петък, 23 август 2013 г.

Еволюция

През долината течеше река, а от двете й страни се издигаха стръмни скалисти склонове. В тях имаше пещери, в които живеехме ние.

Племе като племе – ходехме на лов, после си деляхме плячката, а жените през това време възпитаваха децата и пазеха огъня да не угасне. Преди година веднъж това се случи и до следващата буря бяхме на студена кухня – което, основно с месо от мамут в менюто, не е толкова приятно. Да не разказвам пък колко мръзнахме.

Живеехме си така от хиляди години – както са го правили още прадедите ни - никой не е мислил, че може да бъде другояче. Но веднъж по време на лов Големият задник се уплаши.

Сигурно трябва да обясня, че при нас бе малко по-различно, отколкото вероятно ще бъде при потомците ни. Ние си избирахме вожд по много прост начин – който иска да заеме мястото на действащия, взема една по-дебела тояга и двамата се бият пред очите на племето. То и без това мачове още нямаше, та това ни беше единственото зрелище – съчетавахме полезното с приятното. Та – биеха се двамата с тоягите и който успееше пръв да фрасне другия по главата – той ставаше шеф. Каквото нареди – особено по време на лов, понеже при неуспех там ни чакаше дълга диета – се изпълняваше безпрекословно, понеже иначе те гонеха от племето и пещерата, а реката бе твърде плитка, за да строиш наколно жилище. Освен това ако си сам, шансовете ти при евентуална среща с пещерна мечка не са особено големи. А като отчетем и нивото на медицината тогава – ако те отлъчеха от племето, можеше спокойно да скачаш от най-високата скала или да дръпнеш саблезъб тигър за опашката – все толкова дълго ще живееш.

А за неизпълнение на нарежданията на вожда по време на лов еднозначно се полагаше отлъчване – без всякакви там апелации, обжалвания и т.н., понеже юридическата ни култура беше доста ниска. И Големият задник, така да се каже, го отнесе – сложили го бяха да подплаши бизоните към нас, а той като ги видял колко са големи и страшни, се качил на едно дърво и не издал нито звук. В резултат на това бизоните заминаха на… по пътя си де, ние останахме гладни, а него го изгониха от племето. Просто и ясно и напълно според обичая – мъж е и трябвало да рискува, а той се уплашил.

… Между другото, понеже ние все още бяхме напълно нецивилизовани, избирахме си имена ей-така, по бабаитски – Голямата стъпка, Големият юмрук, Голямата глава (ако някой е особено умен и умее да брои до повече от пет) и т.н. Какво точно е искал да подчертае изгоненият, фокусирайки се точно върху тази част от тялото си, така и не разбрахме.

Та – изчезна той за няколко дни, а после внезапно отново се появи. Изглеждаше много вдъхновен – да не кажа направо луд – и заяви, че имал да ни съобщи нещо изключително важно. Понеже наскоро не бе имало избор на вожд и съответно не бяхме гледали сеир, съгласихме се.

Оказа се, че докато лежал в уединената пещера и червата му куркали от глад, Големият задник бил посетен от Боговете (чували бяхме за едни такива, дето идват чат -пат, дори дядо ми разказваше как веднъж кацнали до самите пещери с летящата си чиния, но след поредния напразен опит да ни вкарат малко акъл в главите накрая се отказали и отлетели). Ние скочихме и веднага поискахме да ни заведе до мястото, за да проверим дали Боговете не са ни оставили някой подарък, но нещата се оказаха по-сложни. Боговете били посетили Големия задник виртуално – тоест, докато спял, те дошли в съня му и му предали Големите истини на живота. Защо точно на него, не обяснили – споменали само, че бил Избран. Казали му, че от днес нататък той ще бъде Шаман и ще говори с нас от тяхно име. А ако случайно не искаме да го чуем, щели да прогонят дивеча от земите ни и да ни пратят вечна зима. Своите усилия по посредничеството Големият задник оценяваше съвсем скромно – най-добрата част от плячката, най-високо разположената пещера (понеже там е и най-безопасно), една-две жени да дежурят и да пазят огъня му от угасване, някоя и друга кожа за обзавеждане – и разни други такива дреболии. Нищо работа, за да имаш пряка връзка с Небето.

Отначало вождът съвсем сериозно искаше да го фрасне по главата и да прекъсне шанса ни за цивилизоване, но на някои целият този театър им хареса и настояха да го изслушаме докрай. И така разбрахме колко неправилно живеем.

За потомците, които седят пред компютрите си, е лесно да говорят за общочовешки ценности. При нас обаче трябваше да се оцелява – включително и за да могат след време да се родят самите те – затова нещата бяха пределно прости. Например – получаваш част от плячката според това какво си правил по време на лова. Ако ти лично си забил копието в сърцето на бизона е едно, ако само си му викал „бау!” – друго, а ако просто през цялото време си следял откъде духа вятърът… Не, никой не се връщаше с празни ръце, но делът беше правопропорционален на заслугата. Ето защо и най-красивите девойки от племето (тези с по-дълга коса и по-къса козина) живееха със смелите ловци – друго си е редовно да си хапваш добре.

Разбира се, дял получаваха и старците, и недъгавите, и жените без мъж – но не колкото ловците. Оказа се обаче, че това било съвсем дивашка работа и Боговете ни били много сърдити.

Според Големия задник плячката не трябвало да се дели според заслугите, а според нуждите на всеки. Тоест – някой може винаги да се крие най-отзад, когато срещу нас изскочат бизоните, но понеже имал много деца – получава повече. Така – според Боговете – било социално (това последното не го разбрахме добре, но тогава нямаше и Гугъл да проверим).

После Големият задник каза, че е уморен от споделянето на толкова важна истина с нас и отиде в пещерата си да си почива и да рисува по стените с червена боя – понеже някаква „нагледна агитация” също не бивало да се пренебрегва.

…След кратък спор помежду си решихме да го послушаме, макар че вождът и най-смелите ловци повтаряха, че по-голяма глупост не били чували през живота си. Останалите обаче си помислихме – ами ако Боговете, от радост че сме ги послушали, ни донесат някой подарък? А и честно казано, недотам смелите ловци бяхме далеч повече. Приехме новият начин на делене и скоро всеки, който можеше да брои поне до пет, си направи проста сметка – защо да рискува да бъде смачкан от мамута, като може да си лежи в пещерата и да прави деца? Хем по-приятно, хем безопасно.

…След няколко месеца в племето вече нямаше смели ловци – групата бе останала твърде малка и след всеки лов се топеше още повече – и съответно донесената плячка намаля. Ние обаче – недотам смелите – компенсирахме – направихме още деца. И така, докато накрая вече нямаше кой да ходи на лов и настъпи глад – освен за Големия задник, разбира се – той си получаваше пръв дела, понеже ако някой ден Боговете дойдат да донесат подаръци… Помните.

Един ден осъзнахме, че колкото и повече деца да правим, полза никаква. Дори и голям дял от нищо си е пак нищо. Ето защо оставихме зверовете да си живеят на воля (е, някои одомашнихме), а ние започнахме да събираме плодове и треви. Обаче нямаше захар и не можехме да варим компоти (то и буркани нямаше, ако трябва да бъдем точни), та се очерта една доста трудна зима. Изкарахме я как да е, половината племе загина, а когато се стопи последният сняг, останалите се събрахме и хвърлихме един бой на Големия задник. Той викаше от болка и обясняваше, че такава била волята на Боговете, но ние видяхме претъпканата му с храна и кожи пещера и го бихме дълго. Накрая изтрихме любимите му червени фрески, с което лишихме потомците от едно значително културно наследство.

(Всъщност не беше толкова значително; повечето от фреските бяха просто една мацаница, а останалите изобразяваха как Големият задник ни праща на лов и ни желае успех – при това доста примитивно нарисувано.)

Та – дойде пролетта и ние решихме да станем земеделци. Шаманът се опита да ни убеди, че и сега трябвало да обработваме земята заедно, после да делим урожая според гладните гърла, а негово било най-гладно. Ние обаче отново му хвърлихме бой и той обяви, че може и да не е разбрал правилно волята на Боговете, затова щял да ги пита отново. Впрочем, тогава се роди и известната поговорка – „първо набий Червения Шаман, ако искаш да свършиш нещо като хората”, впоследствие неправилно интерпретирана като „вържи попа да е мирно селото”.

Когато болките на Големия му червен задник понамаляха, Шаманът дойде отново и обясни: Боговете казали да разделим земята и всеки да се оправя както може. Имало и друго, но щял да ни го каже наесен. Попитахме кой ще дели земята – Вождът ни отдавна бе изяден от една пещерна мечка, а след като спряхме да ходим на лов, нов не бяхме избирали. Шаманът ни попита – кой от нас контактува с Боговете и може ли сега такива тъпи въпроси? Разбрахме намека и го оставихме да раздели земята и семената. В резултата на това той и жените му получиха почти половината земя, а останалите – твърде малко. Но щом такава е волята на Боговете … и ако дойдат някой ден да ни донесат подаръци… въздъхнахме и приехме.

Скоро се оказа, че саамо някои от нас могат да се изхранят от земята си; но шаманът ни успокои и предложи на останалите да обработват неговата собствена земя – срещу малък процент от добива. После скромно помоли да не му благодарим и отиде пак да рисува в пещерата си – сега вече със синя боя.

Когато през есента стана ясно кой колко е изкарал, мъжете от племето се събраха и всеки взе по една здрава тояга. Някои дори искаха да се върнем към социалното деление от ловджийския период, но сега Шаманът дори не искаше да чуе за подобно нещо. Вместо това той ни разказа за Политиката.

…Боговете пак му се явили и му обяснили, че отсега нататък забраняват проблемите да се решават със саморазправа (тук той крадешком погледна към тоягите в ръцете ни) – а трябвало да се гласува. Нищо не разбрахме.

„Дивашка ви работа”, промърмори Шаманът – „Един човек, един глас. Всеки казва кой иска да ни управлява, накрая някой с по-голяма глава брои и – готово.”

Абе може и да сме диваци, но не ни се видя съвсем справедливо. Аз например работя по дванадесет часа на нивата, а на Големия нос баща му – не, понеже вече е стар. Вярно получава човекът храна, за да не умре от глад, но – нищо повече. А братът на същия Голям нос работи на нивите на Шамана и знае, че ако оня го изгони, ще умре от глад. Впрочем, когато наближи времето за избори, точно това се случи – Шаманът спомена пред старите хора, че ако не изберат него да ръководи племето, щели да спрат да им дават храна. На работниците си обеща в случай на загуба да ги изгони. А на всички останали – до помоли Боговете да ни пратят подаръци.

Това той нарече със странна дума – „демократично”. Да де, но когато човек е принуден от обстоятелствата (или поне мисли, че е) да гласува по определен начин, какво му е демократичното? Подаръците на Боговете не искам да ги коментирам – диваци сме, все пак, толкова ни е акълът.

…И така си живеем оттогава – Шаманът плаши старците и бедните, те гласуват за него, а после той облага нас, станалите, с данъци за изхранването им. Понеже на нивите на ръководителя ни няма работа за всички, дори и млади хора са напълно зависими от тези подаяния и треперят да не ги изгубят. А на мнозина сякаш почна да им харесва и те често повтарят „по-добре да си легна гладен, отколкото изморен”. Точно – дивашка ни работа.

Но странна работа – Шаманът (или бившият Червен задник, все тая) твърди, че Боговете били много доволни, че сме почнали да ставаме хора. Още само някакви си десетина хиляди години и ще сме щели дори да основем Дружество за защита на пещерните мечки. Аз много не вярвам, но пък – кой знае. Все повече хора остаряват и почват да твърдят, че Шаманът е единствено правият, че е вече полубог и всичко казано от него… пък и нивите му ежегодно се увеличават за сметка на нашите.

Той самият го обясни с една странна дума - „еволюция”. Много ми е интересно какво означава, но нали ви казах – нямаме си Гугъл…

Няма коментари:

Публикуване на коментар

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/