Ръководство по дискриминация за начинаещи

Голяма радост в махaлата! Кирчо се върна от Европа. Изтекла му там при... прeстоят де, ударили му един черен печат на момчето и ето го в къщи. Ядене, пиене, Азис и Софи Маринова (на запис, естествено) – а Кирчо седнал между големите баровци от мешерето (това е нещо като вашият върховен съд, но без корупцията). И когато вече бяхме понаправили главите и се чудехме за какво да се сбием, аз – понеже съм 60 кила с мокри дрехи - се присламчих към тяхната маса. Не да им досаждам, просто не обичам да ме бият много често.

А Кирчо тъкмо разказваше за някаква нова далавера, която бил научил в Европа.
„Майката му е да има дискриминация! Много пари са това, а и разни други работи...”
Един от шефовете на мешерето – Крал Спиро му викат – помоли за по-подробно обяснение.
„Ами – започна Кирчо – ето, да речем, ти не искаш да приемаш на работа цигани във фабриката, дето правиш уискито. Дискриминация.”
„Е че то при мен само цигани работят – сви рамене Крал Спиро – Как ще стане тая?”
„Добре де, тогава се отнасяш с тях грубо и изгонваш някого. Важното е да се вдигне повече шум. После правим организация за защита на правата на малцинствата, потича река от европари, дават ни по телевизията, пишат за нас...Може после някой и депутат да стане. А междувременно си делим парите.”
Крал Спиро се замисли.

„Добре де, а колко хора трябва да уволня? Понеже, знаеш - всичките са комшии и брат’чеди...”
Кирчо се замисли.
„Абе май няма да стане така... Ако един циганин уволни друг, каква дискриминация? Трябва да има срещу кого да се борим, кого да обвиняваме... Виж, можем да го решим това така – в края на махалата живеят едни българи, синът им Пешо сега тъкмо завърши за инженер. Правиш го директор и той да ги...каквото трябва там. Я да пратим някого да го извика?”

Скоро момчето пристигна. Като чу, че му предлагат да стане директор, то само кимна и попита – кога почвам? (Никакви разни там – ама ще мога ли, нямам опит и т.н. Явно животът в нашата махала го бе направил истински мъж.)
Договориха се за следващата седмица.

В първия си работен ден Пешо пусна заповед за уволнение на всички, които не бяха идвали на работа повече от седмица (все пак – уиски се прави, човек губи понякога кондиция и трябва да си почине в къщи. Но всичко – с мярка.) Кирчо веднага изпрати писма до пресата и до няколко кабелни телевизии.

През втория ден Пешо забрани да се сервира храна в стола на всеки, който преди това не си е измил ръцете. По този начин половината персонал остана гладен и се събра на двора пред офиса. Някои дори искаха да хвърлят камъни (както по полицейското управление предишната седмица), но на прозореца се показа синът на Крал Спиро – Принц Наско – и им каза, че ей сега ще слезе с охраната си да им начупят тиквите. Странно, това веднага успокои донякъде тълпата.

Но Кирчо вече бе довел кореспондентите на портала и разпалено обясняваше:
„Абе те не ни имат за хора бе, не виждате ли? Да си мием ръцете в тоя студ, че да хванем после някоя пневмония и да умрем...? Като иска чистота, що не раздава мокри кърпички?”
Една млада журналистка попита кой е собственик на завода. Кирчо малко се смути, но после обясни, че собствениците живеели в чужбина, идвали само за годишното събрание на акционерите, а този разбеснял се българин тук...И намекна, че предстои създаването на специална организация, която да защитава...

Журналистите бяха чували и виждали подобни неща десетки пъти, но кимнаха и си записаха – беше едно такова „сухо” време – никого не застреляха напоследък, Бербатов реши да не си сменя отбора, Драндулина се отказа да си слага нов силикон – за какво да пишеш? А вестникът голям, трябва да го напълниш с нещо.
И се появиха серия репортажи за разюзданата дискриминация, която се вихри в завода за уиски.
(Впрочем, когато журналистите си заминаха, Пешо все пак отвори стола и нахрани хората. Дори не ги накара да си измият ръцете, с което стана донякъде съпричастен към избухналата впоследствие епидемия в махалата.)

След три дни организацията на Кирчо получи съдебна регистрация. Това да не ти е фирма, че да те мотаят два месеца – тук се решават човешки съдби, трябва да станем по-цивилизовани, може ли така...Никой не посмя дори да му поиска пари на ръка.

Кирчо назначи сестра си за секретарка (той самият беше председател, естествено) и момичето започна да праща И-мейли до кого ли не. Кирчо помагаше, тъй като по време на престоя си в Европа бе понаучил доста езици от съкилийниците си.

И хората откликнаха! Дори споменаха Кирчовата организация в някакъв евродоклад, но това не е толкова важно. Главното е, че парите почнаха да пристигат.
(не знам дали ще е уместно тук да вметна, че в квартала, съседен на „махалата”, имаше доста пенсионери, безработни хора, млади семейства без доходи, инвалиди и т.н., които никога не попадаха в евродокладите, нито получаваха помощи. Но това е естествено - тях никой не ги дискриминира, те просто са си избрали да живеят така. А и ходят на два крака, което - според фондация „Четири крака” например - означава, че не заслужават и капка съчувствие. Когато им пораснат по още два, да се обадят, ще им помогнем. Но засега да се оправят сами.)
Но на страданията на Кирчовите хора Европа откликна и потече река от пари.

Междувременно Пешо беснееше в завода и измисляше какви ли не репресии – например, нареди по нужда да се ходи само в тоалетните и в никакъв случай – в близките храсти. Вероятно Сталин се е обърнал в гроба от завист и яд, че не се е сетил за толкова елементарно нещо. А Пешо продължи и обяви, че възнамерява да почне да уволнява и за употреба на алкохол в работно време, с което изуми всички и дори Крал Спиро му направи забележка, че малко преиграва. Но като получи своя дял от парите, „монархът” махна с ръка и даже одобри Пешо да замени частично персонала с българи и турци, понеже уж били по–дисциплинирани и работели по-добре. Чисти глупости, но нали трябва да покажем нещо на журналистите? И Пешо започна подмяната.

Междувремено при Кирчо дойдоха представители от сродни организации, които също се бореха срещу дискриминацията – и му предложиха да обединят усилията си. Особено активен в това отношение бе един Теодориус от „Джакомини” – но когато останаха насаме да преговарят, оня почна да пуска ръка на нашия човек. Ето защо Кирчо просто го изгони и после контактуваше с другия лидер на организацията – Лудата Мара. До съвместни действия обаче не се стигна, понеже джакоминистите настояваха за подкрепа на някакъв техен си парад, а Кирчо не искаше всички в махалата да му викат...както и да е. Просто хората му използваха остарели и некоректни термини и бе трудно да ги промениш.
(А и най – важното – не искаше да дели с никого парите.)

А журналистите идваха непрекъснато, осведомяваха се за жестоката дискриминация в завода и после сядаха в кабинета на Кирчо и питаха – колко? Отначало нашият човек не разбра за какво става въпрос, та се наложи да му обясняват, че това – да пише някой за теб – си има цена. Плащаш и си получаваш статията. Ако искаш – с готов превод на английски, за да може директно да я пратиш на ония в Европата, дето дават парите. Така че...
И Кирчо плащаше.

После дойде един световно неизвестен режисьор и сподели, че цял живот е мечтал да направи филм за тежката съдба на точно тези хора (очевидно се смяташе за нашенски Кустурица). Човекът изложи плановете си за примерен сценарий – мъка, мъка, мъка – и малко индийска музика тук-таме. Но искаше значително финансиране и Кирчо се принуди да откаже, макар оня да твърдеше, че за главната роля щял да покани самия Гойко Митич.
Вместо това се реши да бъде направен бюджетен документален филм с работно заглавие „Тука ни има, а защо там ни нема?” „Там” включваше всички места, където хората живеят охолно, без да се коментира защо.

Реката от пари си течеше, а Киро плащаше на писатели, журналисти, изследователи на общественото мнение (тия направо му одраха кожата, но пък резултатите, които щяха да получат от проучванията си, той самият им ги написа предварително на една цигарена кутия), политици, лобисти, синдикалисти и на кого ли не още...и проблемът с дискриминацията растеше като снежна лавина.

Но после изведнъж Европа се оказа в някаква криза и спря да плаща. Когато разбраха за това, всички медийни поддържници на идеята махнаха с ръка и решиха да сменят темата. И дискриминацията временно изчезна от хоризонта (нещо подобно се случи навремето с бездомните кучета. Остротата на проблема там винаги е била свързана с изпращаните от някого пари – за което хайванчета, естествено, не са виновни. Но пък поне някои „защитници” си осигуриха доживотни топли местенца в общините, като ръководители на специално създадените комисии за решаване на проблема. Пусти комат – какво да го правиш?)

А Кирчо тегли чертата и се оказа, че изобщо не са спечелили кой знае какво – лъвския дял от парите бе отишъл във всички, взели публично отношение към проблема. Дори нашият човек се замисли – не е ли по-добре да се преквалифицира – хем ти плащат, хем ти излиза име на човек с будна гражданска съвест? Но имаше малко проблеми с незавършеното си образование, та реши че е по-реалистично да опита на следващите избори да стане депутат. Все пак - популярна фигура, връзки с Европа, защитник на онеправданите....Бива.

Най-странна бе обаче реакцията на Крал Спиро – когато няколко месеца наблюдава финансовите резултати на предприятието си, той направи временния договор на Пешо постоянен, вдигна му чувствително заплатата и после – на четири очи, разбира се – му нареди за изгони и останалите хора от махалата. Абе, капиталист човек, без сърце – както ни обясняват някои...

А и европари вече нямаше – кого го е грижа тогава за разни там „дискриминации”?