Бяла врана

Всъщност изобщо не става дума за птица, а за един съвсем обикновен научен сътрудник; купи човекът апартамента под нас, нанесе се и скоро у мен се породи усещането за бъдещи неприятности.

Излизам на балкона и гледам – новият комшия си паркирал колата пред блока. Обаче – поставил я точно по средата на клетката, не стърчи и не пречи на никого. Че и я измил на всичкото отгоре. И какво излиза – понеже ние бързаме и не се занимаваме с наука, сме мърлячи – така ли? Мен бирата ме чака в къщи, а аз ще седна сега да пресмятам – преча ли на някого да излезе или не? Ако се наложи, да свири с клаксона, да събуди целия квартал – хора сме, днес аз ще те блокирам, утре – ти мен. На когото не му харесва, да ходи на платен паркинг. Но ми стана едно такова …. чоглаво.

А след седмица новият идва и вика: „Комшу, много мръсен входът бе, дай да съберем пари и да наемем чистачка.“ Да де, обаче това са си пет лева на месец – както и да го погледнеш, една кутия цигари. И ако научните сътрудници вземат по няколко хиляди на месец и се чудят за какво да ги харчат, а с таксито изкарвам… абе, колкото и да изкарвам, няма да дам. Какво му е толкова мръсно на стълбището – само прах, кал и някой и друг фас, понеже сутрин аз си палвам една на излизане и докато сляза до долу от петия етаж, изпушвам я и хвърлям угарката под пощенските кутии. Понеже в колата е забранено, шефът не дава, а и аз съм човек и имам права.

Отначало си мислехме – ще му мине, не е живял между нормални хора, ще свикне. Даже се опитахме да го приобщим  - каня го да гледаме мача заедно, той извинително ми се усмихва – следял някаква поредица по „Енимал планет“. Абе, аланкоолу, какво ще й гледаш на тая телевизия – крокодилите ли ще вкарат гол, а? Хайде, да беше там „Биг брадър“, разбирам – поне ще научиш някоя нова псувня. Обаче да гледаш цяла вечер бръмбарите?

Ние, българите, сме търпелив народ и затова всички във входа дълго се примирявахме с положението. Особняк бил човекът – ами добре. Не желаел да си оставя цял ден боклука пред вратата на стълбището, а го носел веднага до варела – негова си работа. Не искал да хвърля от балкона кокали на блоковото куче – от нас да мине, не може всеки да има благородна душа. Не му се слушала чалга до сутринта, понеже имал навика нощем да спи – ами негова си работа, макар че то от сън спомени няма.

Но в един момент научният сътрудник започна да се меси и в нашия начин на живот и положението стана взривоопасно. Понеже ние, българите, сме свободолюбив народ и най-мразим някой да ни дава акъл, особено пък ако е и по-умен от нас.

…Вечер, когато по телевизията не дават мачове, основното ни развлечение е да излезем на балкона и да гледаме как се карат бабите. Аз лично му викам „войната на флората и фауната“. А всъщност баба Иваница е заградила градинката пред блока и си е посяла там това-онова – доматки, краставици, някоя и друга тиква… такива неща. Малка й е пенсията на жената да пътува всяка седмица до село и си гледа зеленчуците тук.

А баба Йорданица има в мазето си кокошки. Е, не са щастливи колкото европейските, понеже мазето е малко, а и до половината е пълно с дърва за зимата, но това е положението. Яйчица, омлетчета, а и петелът ни буди сутрин. Обаче гадинките само спят там, а през деня баба Йорданица ги пуска пред блока да се разхождат и да кълват червейчета. Кокошките обаче предпочитат да влязат в градинката на баба Иваница, понеже там менюто е по-богато. Вследствие на това двете баби всеки ден се карат, за всеобща радост и развлечение. А новият комшия отишъл да им обяснява, че така не можело, тук било град, щял да пусне жалба до общината…. И го направи, за да ни лиши от основното ни удоволствие.

Питахме го – защо се месиш, петелът ли ти каца на колата или кокошките ти кълват гумите – а той свива рамене и говори за някакъв си ред. Зер то някъде в страната има ред, че и у нас. Наложи се да го предупредим малко по-строго да пази неутралитет.

И мислех, че ни е послушал, обаче преди седмица – пак. Този път пострадах лично.

Насреща, зад градинката на баба Иваница, има детска площадка. И да вземат от общината да сложат едни нови пейки – ама страшна работа, ти казвам – шарени, лъскави, грабват ти окото от километър. Идеята била да сядат на тях майките, докато децата им играят в пясъка. Обаче знам ги аз тези майки – едната ще забрави да си изгаси цигарата, другата ще разлее кафето – и след месец от пейките няма да остане нищо. А аз имам една къща на село – на главният път е, а няма пейка пред нея. Дето се вика – да мине някой стар човек и да поиска да почине, няма къде. А тези тук едни шарени…

…Призори тъкмо бях изкопал пейката и я товарех на голфа – и някой ме бута по рамото. Абе тези научни сътрудници нощем не спят ли? И като се почна една – бай Киро, стар човек си, не те ли е срам… Значи, като съм стар, да нямам пейка? Пък и общината бълха я ухапала – ще сложи нова. Ако не утре, на следващите избори обезателно ще сложи. А това хлапе тук иска да съм я върнел на мястото й, иначе щял да вика полицията… Как се живее в един вход с подобен човек?

И гумите на колата му рязахме, и доноси пускахме, и събрание да го изселим правихме – всичко напразно. Добре че накрая той замина със семейството си на някаква специализация в чужбина – казват задълго - и си отдъхнахме.

…Понеже ние, българите, сме толерантен народ, но започне ли някой да ни обижда и да ни нарича „крадци“ – не се знае какво можем да направим.