Да поплачем заедно за чуждия инвеститор - 3

Та, чужденецът –професионалист вижда, че тая няма да я бъде и под благовиден предлог напуска.По този начин в мениджърските елиминации България повежда с 2:1.
Но заводът си стои и чака.Затова се събира Бордът на директорите.
Опитват се да анализират в кой свой завод имат успешно решение на проблема.Отговорът е очевиден – в Китай./Естествено, че имат завод в Китай.Сега да нямаш там завод си е като да нямаш лого/.
В Китай, коментират членовете на борда, освен че разстрелват за корупция, дават на успешните директори част от акциите.Тоест, продават им ги, но колкото да не е без хич.И директорът управлява завода като свой собствен, нищо че има дял само 15%.Все пак – дивиденти са това.
И се решава опитът да се пренесе в България.Оперейшън – мениджъра (ОМ) взема следващия самолет и каца в София и си уговаря среща с подходящия човек от подходящото министество или камара.С кого друг, кой друг милее за чуждите инвестиции в позападналите региони.
Подходяшият човек винаги се радва на такива гости.След размяна на обичайните любезности той живо се интересува от историята на фирмата, мястото й на пазара, с кого си партнират и т.н.Особено го вълнува дали фирмата участва в някакви фондации за подпомагане развитието на млади специалисти.Това прави много добро впечатление на ОМ до момента, в който човекът небрежно подхвърля:”Абе синът завършва догодина в Англия, че му търся работа...то не е лесно, нали знаете”. ОМ е впечатлен как в тази страна всеки се изживява като ХР – специалист, но дава някакво мъгляво обещание.
....Значи, в България има такъв бизнесмен.Вярно, произвежда нещо средно между гуменки и кецове, но то си е сродно производство.Затова пък е опитен, бил е директор преди промените и приватизатор след тях, знае кое как./Че са от една партия и ходят заедно на лов с подходящия човек не се споменава, това няма връзка с проблема/.Организира се среща с него на място, в самото предприятие.
Там бизнесменът е приветлив, открит и готов да представи всякаква информация за фирмата си.Когато я получава, ОМ разбира колко много има да учи още в живота.
Във фирмата работят 40 души и 15 от тях са на позицията „директор”.На пръв поглед малко странно за производствено предприятие.Но бизнесмена обяснява:”Ами трябва да им давам или титли, или пари.А да даваш пари на всеки просто така...” Но не уточнява какво има предвид под „просто така”.
Та има директор – производство / наричан другаде началник – цех /, технически директор / механик /, директор – логистика / снабдител/, търговски директор / който основно напомня на клиентите колко дължат /, финансов директор /счетоводител/, директор – развитие / син на собственика /, директор връзки с медиите / дъщеря / и т.н....
За това пък тротоари и дървета са варосани, дрехите на работниците са нови / очевидно са им раздадени предишния ден /, в преддверието на администрацията виси портрет на собственика и жена му, кабинетът му е по – голям от всички други административни помещения, взети заедно и е единственият, в който има нови мебелии дори климатик.Служители обаче говорят английски /основно „хай”, „йес” и „но проблем”/, изобщо – толкова “европейска” фирма, че повече няма накъде..Единственият нестандартен момент е, когато пристига някакъв дядка с лада “Нива” и почва да крещи на всички, но бизнесменът бързо го успокоява и гордо представя на ОМ баща си.
Преговорите минават добре.Да, бизнесменът е готов да се ангажира с управлението на още един завод, колкото и да е трудно.Да, той може.Да, той знае как.Да,... „но проблем”.
Обаче, тези акции дето трябва да ги плаща....вярно, цената е символична, не спори....но средствата му са вложени в материали и инвестиции....не може ли разсрочено или нещо такова?ОМ обещава да се опита да убеди своя собственик.И нещата общо – взето са решени.
Съсипването на завода в Ганьовград отнема по – малко от година, поже се работи по утвърдена схема – уволняват се всички със собствено мнение, слага се за главен мениджър сина / който бързо става известен плейбой в града /, заплатите се замразяват.Профсъюзът се опитва да протестира, но бързо е разгонен, а когато идва оня с белия кон от КНСБ, го посрещат едни батковци и му казват да изчезва, преди конят му да е станал на салам.И човекът благоразумно не се вясва повече.
Случва се обаче нещо странно – машините почват непрекъснато да се повреждат.Идва техническия директор от другия завод / т.е – механикът/, но това само влошава положението.И в тази ситуация започва бракуване на техниката и предаването й за скрап.Тоест така се докладва в главната квартира, а всъщност всичко се прибира в склад, откъдето после ще бъде взето и монтирано в другия завод.Същото се случва и с разни повдигателни съоръжения, дори с шкафчетата на работниците.През завода сякаш са минали марокански скакалци с метални челюсти.
Производството непрекъснато намалява, качеството е ужасяващо – маратонките, произвени в Ганьовград не могат да бъдат продадени дори в Албания.Само че вече никой не идва да провери, съветва или консултира – гледат се само документи, а в тях има прекрасни оправдания за всичко.А и става дума все пак за съдружник, нали така?
Собственикът в чужбина обаче забранява в негово присъствие да се споменава думата „България”.
В един момент става ясно, че краят е дошъл, обявява се ликвидация, всички са уволнени, заводът е продаден на цената на земята под него – и това е всичко.

....Когато скоро след това някой казва на собственика, че в Македония /примерно/ нещата тръгнали на добре, заплатите ниски, персонала квалифициран, администрацията си събува вече цървулите и се поевропейчва и въобще е рай за инвеститора, той има само един въпрос – там за корупция разстрелват ли?
Не?Е, като почнат, обадете се – ще си помисля...

(оригинално публикувано в www.karieri.bg)