Рисковете на бизнеса

Навремето военната служба бе задължителна; моята лично премина в т. нар. Строителни войски. За по – младите читатели ще обясня, че според вижданията на тогавашните управляващи оръжие не можеше да бъде давано на хора от небългарски етнос, на такива без завършено средно образование, на вече успели да изпитат строгостта на закона и т.н. Всички те попадаха именно в тези войски и държавата им оказваше високото доверие две години на копаят, да носят тухли, да зидат и т.н. – или както се казваше тогава – да изпълнят дълга си пред Родината. Сами можете да си представите що за башибозук бе това, но понеже дори там някой трябваше да е в караула, писар в щаба или комсомолски секретар, пращаха и малко българи с дребни медицински проблеми.
В една от всички гореизброени категории попаднах и аз.

В Строителни войски по принцип се служеше в поделение, разположено до града, в който живееш. През уикенда обикновено те пускаха да си отидеш в къщи, за да не правят излишни разходи за храна, а и ако някой пийнеше повече и не успееше да се върне – което предвид на особеностите на личния състав се случваше често - знаеха къде на пратят кола да го прибере. Тоест – удобно за всички.
Но понеже все пак това е армия, отначало те караха някъде за два месеца да си поиграят в теб на война – всякакви там щурмувания на върхове, стрелби и други подобни мероприятия. След изтичането на този срок се полагаше клетва и те връщаха в родния ти град в среда, напомняща затворническо общежитие с лек режим, където старите войници те чакаха с нетърпение, за да се включат и те в обучението ти.

Всичко започна около седмица след завръщането – тъкмо се бяхме прибрали от работа, когато в спалното помещение влязоха група стари войници, на цвят точно като тухлите, които носехме през деня. Единият изглеждаше доста як.
„Ти ли си Голямата работа?” – попита ме направо той.
Честно казано, аз винаги съм имал високо мнение за себе си, но въпросът никак не ми хареса.
„Хайде – продължи якият – донеси по две кърпи да си увием ръцете.”
„Защо?”
„Ще се бием. А без кърпи ще има много кръв и ще ни вкарат в ареста.”
„Не разбрах защо ще се бием?”
„Абе ти много питаш бе! Ще носиш ли нещо или да почвам така?”
Вече се бе събрала публика, донесоха кърпите, увихме ги около ръцете си и почнахме. Цялата работа продължи около пет секунди, след което якият се оказа под най – близкото легло и не можа ( или не пожела) да излезе от там.

Причината бе, че макар и малко смотан на вид, почти до самото влизане в казармата аз тренирах бокс в полутежка категория – но това не го пишеше на челото ми, а и ме бяха посъветвали да го пазя в тайна, за да не си докарам допълнителни неприятности. Обаче цялата история остави у мен някакво тревожно чувство. Споделих го с един приятел от гимназията, с когото влязохме заедно в казармата.
„Вероятно видът ти е прекалено интелигентен и ги дразни – потърси някакво обяснение той – опитай се да не гледаш толкова умно.”

Опитах се , но това не помогна – два дни по – късно ме чакаше друга група, ти ли си таковато, кърпите, под леглото. Очевидно видът ми все още бе интелигентен.

Това се повтори още няколко пъти с един и същ резултат, което почна да ме изнервя. А и на всичко отгоре накрая аз трябваше да пера кърпите.

И тъй като явно нищо повече не можех да направя с вида си, реших да изследвам по – подробно проблема. Ето защо при поредния спаринг удрях по – леко и съответният ми партньор накрая просто седна на пода – замаян, но в приемлива кондиция.
Наведох се към него и приятелски го попитах какво точно не харесва у мен.
„Всичко ти харесвам, бе бате – въздъхна човекът и крадешком погледна към леглото, под което обикновено завършваха двубоите – ама исках да изкарам някой лев.”
Усетих, че интелигентността ми май се изчерпва само с външния вид.
„Някой лев ли? От кого?”
„Ами през вечер идва при нас в бараката едно момче и вика – кой ще се хване на бас с мен на двадесет лева, че може да набие един льохман? Тебе де...”

„Така ли? Слушай сега, ако ти помогна да се изправиш, можеш ли да дойдеш с мен да обиколим поделението и да ми го покажеш?”
„Що да обикаляме? Ето онова момче там, дето отива към вратата...”
Обърнах се светкавично и видях моя приятел от гимназията, хванал вече дръжката. Поради навалицата обаче не можеше да отвори.
Сеирджиите веднага го избутаха в центъра на стаята.

„Не прави прибързани заключения – почна да заеква той – смятах, като поразработя пазара, да те включа и теб... Ама делът ти досега е у мен де... И не съм казал „льохман”, тоя лъже”.
„Каза, каза” – в хор потвърдиха „братята”.
Замислих се.

„Виждам, че букмейкърството те влече... ами добре, ето ти шанс да направиш малко лесни пари. Заложи на себе си.”
И помолих за нови кърпи.

Оттогава минаха доста години и не съм срещал през тях този свой „приятел”. Като отчитам вродената му предприемчивост обаче, почти съм сигурен, че сега е преуспяващ бизнесмен. Надявам се, че вече умее правилно да преценява риска от подобни инвестиции – аз тогава дадох всичко от себе си да го науча.
Дано да е помогнало.