четвъртък, 20 август 2009 г.

От зоната на здрача

Дали заради кризата, или по друга причина – това лято изглеждаше невъзможно да намери човек що – годе сносен студентски стаж . Особено пък човек като мен, завършаващ строителна специалност – обектите спираха един след друг, а скелетите на недовършените хотели стърчаха като останки от терористични актове. Обиколих последователно доста фирми, за да чуя навсякъде едно и също: „Моментът сега е неподходящ, не можем да ви предложим нищо, но да се надяваме, че догодина...”

Така че вече мислено бях приел поредния отказ, когато човекът срещу мен – собственик на голяма строителна фирма – изведнъж се замисли.
„Бихте приели всякаква работа, казвате....?”
„Е, разбира се, не и да бъркам вар. Но ако не е тежка физическа, ако е свързана по някакъв начин с това, което изучавам и се плаща добре, да.”
„За тежкото – не е тежка, но е нощна смяна.”
„За три месеца не е проблем.”
„Дали е свързана, не съм много сигурен, но можем да ви платим добре. Да речем, по хиляда и петстотин на месец.”
„Чисто?”
„Чисто.”
„Тогава да приемем, че е свързана. Какво ще работя и кога да почна?”
Човекът си наля чаша вода, наля и на мен и ме покани да я изпия. Оказа се много уместно.
„Ами ще бъдете ... привидение.”
„Ще бъда КАКВО...?”
„Вижте сега... Един много известен бизнесмен ни поръча да му построим копие на английски замък. Направихме го, тези дни излиза акт 16. Стана много хубав - скрита светлина, атмосфера - поръчка за няколко десетки милиона. Имаме да получаваме все още голяма част от тях.
Обаче някой му казал, че английски замък без привидение е като шопска салата без сирене, а и вътрешното обзавеждане са ни подизпълнител, така че... човекът си го иска от нас. Поне за няколко месеца в началото, докато минат най – важните гости.”
Замислих се.
„А какво трябва да правя? Да се кикотя и да гоня гостите? Знаете ли, английският ми малко...”
„Мисля, че е достатъчно да се появявате чат – пат в коридорите, облечен в бяло и после да се разтваряте в тъмнината.”
„Как така ще се разтворя?”
„Абе като знам какъв бар и изба му направихме – ако смятат да ги ползват пълноценно, не виждам проблеми. А и има няколко помещения, чието предназначение така и не разбрахме. Ще ви оборудваме едно с телевизор, кабелна и легло – отивате вечер, мярвате се в коридора и после до сутринта си почивате. Има и тайна стълба, която води навън, така че през деня не е необходимо да стоите там. Когато си получим парите от клиента, ще ви се обадя, че сте свободен. Какво ще кажете?”
Какво да кажа – в тази криза? Помислих и ... се съгласих.

Откриването беше много тържествено и продължи до късно през нощта. Няколко поп - фолк певици така деряха гърлата си, че мен самият ме побиха тръпки. Но постепенно всичко утихна.
Малко по – късно чух стъпки по коридора, оправих белите си дрехи, осигурени от строителната компания и изскочих в коридора. В другия му край идваше собственикът с охраната си. Размахах ръце и изревах : „Ту би ор нот ту би?’ Охраната извади пистолетите и аз се шмугнах веднага в стаята си.
„Не, не! – изкрещя собственикът – Приберете оръжието! Това си е моето привидение, пари съм давал за него...Няма да го закачате.”
„Ама, шефе – плахо се обади един, очевидно по – интелигентен от останалите - Нали привиденията, такова... са духът на някой починал предшественик? Това вносно ли е, от Англия?”
„Де да го знам какво е ... някой разбра ли му нещо? Не ми се вярва да е вносно – като ги гледах как се мъчеха да икономисват от материалите... Може някой работник да е паднал и да се е претрепал, откъде да знам? Но е платено, така че не го пипайте. Впрочем, я донесете една бутилка гроздова и един суджук и ги оставете в коридора – ако изчезнат, значи си е нашенско.”
„Шефе, ама те привиденията... не ядат.”
„Абе откога и вие взехте да разбирате толкова ... кой от вас е имал привидение досега?”
Оказа се, че никой.
„Тогава не разсъждавайте много, а изпълнявайте. Специалисти! Какво искате, да ми умре и привидението като ротвайлера, дето уж много съвестно го гледахте? Казах – гроздова и суджук.”
Бях впечатлен от природната интелигентност на този човек. Очевидно в слуховете, че всичките му пари дошли в едно куфарче, нямаше нищо вярно. Рационалният подход към проблемите си личеше отдалеч.
Скоро дажбата пристигна, аз помислих и реших, че е по – добре да бъда родно привидение. А нали споменах, че и езикът ми малко куцаше?

През следващата седмица една вечер собственикът се появи без охрана, но в компанията на две манекенки. Изпълних две – три балетни стъпки и се скрих. Едната манекенка изпищя, другата почна да хълца – очевидно влизах добре в ролята. Собственикът почна да се смее доволно.
„Взе ви акъла, а?”
„Ама, Гоше – това бе тази, която не хълцаше – Какво беше това?”
„А, имам си тук едно привидение. Английско е – излъга той, макар да беше видял, че храната и пиенето липсват – Върви в комплект със замъка.”
„Ау, как се изплаших... прегърни ме, много ме е страх.”
Като чу това, другата спря да хълца и на свой ред попита:
„Може ли да го повикаш да се снимаме с него? Иначе няма да ни повярват, ще помислят, че сме били пияни.”
„Че то да не е лъжа – я се вижте... Не мога да го викам, да не е куче? Появява се когато си поиска.”
„Ама всяка вечер ли?”
„Почти. Е, когато има мач по телевизията и играят английски отбори, малко закъснява - все пак, родина... Но иначе си е тук.”
„Гоше, защо го изпуснахме бе – можеше да го питаме нещо за предишния си живот...?”
„За такива глупости вървете при циганките на гарата – после изведнъж се смили – добре, преди да си тръгнете, напишете си въпросите на един лист и го оставете в коридора. Но да знаете – нищо не обещавам...”

И така си вървеше времето – понякога пиех гроздова с луканка, друг път си носех храна от къщи, ако бях в настроение, отговарях на въпросите от листовете в коридора, през остатъка от времето гледах телевизия или спях – тоест, водех баналния живот на едно българско привидение. Но договореният срок вече изтичаше, а и почна да ми омръзва. Точно тогава се случи собственикът на замъка да празнува рожден ден.

Появи се около полунощ, пак без охрана. Впрочем, от нея нямаше нужда – цялата околност бе блокирана, понеже на празника присъстваше и един министър. А самият той сега идеше заедно със собственика по коридора.
Изскочих в далечния край, завъртях се два пъти и пак се скрих. Министърът приятно се изненада.
„Я, Гоше – привидение. Нечий дух ли е ?”
„Аха – похвали се собственикът – дух и половина. Яде луканка и пие гроздова.”
„Абе не знам – почеса се по главата министърът – то не е лошо да си го имаш де – допълва атмосферата, но ако ме питаш мен – махни го. Като приятел те съветвам.”
„Защо да го махам? То ме прави популярен.”
„Виж сега – знаем се отдавна... Много твои конкуренти внезапно изчезнаха и нали разбираш - хората сигурно вече говорят, а оттам до следващата стъпка... По - добре го махни.”
„Не е духът на конкурент. Много е приветливо даже – само се мярка и изчезва, нищо повече – в този момент собственикът реши да се направи на интересен - Дори си мисля, че може да е английско – видяло е истински замък и хоп - вътре.”
„Нещо не ми се вярва – замъкът ти е наполовина Итонг, нали идвах като го строиха. Но не е там работата – ако дойдат от следствието, кой знае какво ще намерят. Попаднеш ли веднъж в центъра на вниманието на медиите, все ще изплува нещо. Затова утре по – добре го махни. Ако искаш, мога да се обадя в Светия синод да пратят някого тук да поръси, да прочете молитви... Те си имат технология. Утре ще им звънна.”
Собственикът дълго се колеба.
„ Е, като няма друг изход – тежко въздъхна накрая – ще го махна. Прав си, не можем да рискуваме с медиите. На тях само привидения са им в главите – и корупция. По - добре да не викаме дявола.”
„Именно – подчерта министърът – а пък ако толкова искаш да се чувстваш лорд, купи си Ролс Ройс.”
„Имам си – отново въздъхна собственика – два даже.”

По – късно през нощта събрах вещите си и напуснах завинаги замъка. Както казах, вече беше ми омръзнало, а и като чух това за конкурентите....

След няколко дни си получих парите от собственика на строителната фирма, докато пиехме кафе в офиса му. После, на сбогуване, той подметна:
„Ако искаш, догодина ела пак. Сега пращам оферта на един, а той иска в басейна си жив крокодил. Луди хора, той има ли представа колко струват? Е, аз го включих в цената естествено, но ако си съгласен да ти направим един специален гумен костюм....”

...Няколко дни по – късно прочетох в един сайт, че по света имало студенти, които плащали, за да ги включат в летен стаж. Ако чуете за такъв, обадете се – ще го уредя при мен. Ще си плуваме заедно в басейна и ще плашим мацките... Само за гроздова не обещам.

Но той да ми се обади, все ще измислим нещо.

6 коментара:

  1. "Бях впечатлен от природната интелигентност на този човек."

    хихихихи

    ОтговорИзтриване
  2. не е човешко..... неееееее

    ОтговорИзтриване
  3. Прочетох всички статии - имам чувството, че стават все по-добри!

    ОтговорИзтриване
  4. Тотално се фенясах по блога!!! Точа лиги за следващият пост. Така че, дерзай, че Белана не може да ми насмогне :-)))

    ОтговорИзтриване
  5. Много добро!!! Чета те с удоволсвие и усмивка от ухо до ухо. Продължавай в същия дух!

    ОтговорИзтриване

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/