четвъртък, 19 ноември 2009 г.

Самураят

Нали знаете – сега се смята, че японците са най-напред в организиране на производство, осигуряване на качеството и разни други такива. Та затова бе решено оперативния ни мениджър Георгиев да бъде изпратен за шест месеца в Страната на изгряващото слънце – да се учи от тях, да попие всички там сигми, кайзени, канбани и кавото успее друго, а после, като се върне, да приложи всичко у нас. Лично изпълнителния директор Майкъл го изпрати до самолета, потупа го по рамото и му пожела – по-малко саке, повече авангарден опит. И нашият човек отлетя.

Обаче – знаете ни българите – като попаднем в чужбина, веднага тръгваме по музеи, библиотеки, посещаваме древни храмове...И така през всяка минута свободно време.
Георгиев не се оказа изключение от правилото и пое толкова японска култура, че едва успя да я асимилира. Поне така си мислеше той.

Изглежда обаче процесът на усвояване още течеше, понеже през първия ден след завръщането си Георгиев дойде на работа облечен с кимоно, с налъми на краката и препасал самурайски меч. Поклони се любезно на всички и зае своето място на оперативката.
Майкъл отвори уста да го попита нещо, но навреме се сети, че лично бе разпоредил всеки да избере такъв дрес-код, който най-добре отразява вътрешната му същност – и се отказа. Реши, че Георгиев просто иска да впечатли колежките и до края на деня ще му мине.
Но дълбоко грешеше.

След оперативката Георгиев слезе в цеха и събра работниците. Те много се впечатлиха от външността му и дори поискаха да пипнат меча, но той само махна с ръка.
А после ги попита имат ли някави проблеми.

Когато видиш началника си облечен като самурай и препасан с меч, препоръчително е да стоиш по-далеч и да не се впускаш в спорове. Работниците избраха точно такава линия на поведение и заявиха, че всичко е о’кей.
Това обаче не удовлетвори оперативния мениджър.

„Виждам, че сте дълбоко потиснати,” – мъдро отбеляза той – „Нещо ви тежи и не искате да разкриете душата си. Да не би някой да ви експлоатира или потиска?”
Всички мълчаха напрегнато и се опитваха да си спомнят телефонния номер на познат психиатър.
„Вие трябва да получите своя душевен комфорт, за да станете наистина съпричастни към общите цели,” – продължи Георгиев –„Да почувствате справедливостта ни.”
Тук Гошо не издържа и се обади:
„Ами то...така си е. Никой не ни оценява труда, а някои само крещят по цял ден и вземат много повече пари” – и като погледна смутено към меча, побърза да добави – „Супервайзорите де - за вас, мениджърите, нищо не казавам... На вас ви се полага – учили сте.”
Георгиев отривисто кимна и отиде да събере супервайзорите.
Отначало те не взеха проблема насериозно.

„Защо се отнасяте така с горките хора?” – попита Георгиев и поглади дръжката на меча – „Те не са ли част колектива? Защо ги тормозите?”
Един от супервайзорите сви рамене:
„Какъв тормоз, бе шефе – по цял ден играят карти и се крият като хлебарки из цеха. Сам си ги виждал.”
Георгиев се замисли - беше точно така. Но после поклати глава.
„Не може с принуда. Трябва да им обясните и да намерите подход към всеки – без принуда и обиди. Искам всички да бъдат доволни.”
А после се качи в стаята си и залепи снимка на Котоошу на стената.

След около седмица Майкъл слезе в цеха и остана с отворена уста – от скрити колони се лееше дискретна източна музика, над всяко работно място висяха камбанки и леко звънтяха, а по средата на пътеката имаше огромна каца с дърво в нея – и всеки път, когато го заобикаляха, мотокаристите тихо псуваха на японски. И докато се чудеше той ли не е наред или някой си прави майтап с него, изведнъж отнякъде се появи самият Георгиев и любезно се поклони.
„Колега, какво това?” – попита Майкъл – „Иска спомни детство на село?”
„Създадох малко атмосфера” – обясни Георгиев – „Нещо като фен-шуй.”
„А оня кран защо тече? Иска направи и река, да има къде къпят патки?”
„Не, Тошо сега ще оправи. Но в момента търси корените на проблема.”
„Какъв корен – кран просто повреден и трябва смени. А той седи и гледа като говедо.”
„Ех, Майкъл” – въздъхна Георгиев и го прегърна през рамената – „Извинявай, но не ги разбираш ти тези работи...Преди да се предприеме коригиращо действие, трябва да се анализира защо се е стигнало до тук и как да го избегнем за в бъдеще. Иначе може решението да окаже погрешно.”
„А докато намери корен, вода наводни цяла фабрика?”
„Няма, няма – ще сложим един варел. Но хайде, не ми променяй подхода, моля те.”

Майкъл се замисли.
„Аз научил, че една бригада седи втори ден без работа – защо? Ние нали плаща заплати?”
„Ами – свърши суровината, затова. Но пък в момента съм им наредил да обсъдят проблемите на качеството, така че всичко е наред.”
„А защо свършва суровина?”
„Джит” – обясни Георгиев.
„Аз тебе забранил да псува!”
„Не бе, Майкъл – JIT. Just in time. Нали знаеш английски?” – съвсем не на място попита Георгиев.
„Е,и?”
„Ами поръчахме нова суровина, когато имахме останала само за два дни. Доставчикът потвърди. Обаче после му спрели тока, камионът ми се повредил, имало стачка...Обеща евентуално за другата седмица...”
Майкъл се хвана за главата.

„Добре, но аз вижда, че и друга бригада не работи?”
„Е, няма как – ще се получи овърпродакшън. Разбираш ли – тези, които правят горната част на изделието, нямат суровина. Тези, които правят долната имат, но ако ги оставя да работят, ще имаме двадесет горни части и двеста долни. Не се прави така.”
„А какво пречи да сложи излишни долни в склада да чака? Може утре те да няма суровина?”
„А-а, не може така – това е увеличаване на незавършеното производство, замразени оборотни средства...Не. Ще работим да усъвършенстваме системата на доставките.”
„Аха. Впрочем, а ти защо ходи като плашило?”

Георгиев обидено поправи кимоното си.
„Аз съм символ на новото мислене, което искам да наложа. Видът ми напомня на хората за него. Ето виж” – Георгиев посочи към група работници, които весело се гонеха в единия край на цеха, а супервайзорът смутено ги гледаше и не смееше да се намеси – „Те са щастливи. Чувстват се като у дома си. Ние сме едно голямо семейство и всеки живее с проблемите на другите. Това е най-важното, другото ще дойде само.”
„Аз мисли” – почеса се по главата Майкъл – „Че ваше семейство скоро стои гладно. Но нищо – почака още една седмица. А после обсъди с теб резултати.”
Георгиев отривисто кимна и отново се поклони.

„Е?” – Майкъл беше сложил разпечатка с резултатите за месеца на стената, а Георгиев се опитваше да не гледа към нея – „А сега какво прави?”
„Времето беше малко за такава промяна. Ако продължим още няколко месеца...”
„Така напише в доклад до Борда? Ние сега променя, вие чака. Моля, вие обясни на клиенти, че ситуация тук сложна...?”
„Виж сега – аз съм готов да си понеса отговорността. Недооцених инертността на нашите хора. Отрежи ми десет процента от бонуса.”
Майкъл поклати глава.
„Ти самурай или китайско менте? Десет процента? Ти има самурайска чест или не?”
„Е, какво сега – харакири ли да си направя...?”
„Аз мисли – трябва. Може ползва моя стая, само моля пази мебели. Ние погребе тебе с почести за сметка на компания.”
„Майкъл, ама ти майтапиш ли се?”
„Защо да майтапи? Ето, аз напише в доклад до Борда – оперейшън мениджър направил на интересен, объркал всичко, но осъзнал грешка и направил харакири. Те разберат. Само трябва наточи малко меч, че така мъчи дълго...”

„Ама аз не съм японец бе! Как пък не – харакири.”
„А! Когато прави фирма на лудница – самурай. А когато трябва носи отговорност – българин. Не става. Трябва реши какъв накрая.”
„Българин съм бе, чист българин! Но реших да опитам нещо ново, уж за добро, а то какво стана...”
„Е, щом българин, тогава няма харакири. Но и бонус няма до края на година. И за два дни да върне всичко като било, понеже иначе аз тебе отсече глава...”

И така. Скоро фирмата доби обичайния си облик, складовете се напълниха с незавършена продукция, супервайзорите почнаха да крещят отново – познатата история. Само Георгиев намрази всичко японско и дори свали снимката на Котоошу от стената.
Макар че точно той изобщо не му беше виновен, но....

*С този малък разказ изобщо не искам да оставя впечатление, че отричам реалните постижения на японската икономика или техния подход към проблемите ( в случая - Lean Manufactoring). Но просто подобни неща не бива да се пренасят механично, без отчитане особеностите на средата.

2 коментара:

  1. абе аз бях останал с впечатление, че японската идея за работна среда е по-близо до Френския чуждестранен легион като атмосфера, а не до японска градина на покоя

    все пак в Япония исторически паралелно се развиват две философии от двете социални прослойки - аристокрацията и самураите се изтребват в граждански войни и приемат това философски, а селяните трябва да бачкат и са свикнали да има желязна дисциплина и много навикване.

    именно селяните по-късно станали основата на индустриално-търговската буржоазия и дават духа на японските предприятия и работна етика, а не бушидо и самураите

    ОтговорИзтриване
  2. М-м-да-а, всъщност според мен основата за икономическия подем на Япония след WWII е американския начин на управление, "деликатно" внесен от братята, както само те си знаят и безропотната подчиняемост на масите - тя пък още по-деликатно насадена от аристокрацията и самураите, респективно бушидо, което общо-взето казва едно: подчинявай се и ако пропуснат да те накажат, накажи се сам.
    Непосредствено преди войната Япония е била символ на феодална безпросветна държава, със слаба икономика, основана на изключително неефективна и нискокачествена манифактурна промишленост и изостанало селско стопанство. Това е бил социум, в който салтанатите са били по-важни от индивидите, да не говорим за крайния резултат. Страна, в която масовото трепане наляво-надясно е бил национален спорт, мисля, че е просъществувала единствено благодарение на факта, че се е намирала на остров(и) (и то земетръсноопасни) и е била трудна и неапетитна за анексиране.
    Иначе lean management-а е особено полезен подход, но не мисля, че е японски и изисква наистина много викане и нерви и (не)всяка негова характеристика трябва да се внедрява съобразно с възможностите на организацията и народопсихологията и най-вече с мярка. Че аман от "разбирачи" на 6 сигма, които не знаят какво е Гаусово разпределение...

    ОтговорИзтриване

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/