Докторът Иванов и осите

Тази история се случи преди доста години в Делиормана, където хората варят хубава кайсиева ракия и  си я пият с мерак - и където сега „Барселона“ и „Манчестер Юнайтед“ се страхуват да отидат, за да не ги бие легендарният „Лудогорец“ (или поне доста емоционалните му фенове).

Но това е сега; а преди двадесет години в малкото селце Кушия (не го търсете на картата, името го измислих аз) дойде да живее лекар. Понеже до момента там имаше един много възрастен и полусляп фелдшер, който умееше май само да мери температура и кръвно налягане, а по-тежките случаи пращаше за баене при ходжата, хората искрено се зарадваха. И понеже бяха от едно определено малцинство, вдигнаха очи към небето, възкликнаха „машалла“ и дадоха на доктора хубава къща почти в центъра на селото – с двор и висока метална ограда. Имаше дори гараж.

Никой не разбра защо докторът бе решил да се засели именно тук – някои твърдяха, че заради чистия въздух, други – че сега да имаш много пациенти на село и да им продаваш лекарства било на далавера, трети споменаха, че „нашият“ лекар доскоро работел в болницата в областния град, но се скарал с шефа си и дълго го гонил по коридорите с една спринцовка, за да го убоде по онази част на тялото, на която обикновено се сяда… Къде беше истината, никой не разбра, но доктор Иванов пое здравната служба и скоро хората се убедиха, че човекът си разбира от работата. Даже започнаха да идват пациенти от съседните села.

Докторът приемаше в здравната служба до обед, а следобед правеше основно манипулации и гледаше някои спешни случаи. Имаше и сестра, разбира се, но основната работа вършеше самият той. Ако нещо надхвърляше възможностите му, старата уазка качваше пациента и го караше в болницата в града.

Така минаха три месеца; а после пациентите в здравната служба изведнъж започнаха да намаляват. Нормално е, ще кажете – като има адекватни медицински грижи, заболяванията се лекуват навреме и не се превръщат в хронични. Впрочем, така мислеше и доктор Иванов, докато не забеляза нещо много неприятно – пациентите в службата намаляваха, но се увеличаваха „спешните“ случаи вечер. При това повечето от тях не бяха изобщо спешни.

(Тук трябва да уточним – описваната история се случи в началото на 90-те, когато НЗОК тъкмо строеше първите си офиси. Така че проблемът не беше в това кой е осигурен и кой не.)

Всичко се оказа далеч по-просто – беше разгарът на лятото. Който е живял на село, знае – ден година храни. И естествено, ако нещата не са на умиране, много по-удобно е да си свършиш всичко на нивата или в двора, да се погрижиш за животните, да направиш всичко друго, за което се сетиш – и после, вечерта, да отидеш на доктор или да заведеш някого там. Дето се вика – последен приоритет.

Да, удобно, но за селяните. За доктора, който не можеше да си изпие спокойно ракията и по пет пъти му прекъсваха вечерята, не беше никак приятно. Но понеже това не вълнуваше особено пациентите му и те продължаваха да звънят на входната му врата през половин час, той си взе куче.

Кучето беше голямо, черно и злобно като медицинска сестра на извънредно дежурство. Синджирът, с който бе вързано, покриваше зоната около входната врата на двора и ако някой влезеше, то го хапеше без упойка и отваряше допълнителна работа на стопанина си. Скоро никой вече не смееше да стъпи в двора и да отиде да позвъни на вратата на доктора. Няколко дни той си отдъхна и си навакса неизпитата ракия.

После обаче го срещна кметът и му обясни – да, знам че злоупотребяват, но понякога наистина има спешни случаи. Защо да не сложим един звънец на вратата на двора, пък аз ще им кажа – само в краен случай…

Докторът мисли, мисли – и не успя да схване разликата. Вместо да му звънят на вратата на стаята, ще го карат да излиза чак до вратата на двора (тогава на практика нямаше мобилни телефони, а само обикновени. Но и тях никой не ползваше, понеже се страхуваше да не му кажат – не е спешно, елате утре сутринта. А през деня, както казахме, приоритетите бяха други.)

Но понеже кметът спомена и за едни двадесет декара царевица, които някой щял да посади, отгледа, обере и продаде, а парите да предаде на доктора, последният кимна и каза – добре, сложете звънец. Но само за спешни случаи, нали?

Сложиха – точно до пощенската кутия. Тя беше стоманена, сива – и напълно хармонираше с вратата на двора. Не че някой някога бе пускал нещо в нея, но придаваше по-градски вид на оградата.

Естествено, никой не взе на сериозно думите на кмета и звука на звънеца се носеше над двора до късно през нощта и разлайваше кучето. Докторът обаче все успяваше навреме да се сети за царевицата, въздишаше и отиваше да отвори, за да чуе как някой сутринта се събудил с главоболие, но решил да поизчака малко, та…

…Един ден обаче в пощенската кутия се заселиха осите – явно бе идеална за гнездо. През деня си хвърчаха наоколо, а вечер се прибираха вътре и уж заспиваха. Но – докато някой натисне звънеца.

Тогава осите се събуждаха и разгневено започваха да бръмчат наоколо. Понякога жилеха, друг път не успяваха, но „вечерните пациенти“ забележимо намаляха. Докторът се усмихна и отново извади ракията – сега поне знаеше, че ако някой звъни, положението наистина е сериозно. Осите филтрираха пациентите по-добре от медицинска сестра.

Така мина месец. После веднъж синът на бай Ахмед си дойде от Турция.

Зарадваха му се – празненството у тях продължи до късно вечерта. И някъде след новините момчето се сети за една болка в крака, появила се отдавна, но усилила се доста напоследък. А в Турция прегледите изобщо не са без пари и…

„Утре – каза бай Ахмед – Сега вече е късно.“

„Кое му е късното? – възрази синът му – Десет и нещо е. Вие нали му плащате заплата на този лекар, какво толкова?“

И тогава бай Ахмед му разказа за осите. И добави – ако наистина те боли толкова, че си готов да рискуваш да те ужилят, ще идем. Но ти ще звъниш.

Момчето промърмори нещо в смисъл, че можело и да почака и празненството продължи.

На другият ден обаче синът се разходи из селото и влезе в магазина. Купи един спрей „Райд“ и ухилен тръгна към къщата на доктора.

Две напръсквания се оказаха достатъчни – осите предадоха богу дух и в пощенската кутия настъпи тишина. Момчето поклати глава – много прости хора в това село бе, толкова време никой да не се сети?

Вечерта кракът отново го заболя и той пак предложи да отидат при доктора – а когато баща му се усмихна и напомни за осите, извади спрея и обясни, че проблемът вече е решен.

Очите на стареца потъмняха и той в последния момент успя да удържи ръката си да не удари момчето. Вместо това просто изсъска „глупак“ и излезе на двора.

…Месец по – късно лекарят напусна селото – едни казваха, че оня началник вече се пенсионирал, други – че му липсвал градският живот, трети – че царевицата била вече била обрана и платена, така че… И само някои - като бай Ахмед - мълчаха, гледаха в земята и се опитваха да си представят как ще ходят всяка седмица до града, особено през зимата.

Но поне осите вече ги нямаше – малките жилещи насекоми, които ни пречат да правим каквото си искаме.

Само че май никой не беше особено щастлив от това.