Раци

Иван Иванов беше среден на ръст, на средна възраст, собственик на средноголяма шивашка фирма, която управляваше със среден успех. От понеделник до петък той се бореше с предизвикателствата на кризата, а в събота отиваше на лов за раци. Почти винаги успяваше да улови достатъчно, вечерта жена му ги сваряваше, а в неделя Иван Иванов събираше приятелите си - бизнесмени като него самия – да почерпи и да обсъдят ежедневните си проблеми.
Раците вървяха с бяло вино, добре изстудено.

Всъщност, Иван Иванов обичаше и риба, но тя се оказа трудна за улавяне – трябваше да знаеш необходимите места, да отчиташ прогнозата за времето, температурата на водата, да подбереш подходяща примамка – и ако пропуснеш дори един фактор, много вероятно бе да се върнеш с празни ръце. Затова с течение на времето той разви вкус към раците.

Приятелите му ги разчупваха, пиеха вино и хвалеха уменията му.
„Всъщност – обясняваше Иван Иванов – няма нищо сложно. Ловя ги на варена наденица.”
„Винаги? Не си ли пробвал и друга стръв?”
„Няма смисъл. Важното е да мирише силно и привлекателно – за раците, имам предвид. Знам едно - две места, повече не ми и трябва. Слагам парчетата на една тел и чакам. След малко раците почват да изпълзяват и се хващат за стръвта – толкова силно, че понякога дори е трудно да ги отделиш. Но аз успявам и ги слагам в кофата.
...Странна работа – пълнил съм я до половината на едно и също място. Раците във водата виждат как вадя телта с приятелите им, отскачат за малко, но когато я спусна отново, хващат се и те. И така, докато не остане жив рак наоколо. После се местя на друго място, а на старото нови раци бързо заемат мястото на уловените. И на следващата седмица идва и техния ред. Няма нищо сложно.”

„Голяма работа си, Ванка – отново го хвалеха гостите – как само си се сетил...”
„Нали ви казвам – много е просто. Никакви разходи за такъми, за специална стръв... Трябва само да знаеш къде в реката има гладни раци. Но те пък навсякъде са гладни, нали никой няма да отиде да ги нахрани просто така?”
„Няма, няма – смееха се приятелите му – просто така никой не дава. Раците трябва да стоят гладни, за да може Ванката лесно да ги хване. Значи, викаш – хем виждат как вадиш някой, хем пак се ловят?”
„Да, точно така.”
„Ами рачешка им работа тогава... Ха, наздраве.”

По – късно разговорът се изместваше към кризата, към банките, които непрекъснато вдигат лихвите, за това колко трудно е да намериш подходящите служители... Лицата се зачервяваха, гласовете ставаха все по – силни, а Иван Иванов пиеше вино и се усмихваше.

В понеделник сутринта той влизаше в кабинета си и викаше ЧР – а.
„Същата обява ли да пусна отново, господин Иванов? – учтиво питаше служителят, макар да знаеше предварително отговора. Но шефът обичаше да му искат мнението за всичко.
„Същата, естествено. Стандартния текст – приятна работна атмосфера, добро заплащане, редица допълнителни придобивки, перспективи за развитие... имаш текста. Да излиза всеки ден.”
„Ако трябва, да променим леко нещо...да стане по - привлекателна?”
„Няма смисъл. И така ще я подуш...прочетат. Който е достатъчно гладен, ще я види и ще дойде. Това да не ти е риболов?”

ЧР-ът разбиращо кимаше и излизаше, а Иван Иванов усещаше в устата си вкус на бяло вино.
И се усмихваше.