четвъртък, 2 януари 2014 г.

Шпионаж с цвят на портокал

Когато за десети пореден път главният металург на „Джапан стийл енд джилязо” влезе на заседанието на Борда на директорите с наведена глава, всички разбраха, че нямат друг изход и трябва да изпратят професионалист, който да разкрие тайната на българските оранжеви гвоздеи.

Безкрайните опити в японските лаборатории не бяха дали никакъв резултат и светът продължаваше да бъде заливан от произведените в малката балканска страна гвоздеи с цвят на добре узрял портокал. Ще речете – а защо един гвоздей трябва да е оранжев? – и ще издадете невежеството си. Обяснявам – понеже се ползват навсякъде. Представете си например един японец – тръгва си от работа и пълни джобовете с гвоздеи, за да си ремонтира на аванта къщата. Да, обаче на следващия ден оттам минава босът му (или специално упълномощено лице), вижда оранжевите главички и Кирохито му показват портала на завода. Същото е и в САЩ, Западна Европа, скандинавските страни и т.н. – краде народът и не си играе. И за да го предотвратят, хората купуваха български оранжеви гвоздеи.

В „Джапан стийл енд джилязо” нямаха особен избор – работата можеше да бъде свършена единствено от Насакото Яката, потомък по майчина линия на род на известни самураи, а по бащина – на нинджи. Доскоро той работеше за специалните служби, но след като от най-добре охранявания склад изчезнаха три сандъка с български гвоздеи, следствието намери кални следи от обувки по фасадата и супер агент Яката набързо бе пенсиониран.

Намериха го на покрива на къщата му, а до него лежаха чук и сандък, пълен с нещо оранжево. Той слезе, изслуша ги с мълчаливо достойнство, а после кимна: „Знам я България, как да не я знам – нали преди пет години ходих да разбера какво вино пие Котоошу, че е толкова силен. Дотогава можех да ходя само по стените, но след три пахарки мелнишко тръгнах и по тавана. Оранжеви, викате…?”

След три дни Насакото Яката седеше пред кабинета на специалиста по човешки ресурси на „Бай Ганьо инженеринг”, като според легендата бе беден безработен китаец. Специалистът го посрещна според най-модерните и иновативни подходи в бранша:
- Работа ли търсиш, бе джигатаец? Влачите ми се тук всякакви, ама то за тези заплати… Добре, утре почваш като общ работник в склада.

Там Насакото бе посрещнат от супервайзора, който му обясни, че тук имали канбан (не барабан!) - от лявата врата идва продукцията от цеховете, през дясната излиза за клиентите. Яката се опита да обясни, че това не е канбан, а ФИФО, но бе предупреден да си затваря устата и да внимава какви ги плещи пред мениджъра, който идвал един път месечно тук и бил много горд от създаденото. И агентът се отказа да спори, понеже в този момент от цеха пристигнаха първите гвоздеи.
Всички до един бяха металносиви.

– Уф! – възкликна супервайзорът – Карат, а никой не пита има ли място. Джиги, я се качи на мотокара и премести онези палети там.
– Ама те чували скъсани… - опита се да възрази Насакото.
– Скъсани са я - нали от толкова години почти ежедневно ги местим. То ако бяха здрави, сам щях да се оправя.
Японецът повдигна първия палет и сякаш адът влезе в склада – изведнъж всичко стана оранжево – дори няколко врабчета, случайно влезли да се стоплят.
Когато прахът се послегна, супервайзорът свали маската и обясни:
- Викам му аз на мениджъра да го изхвърлим този оловен миниум – токсичен е и никъде повече не се използва, ама той не и не – водел се по документи, кой щял да го плаща… Хайде, ти продължавай, а аз ще дойда след час-два…


…„Джапан стийл енд джилязо” платиха щедро за информацията, но се оказа, че едно е да знаеш, а съвсем друго – да го направиш. Първият им супервайзор видя на какво прилича склада след първото местене на чувалите, седна тихо в ъгъла и си направи харакири. Вторият директно получи инфаркт, а когато накрая се сетиха да назначат български гастарбайтер – самоуби се мениджърът. Тогава монтираха специална роботизирана система – да разпръсква миниума – но гвоздеите излизаха на петна и покритието падаше. Дали имаше нещо специфично в българските условия – Насакото Яката бе отбелязал в доклада си, че покривът на склада течал на три места и ставало силно течение от счупените прозорци – така и не се разбра. И накрая се отказаха.

А България остана пълен монополист за този така важен продукт – поне докато не се промени нещо в мисленето ни. Тоест – за много дълго.

2 коментара:

  1. Ще е интересно ако и това е по истински случай хаха!

    Ама частта "а когато накрая се сетиха да назначат български гастарбайтер – самоуби се мениджърът. " направо застрелва!

    Честита нова година и със здраве да пишеш и преуспяваш!
    Росен

    ОтговорИзтриване
  2. Жестоко! Едва не потроших мишката от напрежение!

    ОтговорИзтриване

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/