От днес имам вече нови панталонки…

Дълго време Митко беше убеден, че ще се пенсионира в тази фирма; но не би. Всъщност, за един младеж на двадесет и осем години подобна увереност изглежда най-малкото странна, но нашето момче си имаше своите основания – беше трети братовчед на жената на Главния – а той на свой ред - собственик и управител, така че… Но човек и добре да живее, накрая все се случва нещо.

Един ден Главният събра цялата администрация (сред нея роднините бяха не повече от 95%), извади от онова уиски, което досега пазеше само за партньори от чужбина и с добре изиграна болка в гласа обяви – кризата, нали разбирате, нямаме никакъв шанс да оцелеем и изобщо… С две думи, фирмата е вече продадена на голяма английска групировка, тези дни хората ще дойдат да извършат първоначална оценка на персонала, но тъй като качествата на всеки от вас не будят и най-малкото съмнение… Абе – наздраве и - няма страшно.

Когато чу това, администрацията усети как я полазват студени тръпки – досега не бе имало случай Главният да каже „няма страшно” и после да не настъпи почти Апокалипсис. Няколко дни по-късно те разбраха, че и този път шефът не е излъгал очакванията им.

Дойдоха няколко зализани поданици на кралицата, поговориха с всеки (е, с когото можаха де – в родното село на Главния английският беше примерно шести език след български, турски, цигански и т.н. – владееха го общо трима души и то на ниво да могат правилно да напишат в оригинал името на клуба „Ливърпул”. Впрочем, един веднъж пробва да напише и „Челси”, но на третата буква се отказа). Та – поговориха хората, попълниха някакви листи и преди тръгване обявиха :
а/ скоро тук ще дойде да поеме функциите си на Изпълнителен директор някой си Питър Харис, който в момента кара ускорен курс по български език
б/ докато го чакат, колегите настоятелно са съветвани да се разходят до някой по-голям град и да си купят прилични дрехи, понеже фирмата имала дрес-код (именно „дрес”, а не пощенски например. Никой не разбра добре за какво става дума, но решиха да се организират по няколко души в кола и да прескочат до София, понеже… няма как)

Митко не повярва на слуховете, че в списъка за изгонване е заел почетното четвърто място (хайде сега –той можеше да посочи поне десетина по-некадърни колеги от него, но досега не смееше, понеже те бяха втори и дори първи братовчеди). Ето защо той просто въздъхна , договори се с Мишо и Мимето и в събота сутринта те пристигнаха в столицата.

… Понеже на карта бе заложено бъдещето им, решиха да не рискуват – отидоха направо на „Пиротска”, където, както е известно, се намират най-известните бутици на България. Поне така твърдеше Главният, а на него можеше да му се вярва – човекът си купуваше нов костюм на всеки пет години, а веднъж дори на четвъртата. Е, Митко не смяташе, че е толкова стар да облича костюми, но нещо по-така… съвременно.
Оказа се, че Главният не ги е излъгал – на „Пиротска” само дрехи да искаш. Е, малко скъпо наистина, но пък – оригинално. Митко си хареса едни дънки в цвят бордо. Сто лева, но не някакъв турски боклук, а – Дол Че & Габа На. На Митко марката му прозвуча някак странно позната, а продавачът му обясни, че това били едни много известни братя-дизайнери, а фабриката им се намирала в Шанхай. И му показа дори оригинален етикет – Made in China. Нашето момче не намери какво да възрази, даде стоте лева и си представи с какви очи ще го гледа Мимето, когато ги обуе.

(В същото време тя самата си купуваше оригинално костюмче, на което отляво пишеше „Валентино”, а отдясно „Зара”. Продавачката обаче й обясни, че тия двамата били семейство и – затова. Като им се родяло дете, щели да сложат и неговото име.)

…Прибраха се късно вечерта, уморени до смърт, но доволни. Митко хвърли дънките на баба си с изричното указание да ги изпере и легна да спи.
Бабата нямаше особено доверие на съвременната техника, а и внукът я беше предупредил, че дънките са много скъпи. Ето защо те ги накисна с идеята да ги изпере на ръка.

След около час сериалът по телевизията свърши, бабата отиде в банята и видя, че водата в легена е с цвят на кръв. Тя поклати глава, изля я и напълни нова.
На сутринта това се повтори още няколко пъти, докато накрая водата не промени цвета си. Тогава бабата сипа две шепи прах и почна…

…Митко спа до обед, после отиде на мач, след това –да играе карти и т.н. Когато се прибра, попита баба си дали дънките му ще сухи до сутринта. Тя кимна.
В понеделник Митко почти се успа; събуди се в последния възможен момент, нахлузи в полусън дрехите и хукна към спирката на автобуса. Едва когато се качи, успя да си поеме дъх, а после забеляза нещо странно – макар че навалицата бе дори по-голяма от обичайното, никой не се натискаше в него. Митко се замисли за миг, а после намери елементарното обяснение – цял ден, прекаран в столицата, вероятно зарежда човек с някакво особено, благородно излъчване. Това го развесели и той дори намигна на околните.

Хората отстъпиха още по-назад.

Митко тича почти до портала на завода, влетя задъхан в административната сграда, а после спря да си поеме дъх и отиде до автомата за кафе. Когато се приближи, колегите наоколо внезапно млъкнаха. Само Мимето го гледаше с широко отворени очи.
Митко се огледа смутено, а в това време един от колегите му подхвърли нещо в смисъл, че за да не бъдат съкратени, някои и на другия бряг са готови да преминат. Втори, не толкова деликатен, спомена за даване на нещо под наем.
Митко се почеса озадачено по главата, а после наведе очи и изтръпна –бе обут в яркорозови дънки и донякъде приличаше на пантерата Пинко. И понеже някой му бе казал, че с тъмночервен панталон ще стои добре свежозелена риза, в момента изглеждаше точно като папагал.
Мимето нервно изгаси цигарата си и избяга. Няколко от колегите му пожелаха успешен ден с подчертано дебели гласове.

… Знаете ли – да живееш и работиш в малко градче си има своите предимства – чист въздух, всички се познават, няма оживено движение и стрес и т.н…. но има един основен недостатък – ако се каже, че някой е обърнал резбата, за половин час научават всички. Само че тук липсва творческата интелигенция и човек с подобен етикет остава малко изолиран.

Около обед на Митко му идеше вече да се гръмне. Но точно тогава го извика новоназначеният синдикален лидер (всъщност досега синдикат изобщо нямаше, създадоха го да ги брани от издевателствата на англичаните. Оглави го бай Георги, първи братовчед на Главния.)

Синдикалният лидер го покани да седне и бащински му каза, че всеки има правото да бъде такъв, какъв сам си избере. Митко възрази, че няма какво да избира, но бай Георги посочи панталоните му и каза, че то очевидно –изборът вече е направен. А после почна да си подсвирква някакво парче на Елтън Джон. На Митко му се доплака.
- Хайде и ти сега – успокои го бай Георги – ще я забравиш Мимето. Я виж какви хубави момчета има наоколо! Е, вярно, нашите не са ТАКИВА, но кой знае – времената се менят, та…
А после внезапно смени темата и му обясни, че като единствен доказан гей за момента той попада под някакъв закон за защита на сексуалните малцинства и синдикатът няма да позволи на никого с пръст да го пипне дори. После се замисли за миг и добави – в смисъл на съкращение де, другото не било тяхна работа. Митко излезе от стаята замаян.

Но англичаните дойдоха пак и размахаха голямата метла – и тя помете наред братовчеди, стринки и учинайки…С едно изключение, разбира се.
Когато разбраха, че синдикатите са защитили местния гей, те заявиха радостно „пърфъкт” и подариха на Митко едно червило и спирала за мигли. На нашия човек му се искаше да ги разкъса, но като гледаше как всеки ден поредният роднина си тръгва през портала… само нацупи устни.

Само дето Мимето престана да говори с него, но бай Георги го успокои, че в градчето е пълно с подобни ретроградни личности, които не виждат по-далеч от носа си и само мислят за кого да се омъжат. При това не усещат богатата и благородна душа, а в главата им единствено глупости - и как да родят деца. Сякаш не може да си осинови човек.
Докато траеше тази тирада, вратата плахо се отвори и се показа главата на един работник. Той смутено се покашля:
- Бай Георге бе, такова… Два месеца не сме получавали вече заплати. Главния си отиде, чужденците още не плащат, а сметките се трупат. Не може ли там синдиката нещо да преговаряте…?
- Вън! – изсъска бай Георги, а когато главата се скри добави- Заплата ще ми иска! С глупости ще ме занимава! Ние тук се борим за правата на малцинствата, а той… Митко, откъде го купи тоя парфюм бе, кажи да взема и един на жената….

Така си вървяха дните – Митко страдаше, но си ходеше на работа, а не да се разписва в Бюрото по труда. Е, вярно, спря да слиза в цеховете – работниците много го щипеха по…онова, дето се сяда на него, но иначе – какво толкова. Ще изчака чистката да свърши, а когато новият директор встъпи в длъжност, ще съобщи, че всичко е било просто едно недоразумение, Мимето ще го разбере и… Впрочем, в последното вече не беше толкова сигурен.

…И дългоочакваният ден настъпи – пред завода спря чисто нов мерцедес, а от него излезе висок слаб мъж. Той кимна на посрещачите, представи се – Питър Харис, вашият нов директор – и се качи в кабинета си. После започна да се кани на срещи хората от администрацията.

Когато дойде редът на Митко, той вече бе решил - сега е моментът да бъде разсеяно заблуждението. Ако не се възползваше и Питър останеше с погрешно впечатление за него, кой знае как щеше да свърши всичко. Вероятно щеше да му се наложи да се гримира до пенсия.
- О, здравейте – грейна директорът – Мене докладвали – вие единствен мениджър-гей тука, но синдикат спасил вас от уволнение… много, много хубаво.
- Ама… - започна несмело Митко – Аз не съм точно…
- Да, да – аз видял резултати – вие не сте точно мениджър, да. Мога смело да кажа – вие не става за нищо. Но – тук Питър вдигна предупредително пръст – вие гей, а това право на избор. Аз уважава. Ние можем да си позволи тук един гей, който не работи.
Митко мълчеше. В душата му се бореха силни чувства. Директорът се приближи и се усмихна още по-широко:
- Но вече може бъде спокоен - вие не сам тука. Аз помага.
- Благодаря за разбирането – смутено промълви Митко – Ще разчитам на вашата защита.
- О, да – и не само. Да защитава – мой дълг. А да обича – иде отвътре. Както казах, ти вече не сам. Довечера свободен...?

… Сега Митко ходи в София много рядко, но когато все пак се случи, заобикаля улица „Пиротска” отдалече. Вероятно е някакъв проблем с кода или правото на избор, не зная точно.