Ловецът на глави

Здравейте! Приятно ми е да се запознаем - Стефан Петров, хед – хънтър.
Не, не се плашете – все още аз и колегите ми не сме отрязали ничия глава - освен тези на клиентите, разбира се. Но и там го правим само в преносен смисъл – чрез хонорара, а това според Накателния кодекс изобщо не се смята за престъпление. Както е казал класикът – имали бол пари, платили. Впрочем , понякога дори са доволни.

Преди да се заема с тази опасна професия, бях обикновен специалист по подбор в посредническа агенция за набиране на персонал. Занимавах се със стандартните неща – хвърлях биографии в кошчето, питах кандидатите кое е любимото им животно ( „Ленивец? Аха... много добре, очаквайте да ви се обадим”), карах инженери да ми обяснават подробно защо не са искали да работят повече за някакъв неграмотен циганин – с две думи, вършех рутинната работа за позицията. Да кажа, че не съм бил доволен – ще излъжа. И плащаха добре, и климатикът в офиса винаги работеше. А и възможността да се издевателствам над очевидно по – умни от мен хора ми даваше допълнително удовлетворение.

Но... една вечер гледах мачове до късно, сутринта не успях да си изпия кафето като хората и направих непростима грешка – когато комплектувах документите на одобрените, за да ги занеса на клиента, забравил съм именно тези на човека, който трябваше да спечели. Не го направих нарочно, но докато открием пропуска, там провели интервютата, харесали едно младо момче и му предложили договор. Направо да не повярваш, че живеем в България.

А на следващия ден един много сърдит глас се обадил на нашата шефка, попитал я иска ли да остане в бизнеса и ако да, защо тогава дърпа лъва за опашката, тя дълго се извинявала, а после ме извика и ми каза, че сътрудничеството ни е дотук.
Добре че в нашия бранш ценят много опита, та скоро успях да се уредя на дори по - престижно място - SIT (straight into the trap) Ltd., професионален хед – хънтинг.

Ние ловим по двойки – мен ме сложиха с Пешо, стара лисица с леко поокапала козина. Обаче е по – хитър и от Хитър Петър.

Например – шефът ни възложи да уловим нов изпълнителен директор за американска фирма, планираща големи инвестиции тук. Пешо дълго ходи из джунглата на родния бизнес, души следите ( а те доста миришеха), оглежда се и накрая набеляза подходящия обект. Аз, като обучаем и с непроверени още качества, стоях в офиса и пусках измислени обяви от името на несъществуващи фирми – ей така, за всеки случай, ако този го изпуснем. В резултат получих няколко комплекта, в които мотивационното писмо се свеждаше само до една дума – „колко?”

Но Гошо се справи – скоро в компютъра му имаше подробно досие на човека – какво пие и с какво замезва, къде е ходил на екскурзии ( маскирани като повишаване на квалификацията), колко думи знае на английски и т.н. А иначе обектът отговаряше на зададения профил – и сега беше директор, само че на държавна фирма. Имаше и име, веднъж дори вестниците бяха писали за него, макар и в раздел „спорт” – бе открил някаква гребна база. Но това все пак е България и като няма риба...
Решихме да го уловим след работа, в бара, където обикновено си пиеше уискито.

Издебнахме го веднъж, когато той не остана до късно да довърши важни документи – предполагам, че така казваше на жена си. Очевидно в този ден секретарката му имаше други планове за вечерта.
Така че обектът просто си седеше в бара и си пийваше. Беше сам.

Облечени в най – добрите си ловни костюми и с подходящи вратовръзки, ние с Гошо просто седнахме на масата му и го попитахме дали се сеща кои сме. Човекът кимна.
„Разбира се. Обаче, искам да обясня – още съм получил остатъка от парите. Знам, че е малко необичайно, но е така. Моля обяснете това на господин Иванов и го помолете от мое име да не се притеснява. Неговото няма да се загуби – не съм луд да режа клона, на който седя.”
Ние с Гошо се спогледахме. Хайде, аз бях още нов, но и колегата ми изглеждаше малко смутен. Все пак той бързо се окопити и обясни, че не сме свързани с господин Иванов.
„Вярно – разсмя се обектът – сега като ви гледам – малко странно ви стоят костюмите.”

„Тогава предполагам, че ви праща Минко Ушите. Да, получи се малко неприятно. Знам, че сме се договорили да купувам скрап само от вас, но... Появи се нов играч, зад гърба му е заместник – министър. Няма как, ще се налага отвреме навреме да работя и с тях. Освен ако не се разберете помежду си, разбира се. Моят процент и там е същия, така че не може да се говори за лични предпочитания.”

Аз вече смятах, че е време да се откажем, а Гошо просто се почеса по главата. После хвана бика за рогата.

„В известен смисъл, ние сме агенти.”
„Данъчни? Странно, някой трябваше да ме предупреди.”
„Не, не сме данъчни.”
„ДАНС? В такъв случай ще ви помоля да се легитимирате и ще се наложи да проведа един разговор по телефона. Междувременно – още по едно уиски?’

Имах неприятното чувство, че сме тръгнали с прашки на лов за слонове. Гошо обаче обясни, че сме хед – хънтъри.
„Така ли? И кого ще ловим?’
„Предполага се, че вас.”
„Ами – давайте... ловете ме тогава.”

Гошо започна дълга тирада, на която те учат още при постъпването в „СИТ”ООД – че макар човек да е лоялен и предан на фирмата си, понякога това не се оценява достатъчно, а всеки е отговорен за собствената си кариера, така че... Директорът се прозина.
„Извинете. Предан, казвате? Така е. А вие колко предлагате?”
Тук аз се осмелих да му спомена нещо за перспективите, които имаш, работейки за голяма международна фирма...
„Цифри, моля. Или ако предпочитате, да допиваме уискито и...”

Имахме обща представа колко е заплатата му в момента, а клиентът предлагаше два пъти повече. Внимателно му го казахме.
„Приблизително е така – призна той – но „заплата” и „доход” са съвсем различни неща. От друга страна, скоро ще има избори и .. всичко се случва. Да добавим половин заплата под формата на бонус и да се прибираме да спим, а?”

Обяснихме, че това се решава от клиента, но всички вече знаехме, че ще го получи. Затова си стиснахме ръцете, разменихме визитки, той обеща на следващия ден да ни прати едно СВ - и ние си тръгнахме. Все пак, на другия ден трябваше да пишем подробно представяне за клиента.

...Аз се прибрах, но още беше рано за лягане, затова седнах пред компютъра и влязох в един известен форум.
„Писна ми – току – що бе написал някой – У нас е невъзможно да си намериш свястна работа. Всичко се урежда само с връзки. Вече си събирам багажа и ще се изнеса от тук....”

Понечих да му отговоря, но после се отказах. Какво можех да обясня – че далеч по – лесно е да хванеш нещо, което отдалеч прилича на тигър и реве по подобен начин, отколкото да се приближиш по – близо, за да провериш? Защо да си усложняваш живота - нали клиентът и така ще плати? Какъв е смисълът от подобни усилия?
Но се отказах. Сега форумите са пълни с какви ли не мрънкала, не можеш да отговориш на всички.

Пък и не е редно да се разкриват тънкостите на занаята – иначе утре всички ще поискат да станат хед – хънтъри.
А това е трудна професия, не е за всеки.