Дупката

…Малко след полунощ бай Иван се облече и излезе на двора. Огледа се и видя, че прозорците на околните къщи не светят. Тогава той тихо отиде до сайванта, взе кофата и лопатата, а после се насочи към купчината чакъл в най-отдалечения край на двора…

Тя се появи в ранната пролет; снегът се стопи, локвите постепенно изчезнаха и в средата на улицата зейна огромна дупка – около метър в диаметър и дълбока колкото да счупиш полуоска. И хората чупеха - е, не всеки ден, но се случваше. Макар и в края на града, улицата бе сравнително натоварена и не беше рядкост някой забързан шофьор да не успее да реагира и да завърши пътуването си преждевременно. Жертви, слава богу, нямаше – но псувни и проклятия колкото искаш.

Естествено, информираха общината и получиха дежурния отговор – „при първа възможност…” Но мина половин година и тази възможност така и не се появи. Тогава живеещите на улицата се обадиха на една телевизия.

Екипът дойде още на следващия ден и снима дупката в различни ракурси, взе интервю от дядо Пеньо, пи едно кафе с кмета и си отиде – а вечерта дупката я показаха в централните новини, като небрежно споменаха по колко хора загиват у нас заради подобно нехайство на съответните власти… и с това всичко свърши.

„Три кофи с чакъл му е майката”- обясняваше бай Иван на събралите се наоколо съседи – „Няма да стане като асфалт, но поне няма да си трошим колите. Аз имам малко на двора, ще го сипя и – готово. А после ще чакаме общината да довърши.”
„Много има да чакаш” – обясни му Богдан, бившият старшина – „Реши ли се проблемът – макар и временно – и очите им няма да видиш тук. Мене ако питате, дайте даже малко да я разширим - да събира поне предницата на джип.”
„Като в „Кадилакът на Долан” – обади се внучето му – „Да влезе вътре някой бандюга и ние да го заровим.”
„Не” – поклати глава Богдан – „Но докато някой по-важен не изпищи, никой няма да си мръдне пръста.”
„А като асфалтират улицата, може и градинки да направят. С пейки – да си почиваме и да общуваме” – намеси се Йордановица – „Никакво пипане на дупката”.
Гласуваха – глас народен, глас божи.

Междувременно от телевизията дойдоха пак. Репортерът умело изглеждаше разгневен:
„Уважаеми зрители, ето ние вече втори път обръщаме внимание…” – а зад него дупката зееше зловещо.

Репортажът имаше успех и няколко вестника отчетоха изоставането си от темата. Ето защо ден два след това техни екипи обиколиха живеещите наоколо и прилежно описаха – кой откога познава дупката, колко пъти е падал в нея, в Европа така ли правят и изобщо – май е време за нови избори. Един фотограф се опита да очертае дупката с бяла боя, за да изпъкнела на снимката, но не му разрешиха – колкото повече счупени полуоски, толкова повече слава. Който има очи, да гледа.

Третият репортаж по телевизията бе направо яростен – мотото му бе „У нас дупките изядоха хората” и напомняше, че с този кмет… Е, вярно – докато дойде, екипът попадна в десетина други дупки, но … редакционна политика, какво да го правиш – не всеки е за критикуване. А тук, в покрайнините…

…И накрая бай Иван не издържа – донесе три кофи чакъл, изсипа ги в дупката и ги подравни с лопатата. Не стана като ново, но катастрофите престанаха.
Но редакторът хареса третия репортаж и настоя за четвърти – на този кмет още едно малко бутване му трябвало… И екипът замина отново на обекта.

Беше късен следобед, а калта бе замазала чакъла и дупката изобщо не се виждаше. Объркани, репортерите започнаха да звънят на околните врати. Хората наизскачаха, видяха какво се е случило и започнаха да псуват и да търсят лопати. Но екипът бързаше и тогава първо Богдан, а после и другите се наведоха и почнаха с ръце да изгребват чакъла, докато накрая дупката блесна отново в цялото си великолепие. Лиснаха й една кофа с вода и снимките и интервютата започнаха.

Репортажът отново се хареса на зрителите и те поклатиха глави – абе, тези нашите управници няма ли да се размърдат най-после…
И по принцип бяха прави – бай Иван не се числеше на щат в общината. Той го направи просто така - да не катастрофират колите… Аматьор.

Друго си е да правиш репортаж след репортаж и изобщо…