Да спасим децата ни!

Доктор Иванов внимателно преглеждаше младежа и диктуваше на сестрата. Пациентът седеше напрегнато, погледът му блуждаеше, а ръцете едва потреперваха.

“....Пулс - леко ускорен, очи – зачервени, кръвно налягане – нормално, реакции – леко забавени...Така – после се обърна към момчето и меко каза – Вижте, аз съм лекар. Трябва да сте пределно откровен с мен, ако искате да бъда в състояние да ви помогна. Кажете ми, кога започнахте редовно да... употребявате?”

“Преди около половин година – сви рамене момчето – Аз и преди бях пробвал, но редовно започнах някъде там.”
“Разбирам. А сега – колко често?”
“Ами два-три пъти месечно – момчето наведе очи – понякога дори повече. Трудно ми е да се боря със себе си.”
“Вижте, ние сме възрастни хора и не искам да ви чета морал, но не знаехте ли, че е опасно и може да се получи пристрастяване?”
“Чувал бях по медиите, но мислех, че е платена кампания...И не повярвах.”
“А родителите не ви ли предупредиха? Впрочем, те какво работят?”
“Учители са. Не, не ми казаха нищо, макар че виждаха какво става с мен. Веднъж дори ги чух да споделят помежду си, че било по-добре човек сам да реши.”
“Е, да – учители... Какво друго да очакваш. В случая аз бих ги поставил сред най-рисковата категория родители.”

“И като си помислиш, че такива възпитават децата ни – вметна сестрата – Понякога чак тръпки ме побиват.”
Доктор Иванов я погледна укорително и тя млъкна.

“А приятелите ви? – продължи лекарят – Сред тях има ли...?”
“Има някои, които са опитвали - съвсем инцидентно обаче. При никого не е станало още навик.”
“Е, поне това е добре, иначе трябваше да ви помоля за имената им – знаете, за тяхно добро е...А как всъщност започнахте?”
“Ами лекциите ни са до късно и там един обикаляше из двора на университета... Отначало ни раздаваше безплатно – и аз реших да опитам.”
“Просто така? Доста лекомислено, бих казал.”
“Ами той твърдеше, че после щял съм да изглеждам по-интересен за момичетата, хората щели да са впечатлени от мен и да ме харесват, дори да ме уважават...”

Тук доктор Иванов не издържа и искрено се разсмя. После се извини и отново стана сериозен.
“Добре, да бъдем конкретни. Какво ви раздаваше оня?”
“Ами – книги. На Вазов, на Елин Пелин, на Йовков...”
“Направо Елин Пелин и Йовков? Че те са много силни, особено за един още неукрепнал организъм...А както добавим че и родителите ви са учители (вие не сте виновен, само констатирам) – значи, наследствена обремененост и така нататък... И се пристрастихте. Да, разбираемо е. Колко книги казахте, че четете в момента?”
“Две-три месечно, но понякога вече усещам, че не ми стигат и искам още. Опитвам се да избера нещо по-леко, но не винаги успявам.”
“Е, ще ви лекуваме тогава. Три книги на месец са далеч още от крайния стадий, но състоянието ви не бива да се подценява. Вие сте студент, нали? Добре. Ще се наложи за известно време да посещавате курс по специализирано лечение.”

Очите на момчето леко се разшириха.
“Не, не се плашете, нищо страшно няма - ще ви пускат там чалга, ще гледате някой и друг турски сериал, ще придобиете отново навика на казвате “кърти мивки” вместо “харесва ми” – изобщо, ще си върнете всичко, което книгите се опитват да ви отнемат и пак ще станете пълноценен член на обществото ни.
Хайде, засега е това - и другата седмица ви очаквам за курса. Ако дотогава много ви се дочете, пийте една-две водки, помага. Ще ви дам документ, че е с лечебна цел, в случай, че някой почне да се заяжда с вас.”

Когато момчето си тръгна, сестрата отново се обади:
“Ужас. Елин Пелин, Йовков...на двадесет години. И никой не обръща внимание. Че то така може и Толстой да прочете, и на театър да отиде...”
Този път доктор Иванов само тъжно кимна – не можеше да възрази нищо.

...Затова искам да призова - родители, пазете децата си такива, каквито ще бъдат най-необходими на обществото ни! Човек, който редовно чете книги – какво ще стане после от него? Дори не смея да си представя.