Аферим, ректор ефенди!

Разбрах, че ти и колегите ти сте пратили оня хаирсъзън, министъра, да оправи батака с дипломите ни… Машалла, отдавна беше време! А то – тати през ден се обажда и пита кога ще върна в Анадола магистър…Голям каришиклик.

…В университета постъпих преди три години. Тати даде някоя и друга пара и поръча – „Ахмед, да завършиш „Мениджмънт на маркетинга на международните икономически отношения” (малко е трудно за произнасяне, но специалността е с по-широк профил с цел зарибяване) – и като се върнеш, ще почна да те подготвям да поемеш бизнеса”. И аз кимнах – не е шега работа то – цех за щавене на кожи с петнадесет работници и два бостана. Без мениджмънт на какво беше там – не става…

Обаче като дойдох в България, оказа се, че цените - до небето. Затова записах най-евтиното – „Технология и иновации на редосеялките”. Така де – диплома да е, той тати не знае да чете. А нали трябва да остане нещо и за душата?

А тя, душата ми – като в рая. Е, нямаше реки от шербет и планини от пилаф, но всичко останало… Колежките все повтаряха, е съм приличал на герой от „Листопад” и трябвало да почерпя по този случай. Ама то при цените тук не е голям масраф де. Срещу университета има едно заведение „ Босфора”, там си пием. Понякога сме малко шумни, та съседите наоколо съчиниха специална песен – „Край Босфора шум се вдига”, може да сте я чували...

Иначе да кажеш, че сме се скъсали от учене – ами! Като сменят времето и си нарушим ритъма на бодърстване и сън – ходим понякога на лекции. Доцентът много ни се радва, поздравява ни с едно „мараба” и внимава да не скърца много с тебешира по дъската, за да не ни събуди.

И практика имахме веднъж – тествахме нова редосеялка, много иновативна. В бункера за семената имаше допълнителна перка (като тази, с която рисуват Карлсон) – да осигуряла по-равномерно разпръскване. Доцентът караше трактора, аз стоях отстрани с хронометър и засичах за колко време редосеялката ще измине сто метра, а колегата Мюмюн с една сопа гонеше гаргите, които кълвяха зърната – за да се осигуряла чистота на опита. Резултатите се оказах незадоволителни и бях обвинен, че аз съм бил причината – стоял съм прекалено далеч и се получавал паралакс. Ето защо доцентът ме накара да тичам до трактора и да засичам в движение. Попитах го не може ли да се кача при него, но той ми поиска сто долара и предпочетох бягането.

То да речеш, че са кой знае колко пари – не, на изпитите давах много повече. Щом ме видеше, доцентът се разтапяше от любезност, черпеше ме с рахат-локум и ме канеше да изтегля билет. Понеже така и така не знаех български, грабвах най-близкия, а изпитващият носеше баклава. Слагах в книжката двеста долара, той я грабваше, казваше едно „машалла” и получавах шестица. Слава на Аллаха и на българското висше образование!

Някои от местните аркадаши ми завиждаха и мечтаеха след дипломирането да дойдат работят в Турция. Викам им – абе, будали – вие луди ли сте? Този рахат къде ще го намерите? В Турция, ако се опиташ да дадеш пари на пътен полицай, директно отиваш в затвора и се радваш на всенародна любов. Тук – жандара взема парите, търка ги в брадата си и ти пожелава пол-позишън следващия път. Ами! Местните националисти говорят за някакво робство – кой и как е успял да ги накара тези да спазват законите цели пет века, акълът ми не го побира. Но твърдят, че било истина…

Така че – аферим, ректор ефенди, машалла! Не оставяйте нещата така – рахат си живеехме, дано министърът уреди да продължим. Пък и ако се върна без диплома, направо ще стана зян. Разчитам на министъра, иначе ми остава само един изход. Гледах снощи новините по местната телевизия и изведнъж наострих уши:

- Разбиваме вече трета банда, специализирана във фалшифицирането на дипломи - съобщи докторът на икономическите науки, старши сержант Петров…

…Каква държава само, евалла!