Дългът пред родината

Мила мамо,
Искам да те успокоя, че съм добре и да ти кажа да не плачеш повече. Макар че е трудно, така се става истински мъж. А и ние понякога се шегуваме помежду си в почивките – който не е служил като нас – нищо не знае.

Жалко, че с тати не можахте да дойдете на клетвата – беше много тържествено и празнично, имаше и фотографи. Скоро ще ти пратя снимките.

Храната е добра и изобилна. Вече съм наддал с три килограма. Лошото е само, че някои поради липса на възпитание не ядат, а гледат само да ти бутнат канчето – ей така, да станело майтап. Но с мен не смеят много да се заяждат, понеже имам здрав гръб.

„Старите кучета” не ни действат много – само понякога ни пращат да им купуваме кафе и цигари, но той, бюфетът, е наблизо. Но не са ни карали да им перем дрехите или нещо такова – началството следи строго. Е, понякога правим и други дребни неща вместо тях – когато много ги мързи, ние вземаме дежурствата, но не е кой знае какво.

Иначе всичко е както трябва да бъде – понякога ни видят под строй, учим се да атакуваме, да викаме „ура”, дори и да стреляме – но не с истински патрони, разбира се.
Обикновено слагат мишените в края на седмицата и тогава всеки може да покаже на какво е способен. Който улучи, обещават му домашен отпуск.

В почивките се събираме и си разказваме спомени от цивилния живот. Аз отначало се събирах само с момчетата от нашия край, но после намерих много нови приятели. Казват, че дружбата, създадена тук, оставала за цял живот.

Освен по тактика, имаме редовни занятия и по политическа подготовка. Тати напразно твърдеше, че подобни неща били останали в миналото – не е така. Пък и има някои по-прости момчета (новобранци като мен), които трудно се ориентират в сложната международна обстановка.

Обикновено в събота и неделя ни пускат в градска отпуска – тогава посещавам някой музей или друга забележителност. Искам да използвам времето на службата, за да се обогатя като личност и да се върна в къщи съвсем друг човек.

Мамо, моля те – кажи на Мимето да не ме забравя и да ме чака. Тук аз често мисля за нея и си повтарям, че един ден всичко това ще свърши, ще се оженим и ще заживеем щастливо. Но ако можеш, намекни й да не участва в толкова много ревюта – все пак, там ходят всякакви хора, а тя е младо момиче, може да се полъже по някого. Кажи й , че нося нейната снимка във вътрешния си джоб и често я вадя, за да я погледам. Но иначе я показвам само на най-близките си приятели.

Извинявай, но вече трябва да свършвам – викат ме. Говори се, че тези дни няколко пъти ще ни вдигат нощем по тревога и ще разиграваме нападения на обекти, където не всеки може да припари. Щяло да има много шум и викове, като на истинска война. Надявам се да се представя достойно и вие после да не се срамувате от мен.

И – мамо – моля те, не плачи. Ето, няколко месеца вече минаха – и останалото време ще изтече, без да го усетим. А и нищо чудно дотогава да има предсрочни избори и аз да се върна у дома по-рано.

Твой любещ син Пенчо, депутат.

*Идеята да се пародират народните представители, като бъдат сравнявани с войници, не е нова - аз съм попадал на подобни опити в чуждестранни сайтове. Тук просто давам моята интерпретация.
**Публикува с едновременно тук и във вестник "Сега".