Гей - парад

Честно да ви кажа, това да работиш в чуждестранна фирма е нож с две остриета. От една страна – вярно, заплатите са по – високи, бонуси, тиймбилдинги, това – онова – струва си. От друга обаче – трябва понякога да споделяш фирмени ценности - които, меко казано....
Една е тях например е правото на човека на лична свобода и изява на вътрешната му същност. Нищо лошо, ще кажете. Да, на пръв поглед...

И ние така мислехме, докато в понеделник сутринта Майкъл, Изпълнителният ни директор, веднага след свършването на оперативката обяви, че има нареждане от Главната квартира да подкрепим предстоящия тук гей – парад.
Ние се намръщихме и попитахме за каква сума става дума.

„Въпрос не в пари – меко каза Майкъл – пари има. Ние трябва подкрепи лично. Участва, иска да каже.”
Някой изтърва цигарата си, друг обърна чашата с кафе.
„Това морални ценности. Свобода. Право избор. Борд иска ние подкрепи.”
„Борд ходи майната си” – написа на лаптопа си Стефанов, като внимаваше само аз да го видя и веднага го изтри. Петрова, главната счетоводителка, се съвзе първа и внимателно започна:
„Майкъл, но нали разбираш – всеки от нас също има своите лични морални ценности...”
„Аз разбира. Борд обаче – не. Казали – наша компания гледа лошо око ретръгрейдс. Няма бонусиз, няма райзинг саларис ... Вие по – добре помисли.”
Ние веднага почнахме да мислим трескаво - без бонуси, без увеличение на заплатите ... Кофти.
„Аз сам разбира – анюжуъл... Но парад неделя, има тайм да подготви... Ето, аз темпорари отменя дрес – код, вие готви тук.”

До края на деня се обединихме около идеята, че ще му хвърлим на тоя молбите за напускане и да си търси други ... сексуални малцинства. Така де, човек за едното име живее.

Във вторник станах доста по – рано от обикновеното, взех лака за нокти на дъщеря си и ... абе цветчета нямах време да рисувам, но пак се получи добре. Покрай портиера минах с ръце в джобовете и бързо влязох в офиса.
На съседното бюро Стефанов скубеше веждите си.

„Георгиев, то много боляло бе.”
„Значи няма да напускаме...?”
„Абе какво ти напускане – кой друг ще ни даде такива заплати в тая криза... А и от друга страна – все пак, морални ценности са това, свобода... Ти остави, ами я виж – свих това червило от жена ми – как мислиш, моят цвят ли е?”
„Много е предизвикателно.”
„Е, това грабнах в бързината... Георгиев, на теб ти е лесно – производствен мениджър си, ще се изцапаш там в цеха... А аз – търговски. Ами ако дойде някой клиент?”
„Най – много да те покани на среща. Направи се на недостъпен и откажи.”
„Абе колко добре си бях аз на държавната работа, ама на – лакомия... Големи заплати давали. На ти сега едни заплати...”

През целия ден успях да ръководя производството от офиса, като забраних да идват при мен. Казах на супервайзорите, че по празниците съм посрещал гости от Мексико, а днес внезапно съм вдигнал температура. За по – голяма достоверност леко изгрухтях накрая.
Никой не посмя да дойде.

След края на работното време отидох да видя Петрова. Стаята й беше заключена, но аз извиках паролата „гей – парад” и тя отвори.
Беше с високи кожени ботуши и камшик в ръка. Всъщност, не изглеждаше толкова зле.
Камшикът изплющя във въздуха.

„Чакай бе, Петрова, недей така... Онова сведение, дето ти го обещах... ще го имаш навреме. Прибери го това.”
„Георгиев, чувствам се някакси ... освободена. Сега да ми дойдат ония одитори...”
Поклатих глава и си тръгнах.

До края на седмицата само веднъж ходих в цеха. Заварих бай Иван стругаря разпалено да обяснява на група работници: ”Абе аз като ви казвах, че нашите шефове са големи педер@си, вие не вярвахте, ама ето на...” Като ме видя, млъкна по средата на изречението.
Примигнах с очи, щипнах го леко по бузата и го нарекох „лошо момче”.
Всички пребледняха, а до края на деня производителността се удвои.

През останалото време седяхме със Стефанов пред компютрите и разглеждахме сайта на “Космополитън”. Той си хареса много ефектен розов чорапогащник. Аз, като по – консервативен, държах на жълтото.

В петък Майкъл отново ни събра. Очите му радостно блестяха.
„Няма прави гей – парад. Националисти заплашва, църква против. Голям късмет.”
„Ох, колко жалко – въздъхна Стефанов и си оправи червилото – Така го чаках.”
„Ти не разбира – парад отменили. Няма нужда повече играе роля.”

„Каква роля...?- нацупи се Стефанов - Та това е свобода, съкровена същност...” После изведнъж се оживи: „Майкъл, а ти какво ще правиш довечера?”
„Аз не много сигурен, че разбира ...?”
„Абе искаме с Георгиев да те поканим на едно място... Много освободено.”
„Може ли да си сложа жълтия чорапогащник?” – попитах с надежда аз.
„Може. И Петрова ще дойде с камшика.”
„Колеги, вие мене ... бъзика?”

„Не, Майкъл – започнах аз с много чувство – просто, когато дълго работиш с някого...появява се едно привличане, което...Сигурно не сме смеели да го кажем досега.”
„Ти ни помогна да намерим себе си – обясни Стефанов – Може ли да седна до теб?”
„Ти седи там и не мърда. Това некрасиво.”
„Майкъл, а Борда? – невинно попита Петрова – Моралните ценности, правото на избор...?”

Майкъл дълго мълча и гледа в една точка пред себе си. После глухо каза:
„Вие много прави – това глупости. Нонсенсиз. Борд – идиот до идиот. Вие свободни, отиде измие и заприлича на хора.”

Та така. Парите наистина са добри, но някои фирмени ценности просто не виреят на родна почва. В случая бих казал – за щастие.