Bulgaria R.I.P. - 4 – Кой не скача… не е назначен

Покрай протестите напоследък някакси между другото започна да се прокрадва мнението, че – видите ли – „красивите и умните” у нас всъщност били привърженици на отломките от някогашното СДС. На мен лично това не ми се връзва с тоталната загуба на последните избори, с която някогашните „сини” последваха НДСВ в политическото небитие. Обикновено с изкуствено създадените формации става така.

Според мен, СДС и народилите се от него политически недоносчета нямат никакво право да претендират, че зад тях стои най-интелигентната част от нацията. Всъщност истината е далеч по-грозна и аз ще я разкажа за по-младите читатели, които не помнят онези времена.

В края на 1989 година стана ясно,че повече няма да се получи да я караме така. Едни другари ясно осъзнаха, че или трябва да почнат да играят на парламентаризъм, или може да последват съдбата на Чаушеску. Ключовата дума тук е „играят”.

Както се казва, появи се политическа ниша за опозиция. В такава ситуация има две възможности – или си я създаваш сам (буквално я назначаваш), или тя се поражда стихийно и става неуправляема. Нашите другари имаха пред очите си примера на братска Полша и видяха какво направи там „Солидарност”. Никой от тях не искаше у нас да се случи същото, ето защо подходящите хора бяха просто … назначени. Опозицията се оглави от лица, които (с изключение на Петър Дертлиев) бяха всичко друго, но не и лидери, политици или дори хора, поемали някаква сериозна отговорност през живота си. Не – те бяха назначени само благодарение на произхода си или бе им създадена легенда на дисиденти. Срещу кого и как се бяха борили, и досега си остава пълна загадка. И ако някой (според мен – с голямо основание) смята сегашните лидери за политически карикатури, трябваше да види тогавашните, поне докато изгря звездата на Иван Костов.

Но думата ни не е за лидерите, а за електората им. Тук трябва да опровергаем една заблуда, която упорито се налага на по-младото поколение – видите ли, при т.нар. „социализъм” всеки, който искал да направи кариера, веднага ставал партиен член и – готово. За съжаление, няма нищо по-невярно от това. Истината е, че тези хора ИСКАХА да станат партийни членове, но… Никак не беше просто. Ако не си работник (при тях това наистина бе възможно), се искаха много сериозни връзки и доказателства за преданост. На всичко отгоре имаше и квоти – колко процента хора от администрацията спрямо работници, та ставаше съвсем сложно. Понякога дори трагикомично; в болниците например работници изобщо няма, а лекарите искат да са част родната и единствена Партия. Изходът? Там се създаваха организации на БЗНС, верният съратник на БКП. До падането на тоталитарния строй най-големите земеделски организации бяха именно в болниците, а членовете им не можеха да различат ръж от просо (не че сегашните БЗНС – лидери могат).

Тоест, през 1989 г. България бе пълна с озлобени и завистливи хора, които искаха да станат комунисти, но само около 10% от тях успяваха. При това сред научно-техническия персонал например за партийни членове бяха приемани млади, талантливи конструктори и технолози, а не чертожнички, завършили СПТУ – Партията много добре знаеше професионалната стойност на хората. Същото беше навсякъде другаде и колкото и на някои да не им се иска да го признаят, последните набори в някогашната БКП бяха именно цветът на нацията. Ето защо по-късно част от същите тези хора толкова успешно разгониха фамилията и на икономиката, и на държавата ни – морал може и да им е липсвал, но интелигентност – в никакъв случай. Жалко, че тя бе използвана не в полза на обществото, но при подобни промени обикновено става така.

Предполагам, вече се сетихте кои бяха хората, които пълнеха площадите по време на първите митинги на СДС – хора с искрени демократични убеждения и романтично настроени студенти(примерно 10%), хора, движени от материален интерес – т.нар „реститути” (около 5%), а останалите… Те бяха от средите на онези 90%, които някога бяха искали да станат членове на БКП, но на никого и през ум не му бе минало да ги направи. Тоест, това бяха хората с по-ниски професионални умения, които в борбата за премахване на тоталитарното общество видяха възможността да поискат реванш от колегите си, които ги бяха изпреварили в кариерата. Според тях – понеже били комунисти…

Впрочем, на митингите на СДС имаше и истински комунисти. Дълги години в един от нашите университети лидер на "синята" организация бе бившият преподавател по „Научен комунизъм”, който за една нощ откри, че той, комунизмът, май не бил чак толкова научен… Тоест, това бяха просто гузни хора, които се страхуваха някой да не им поиска сметка за промиването на мозъците на нацията. Който пък не успя да се „пребоядиса”, прати децата си.

Това беше публиката на първите митинги на СДС – ограничена и озлобена тълпа. Хора, които вярваха, че най-после са намерили виновника за всичките си проблеми в живота (тук ще вметна, че поне три четвърти от тези хора си останаха неудачници и досега, за разлика от бившите членове на БКП). Тоест, май не само строят бе виновен, а и едно друго нещо, което народът нарича „вътъкът”…

Аз самият се отнасях сериозно към СДС до първия случай, в който лидерът им (май беше Иван Костов, забравил съм вече) започна да крещи: „Кой не скача е червен!” – и всички заподскачаха като маймуни в клетка. В този момент реших за себе си, че или тук няма мислещи хора, или са толкова малко, че не си струва да ги броим изобщо. Много неща мога да приема, но да променяме общество чрез подскачане… Пази боже.

В нормалните страни десницата (за каквато се припознава СДС) изразява интересите на определена част от обществото – най-вече собственици, предприемачи и висококвалифициран персонал. Тези хора няма как да бъдат „леви”, понеже те създават организацията за произвеждането на продукта, който осигурява доходите на нацията. Те, най-общо казано, захранват с продукт пазара и тяхната единствена грижа е да са конкурентоспособни (включително и понякога с неетични средства като налагане на монопол например). Те мразят всичко, което би намалило конкурентоспособността, а „социалните” мерки са точно такива. Ако компонентите на един автомобил можеха да изпитват чувства, вероятно точно така двигателят щеше да мрази спирачките. Както знаем, има нужда и от двете – но когато оценяваме една кола, ние обсъждаме мощността на двигателя, а не силата на спирачките.

За съжаление, СДС успя да се прояви като изразител на интересите на гореспоменатите хора за много кратък интервал от време – примерно, до завършването на приватизацията. И ако дотогава лидерите на тази партия успяваха да съчетаят донякъде обществения и собствения си интерес, след това първият бе забравен напълно.

И ние дадохме своя уникален принос към световния политически речник, определяйки като еквивалентни понятията „демокрация” и „корупция”. „Едно време имаше ред в икономиката, а сега – демокрация, всеки краде колкото може…” – това може да се чуе май само у нас и в Русия.

Естествено, далеч съм от мисълта да приписвам корупцията в управлението само на СДС – останалите партии заслужено ще се обидят. Но другите все пак не се анонсират като „демократични” и „ носители на новия морал”. „Да разрушим старото и да построим новото” – СДС си избра този доста съмнителен комунистически лозунг и блестящо успя да се справи с първата му част. После обаче нещо загуби интерес, та и досега чакаме.

Тоест – извън печелещите от реституцията и някои романтици, СДС си остана партията на некомунистите с комунистически начин на мислене. Подобна формация може да съществува само докато хората не се уморят да мразят – или пък не се появят по-умели манипулатори. На СДС от самото начало видимо им липсваше съзидателното начало и така си остана и до края им. С други думи – тяхната риторика „вървеше” докато хората имаха хляб и мечтаеха за духовна свобода. Когато обаче и коматът бе поставен под въпрос, те се провалиха. Маркс го е предрекъл гениално и те са го чели, но май не са разбрали много, както впрочем и електоратът им.

Пък и много е трудно е едновременно да бъдеш „десен” и бунтар – предполагам, че хората, назначили СДС за временна опозиция, са го разбирали и просто са чакали това да бъде осъзнато и от останалите. А освен бунтарството този съюз не успя да предложи нещо запомнящо се в положителен смисъл на страната.

Накрая ще напомня – наскоро починалият Стоян Ганев на митинг искаше да обявява война на СССР (т.е. - на бъдещата Русия + Украйна, Казахстан, Прибалтийските републики и т.н.), а електоратът подскачаше, аплодираше и за никого отстрани не оставаше и грам съмнение, че събралите се тук хора не са „червени”.

Е, относно интелекта им също не оставаше много съмнение.