Кой каквото даде...

Това - българите – сме много студен народ. Отдавна сме забравили що е съчувствие и християнско милосърдие.

....Когато известния бизнесмен Иванов получи трети поред СМС, в който отново го питаха кога смята да върне онези пари и не иска ли случайно да стане третият поред български космонавт (със собствен транспорт), той реши да не рискува повече. Заключи джипа си в гаража на фирмата и почна да ползва таксита. Но веднъж беше много заледено, те липсваха и Иванов – за пръв път от десет години насам – се качи в трамвая.
Седна в дъното и се замисли за предстоящата среща.

- Бате, дай някой лев за детето бе... – Иванов вдигна очи и видя мургава циганка с вързоп в ръце. Той поклати глава.
- Нищо няма да ти дам. Всички само искате.
- Ама детето е болно, бе бате...Лекарства да му купим. Може да умре.
- Аха, лекарства... То така се казва. А после ще ги изпиете с мъжа ти.
- Нямам мъж, бе бате. Само това сираче.
- Ти казваш така, но може и да лъжеш. Впрочем, я покажи детето – да го видим. Кой знае каква кукла си завила там и нали – търсим балъци.
Циганката рязко дръпна вързопа назад.
- А-а, не бива. Може някой да го урочаса. Бате, ти що не вярваш сега...? Хайде, дай десет лева, ще ти гледам и на ръка. Ще ти кажа за бъдещето, сигурно много любов те чака...
Иванов рязко се изправи, понеже вече трябваше да слиза. Поколеба се за момент, а после спокойно каза:
- Вероятно след час ще се върна със същата линия. Дотогава ще знам обичат ли ме – или не. Ако си познала - давам ти десетте лева. А сега се дръпни да мина.


Малко по – късно Иванов седеше в министерството срещу съответния чиновник и обясняваше:
- Тези европари ми трябват страшно много. Моля, разблокирайте ги.
Човекът срещу него сви рамене:
- Всички така казват. Времената са трудни.
- Но вие не разбирате... Бизнесът ми е в криза. Ако не получа втория транш, вероятно ще умре.
- Е, да, в криза...Бизнесът, да. А може просто да си купите още един джип. Или да отидете някъде на почивка със семейството си.
- Абе то покрай този бизнес зарязах и семейство, и всичко.... Останал съм като сирак.
Чиновникът съчувствено се усмихна. После започна спокойно да обяснява:
- Добре, покажете ни тогава какво направихте с първия транш? Хайде, ще дойдем утре да видим завода, пречиствателната станция – кое докъде е стигнало...
Иванов се дръпна рязко назад.
- Не, не бива! Щом видят комисията, ще тръгнат приказки сред хората, ще излезе нещо във вестниците... Мисля, че можете просто да ми вярвате.
Другият поклати глава.
- Вижте – Иванов внимателно се огледа – бяха сами – Можем да помислим и за Вашето бъдеще. Нещо на ръка....
Чиновникът вдигна вежди:
- Не бих рискувал, дори да бях влюбен във вас. А в конкретния случай не си струва дори да се обсъжда.

По обратния път в трамвая Иванов седеше с наведена глава. Изведнъж го сепна гласът на циганката:
- Какво стана, бате – познах ли за любовта?
Иванов избухна:
- Да се махаш оттук, че ако стана – ще помета с теб...
Циганката го изгледа учудено, а после остави вързопа на близката седалка и се наведе към ръката му.
- Ама съвсем ясно се вижда, бе бате...Много любов. Обаче нещо...
- Какво?
- Само мъже виждам, няма жени. И нещо - прътове ли е, решетки ли – не мога да го разбера точно...
Иванов изрева като ранен звяр и скочи, а циганката бързо грабна вързопа си и избяга.

Абе, не сме хора – и това си е. Няма съчувствие и разбиране към болката на другите. Затова живеем зле.