.Легнахме си рано и сънувахме скали, въжета и върхове.
Само Георгиев бълнуваше за някакъв противозмийски серум.

На сутринта ни информираха, че днес ще се спускаме с лодки по река Удавница.Бяхме много впечатлени и не попитахме откъде произлиза името.

Главният обясни, че от малък страда от морска болест и пак спомена нещо за някакво плащане.Повярваха му и го оставиха да координира от брега.

Хората от ТБПТ донесоха две надувни лодки.Георгиев непредпазливо попита защо по тях има толкова лепенки.Отговорът бе – ами реката е пълна с остри камъни, късат се.

Г- жа Рафтингова ни попита как предпочитаме да се разпределим в лодките – според направените от нея психологически профили за съвместимост или както дойде.Всички твърдяха, че са най - съвместими с този, който умее да плува, а такива се оказаха само Петрова и Георгиев.Назначихме ги за капитани и седнахме - мъжете в едната лодка, жените – в другата.

Служител на ТБПТ ни раздаде спасителни жилетки и настоя да ги облечем – не че много помагали в подобни буйни води, но такива били правилата.Никой не пожела да спори, Стефанов дори облече две.
А после ни бутнаха в средата на реката.

Първите сто метра минаха без произшествия.После лодката на жените, която беше първа, почна да потъва.

Петрова се хвърли самоотвержено да ги спасява, но се оказа, че на това място реката е дълбока около метър.Резултатът бе леко мозъчно сътресение и развалена прическа за 50 лв.Затова пък колежките почнаха да изскачат една по една над водата със свежи кичури водорасли в косите си.

Когато и последната колежка се показа, мъжете от втората лодка решиха, че е време да симулират взаимопомощ и също скочиха във водата.
Но там тя се оказа дълбока три метра.

Е, нали бяха със спасителни жилетки – и те изплуваха – кой двадесет метра по – надолу, кой петдесет – според късмета си.И понеже на около сто метра надолу по течението имаше малка скала в средата на реката, накрая всички се събрахме на нея като пингвини.
Стояхме на мокрия камък и се държахме един за друг да не паднем обратно във водата.

Скоро пристигнаха и колежките – по – точно, течението ги довлече.След кратко колебание – все пак скалата беше малка и мястото на нея бе ограничено – ние им протегнахме ръце и ги изтеглихме при себе си.

.....А Главният гледаше всичко това от брега и се радваше.”Тези ТБПТ наистина правят чудеса - а аз не вярвах.Трябва да ги наема да организират и фирмения празник”.
И си отпиваше от уискито.

Всъщност, колективът наистина се сплоти.Е, то идеални неща няма, но когато пак почнеха да прехвърчат искри между хората, Главният уж случайно поглеждаше към стената, където висеше подареният му от ТБПТ календар.
И всички веднага ставаха по – учтиви.

А всъщност точно това беше целта, нали?

7 коментара:

  1. Евалата пич! Направо ме докара до сълзи от смях!
    Сбъркал си си професията, писател е трябвало да станеш :-)

    ОтговорИзтриване
  2. Изключително много ми харесва този стил.Поздравления. Много забавно и смешно. С чувство за хумор.Браво!

    ОтговорИзтриване
  3. Браво !Направо разби бара с този разказ :)

    ОтговорИзтриване
  4. Дааа. Аз се присъединявам към общата оценка на статията. Талантът трябва да се развива ! Поздравления !

    ОтговорИзтриване

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/