За мечтите – и как да ги постигнем...

Всеки човек си има главна цел в живота – един да стане милионер, друг – да има собствен завод, трети – да си купи Порше...А някога бяхме по-скромни.
Например, бай Кольо мечтаеше да получи служебен апартамент.

Живееше човекът на свободен наем с жена си на един таван в съседство с двойка гълъби, отглеждаше там децата си – и чакаше да се случи чудото. Но то все не идваше.
Не че заводът, в който работеше бай Кольо, не разполагаше със свободни жилища – напротив, непрекъснато строяха нови. И той всеки път отново и отново подаваше документи, но все се оказваше малко под заветната черта – макар че имаше три деца.

Загадката се разбули на един банкет, когато бай Кольо издебна удобния момент, когато музиката гърмеше и почти заглушаваше думите, наля вино на профпредседателя и отново попита – не може ли все пак да се направи нещо?
Профпредседателят отпи от виното, огледа се и полугласно подхвърли:
- Може, как да не може... Носиш ми хиляда лева и получаваш ключа.
- Ама аз, такова...Това са много пари бе!
- Е – засмя се профпредседателя – Я сметни сега колко даваш за година? Пак толкова, но на вятъра. Носиш парите – получаваш. Не носиш – говориш си с гълъбите.
- Но аз имам деца... – проплака бай Кольо – И искам да живеят човешки.
- Именно – подчерта другия – Въпросът е, че и аз имам. А те искат дрехи, образование, това-онова... Хайде, бягай, че идва директорът.

На сутринта бай Кольо сподели за разговора с жена си – мислиха, чудиха се – откъде толкова пари? А тя още беше в отпуск по майчинство с най-малкия – парите, дето й ги даваха, отиваха само за него.
Та – мисли бай Кольо, звъни на роднини и познати – обаче напразно. И те на същия хал като него. А гълъбите отсреща го гледаха подигравателно – какъв мъж си ти бе, като не можеш да осигуриш дори покрив на семейството си?
И накрая бай Кольо се реши – когато новият блок беше готов, през нощта в събота срещу неделя той позвъни на няколко приятели, натовариха цялата покъщнина - тя не беше кой знае колко много – и я закараха на обекта. А после нашият герой си избра един апартамент и се нанесе в него.

На сутринта го извикаха направо от струга – да отидел веднага при директора. Бай Кольо сви рамене и спокойно тръгна.
В кабинета на директора имаше трима души – самият голям шеф, партийният секретар и профпредседателят. Всички гледаха като членове на Светата инквизиция.
- Бай Кольо – започна заплашително директора – ти как я мислиш тая работа...? Това е самонастаняване, престъпление срещу държавната собственост! Ако звънна сега в милицията, довечера ще спиш на едно друго място. Бягай веднага да си прибереш багажа оттам – до обед да си приключил, ясно ли е?
Бай Кольо отвори уста:
- Ама то...
- Учудвам се че точно ти – намеси се и партийният секретар – съвестен човек - работник, така да се каже, не разбираш колко сериозно нарушение си направил. Противоречи изцяло на комунистическия морал, който в тези сложни времена се опитваме да възпитаме у всеки от вас...
-Ама аз нали... – пак се опита да отговори бай Кольо, но сега пък го прекъсна профпредседателят:
-Ти не знаеш ли, че има ред бе? Да не си само ти нуждаещ се? Знаеш ли още колко хора чакат?

Тогава бай Кольо сви рамене в недоумение:
- Чакайте бе, хора, дайте да се разберем! – а после се обърна към профпредседателя и с искрено изумление попита:
- Другаря Тодоров, вие нали ми казахте – давай хиляда лева на ръка и се нанасяй? Казахте. Аз дадох ли ви ги? Дадох ги. Е, защо ги правите сега тези работи – да се излагаме тука пред другаря директор и партийния..?
Профпредседателя остана с отворена уста.

- Ако бяхте казали повече – пак щях да ги дам. Но трябваше да се разберем като мъже, не да правим циркове тука...
- Ей сега ще извикам милицията – закрещя профпредседателят и посегна към телефона – бандит такъв! Не стига, че се настанява сам, но и клевети. Ще идеш право в затвора, да знаеш!

- Бай Кольо, излез навън – глухо каза директорът – като ни потрябваш, ще те извикаме.
Нашят герой сви рамене и за по-сигурно попита отново:
- Обаче ако цената се е вдигнала, аз, такова - ще намеря още пари...
- Вън! – изкрещя директорът и бай Кольо бързо изскочи от стаята.

Директорът въздъхна тежко и седна зад бюрото си. После извади цигари и запали.
- Другарю директор – започна възбудено профпредседателят - кълна се в децата си, че не съм взел и един лев от него...
- Вярвам ти – този твой апартамент – с кон да играеш в него – го плати с какво беше там? Краставици ли гледаше на село?
- Не - домати, обаче..
- Да, да разбирам – домати...Само че вече целият град говори – Тодоров май произвежда повече от едно ТКЗС...Не ставай смешен.
- Впрочем – меко се намеси партийният секретар – и двете ти деца имат нови коли. Сигурно земята в селото ти е много плодородна.
- Аз сега ще се обадя в милицията, ще види той...

- Никъде няма да се обаждаш – нареди спокойно директорът – понеже ако дойдат, не се знае с кого ще си тръгнат. Не ми се дават излишни обяснения в Окръжния комитет. Зачеркни там някой от твоите хора – да почака още няколко месеца. А и бай Кольо отдавна трябваше да е получил жилище, така че не виждам проблем. А – и не забравяй - да почерпиш за тези хиляда лева, които си „взел”...
Профпредседателят отвори уста да възрази, но презрителната усмивка изведнъж изчезна от лицето на директора и той заприлича на руски мужик, който се готви да изхвърли някого от шейната на преследващите го вълци. Партийният секретар гледаше разсеяно през прозореца.
И профпредседателят покорно кимна.

Бай Кольо почака доста в другия край на коридора, но като видя, че не го извикаха, се върна в цеха. Но той - за разлика от профпредседателя - почерпи.

А после купи жилището и – доколкото знам – все още си живее в него. Само, когато види гълъби, се сеща за профпредседателя – и се усмихва. А после им хвърля малко трохи.

*По действителен случай.