Да емигрираш... в България

Нашата фирма произвежда вълнена прежда. Суровината идва някъде от Афганистан или Пакистан, а ние тук я чепкаме, предем и т.н., съгласно най – модерните (и недотам) технологии.
Вярно, овце има и у нас, но сме избрали специално този доставчик не само поради по – ниската цена; това е и грижа за крайния клиент. Виждате ли, там пасищата са малко смесени и понякога, когато тревата не е достатъчно сочна, пускат животните да консумират и други растящи в съседство култури. Чувал съм, че това предизвиквало известно неудобство за местните овчари – в подобни случаи овцете ставали много весели и се хвърляли да хапят кучетата, а самият овчар не смеел да слезе от близкото дърво. Но това не е наш проблем; важното е , че подобна прежда молците не я ядат, а който все пак опита, после подскача с часове като диджей. Та така.

В случая, за който искам да ви разкажа, отначало всичко изглеждаше нормално – пристигнаха два запечатани контейнера, оформихме документите и всичко останало и почнахме да ги разтоварваме с крана на двора. Първият си беше нормален. Когато отворихме втория обаче, вместо отдавна чаканата прежда отвътре се показаха двадесетина нещастника с доста талибански вид. Всички те сочеха към устата си – или бяха жадни, или се радваха, че най – после са получили свобода на словото.

Целият мениджмънт начело с Главния се събра до контейнера и почнахме да се чудим какво да правим.

Първият импулс бе да се обадим на полицията. Обаче Петрова, главната счетоводителка, съвсем резонно попита: „А парите?” Застанахме нащрек.
Проблемът е, обясни тя, че полицията ще си ги вземе тези в някой лагер, а пратката е платена. Дори ДДС –то вече било внесено. Как ще докажем на доставчика какво е имало в контейнера и кой ще ни върне ДДС за емигранти? А подобна загуба точно сега в края на годината означавала сигурно лишаване от бонуси и изобщо...
Веднага забравихме за полицията.

Стефанов, търговският мениджър, предложи да ги продадем накуп на някоя шивашка или корабостроителна фирма – той бил чел във вестниците, че имало идеи за внасяне на подобна работна ръка и ето – стоката е тук, да носят парите и да си я вземат.
Главният помисли малко, но после поклати глава – според него, щом вече са ни глобили за извънреден труд без заплащане, сигурно нямало да погледнат с добро око и на търговията с роби. Но все пак нареди на Стефанов да провери какви са цените на пазара в момента.

Оперативният мениджър Георгиев попита – а не е ли възможно да ги раздадем на работниците вместо бонуси? Така де, все се оплакват, че не получавали нищо, а всичко се деляло само между мениджърите. Да си вземат там по един емигрант в къщи да им пали печката, да помага в коленето на прасето и изобщо... да се почувстват и те началници на някого.
Главният обаче възрази – миналата година им раздавахме прежда за Коледа, не може все в натура ... а и няма да си възстановим парите. Последният аргумент надделя.

Докато спорехме, пратихме пазача да заведе групата в стола да хапнат по една чорба. Оказа се, че проблемът не бил в свободата на словото. Открихме дори, че един от групата говори малко руски – научил го бил по време на отдавнашен плен при воини – интернационалисти. Впрочем, май от всички обучаеми оживял само той.

Накрая се реши да бъде освободен един склад и в него да се постели малко отпадъчна прежда. Хората да спят там, а през деня Георгиев да ги включи в производството – и така, докато отработят платеното за тях. После да пробием една дупка в оградата и - да вървят накъдето им видят очите.
Георгиев възрази - все такива ми пращате, затова не мога да изпълня плана, но Главният ехидно го попита – вие там в цеха програми ли пишете или какво? С обучени хора и баба знае.

На следващия ден емигрантите бяха разпределени по работните места и получиха индивидуални норми. Понеже не изпълниха нищо, Георгиев ги остави извънредно почти до полунощ. С тях стоеше и един дежурен бригадир, зъл като дявол – напълно разбираемо в случая.

На следващата седмица емигрантите поискаха да ги приемат в профсъюза, но се оказа, че такъв не съществува. Тогава те се опитаха да си създадат собствен, но Георгиев се изсмя, попита да не го бъркат случайно с Осама бин Ладен и обясни, че пред него подобни глезотии не минават. След което удвои нормите.

След още една седмица емигрантите обявиха стачка. В отговор Георгиев им спря чорбата и заплаши да им вземе и печката от склада, в който спяха. Стачката продължи точно половин час и после си я отработиха.

На следващата седмица емигрантите обявиха, че са болни. Георгиев извика един свой познат ветеринар ( за по – евтино ), човекът ги прегледа и обясни, че в подобни случаи от практиката си той винаги е препоръчвал незабавно колене. Когато това бе преведено, всички изведнъж оздравяха.

С течение на времето емигрантите се вписаха успешно в колектива, започнаха да изпълняват редовно нормите и дори научиха няколко песни на Азис. Това притъпи бдителността ни и резултатът не закъсня.

Около два месеца по – късно получихме следващата пратка от доставчика. Този път за щастие и двата контейнера бяха пълни само с вълна. Оставихме мотокариста да ги разтоварва и да натовари на тяхно место празните, а ние се събраме при Главния да разпределим годишните бонуси. Е, имаше известни спорове, но то е разбираемо в подобен момент. Та затова се позабавихме.

Когато излязохме пак на двора, контейнерите бяха вече заминали, а пазачът възбудено започна да обяснава как групата емигранти изведнъж се втурнала към единия от тях, нахлули вътре и дълго после ковали вратата. Той искал да ни информира веднага, но го било страх – знаел, че когато разпределяме бонусите – и заводът да се запали, не е чак толкова важно. Затова не посмял.

***

Няколко месеца по – късно прочетохме в пресата, че в Афганистан (или Пакистан) се е появило ново освободително движение, носещо името на нашата фирма, но го приехме за поредната журналистическа измислица. А и не беше съвсем същото – имаше и някакъв призив за насилие, който при нас липсва.
Така че вероятно просто е съвпадение.