Тиймбилдинг - 5 (1)

... – Стефанов ще изпие пет водки, а после...
Главният говореше бавно, а ние си водехме бележки. Само Стефанов, като пряк потърпевш, не издържа и се обади:
- Да бе, шефе, ама черния ми дроб, такова.... Знам че е част задълженията ми, но после много боли глава. Не може ли да си ги разделим с някой от колегите?
Главният поклати глава:
- Не може. Значи – записа ли си? – пет водки и после ще паднеш с лице в салатата.
- Ама..
- Няма как – сви рамене Главният - Добрият тон го изисква. Не може да пиеш с руснаци и накрая да не заспиш с лице в салатата. Все едно не ги уважаваш.
- А не може ли просто да падна под масата?
- Не е същото – въздъхна Главният – Липсва импресивното внушение. Аз лично ти препоръчвам „Цезар” без подправки и с повече маруля в нея – омекотява удара. Георгиев ще седи до теб и след третата водка незабелязано ще разчисти масата от твърди предмети – вилици, ножове, пепелници – ако случайно не улучиш чинията. А и друго – вземи да научиш малко руски романси и онази песен, дето пияните тьотки мрат за нея - „Виновата ли я?” или нещо такова. С хард-рок няма да стане.
- Ама защо само аз...? Нека и колегите да помогнат с нещо.

Главният търпеливо започна да обяснява:
- Първо – ти си търговски мениджър и работата ти е да предразположиш клиентите да купуват. Второ – имаш издадени вече пет албума и ако не бях от старото поколение, щях да кажа, че е време или да обърнеш резбата, или да пропееш по партийни митинги, или и двете.
Тоест, ти трябва да си душата на компанията, докато руснаците загубят кондиция. После ги поемаме ние с Георгиев (аз ще изпия шестата и седмата водка, а той ще отговаря на въпросите, ако има такива). Когато всички се напием като прас...искам да кажа, когато достигнем съответната кондиция, Петрова ще извади договора и ние и руските другари ще го подпишем. Какво не ти е ясно?
- Ами – не може ли да не пием толкова?
- Ти на трезва глава ще си купиш ли от нашата продукция? – съвсем уместно запита Главния.
Стефанов наведе очи.
- Ето, виждаш ли... Георгиев, ти се подготви за изненадващи въпроси, а на вечерята хвърляй по едно око на колегата – да не падне от стола, че в механата подът е от камък.
Оперативният мениджър кимна.
- Петрова, ти за всеки случай бъди готова да му гледаш на ръка на оня, шефа им. Знаеш какво трябва да видиш - много пари от сделка с България, здраве, късмет, политическа кариера – виж там, поомешай ги, ти знаеш как. И не забравяй да споменеш, че си нещо като духовна наследничка на Ванга – то сега у нас всички пишман-екстрасенси са такива. Обаче пред руснаците звучи солидно.
После Главният попита има ли въпроси - т.е. на някого пак нещо да не му е ясно след толкова професионални инструкции – и закри оперативката.


...Малката механа беше разположена в гората, на около десет километра извън града. Външни хора нямаше – само мениджмънта на фирмата и Иван Степанович – руският ни партньор – със свитата си. До него седеше секретарката му Танечка, която не можеше да работи с Ексел – но това бе едино от малкото неща, които не умееше. Е, нямам предвид компютъра, естествено.
Около тях няколко подчинени на Иван Степанович вече клюмаха над чашите си, но не пропускаха гръмко да се разсмеят на поредната дебелашка шега на шефа си.
Оркестърът изпълни дежурния фолклор, но многократно бе прекъсван и се налагаше да пускат уредбата, за да поздравят скъпите гости с „Танька красавица” на Трофим (секретарката пищеше от удоволствие, а Иван Степанович одобрително кимаше), после Шуфутински, Любе и пак шансон...Ако на някого комбинацията му се стори странна - не знам, Стефанов беше записал диска, а той все пак е професионал. Дори за „виновната” (дето всъщност не била виновна) изпя, макар и с акцент. А после мислено се прекръсти, опита се да фокусира зрението си и да се прицели правилно в салатата. Ударът се получи добър, всички одобрително изръкопляскаха, а Георгиев внимателно намести чинията, за да е по-удобно на колегата му. А после говорят, че не сме били екип...

Келнерите едва успяваха да отнесат празните бутилки и да ги заменят с нови, руснаците със завист гледаха към Стефанов, който кротко похъркваше в салата си, Танечка се кискаше все по-силно и се натискаше в шефа си... И тук той изведнъж напълни чашата си и се изправи.
Всички притихнаха.

- Искам да вдигна тост за нашите любезни домакини и надеждни партньори – с понадебелял език започна той – И да ви уверя, че ползотворното ни сътрудничество ще продължи и за в бъдеще.

Главният любезно кимна и внимателно срита под масата Петрова – да е готова да извади договора.

- Ето защо – продължи Иван Степанович – Ние искаме от вас да ни доставите... – и започна да изрежда.
- Аз да запиша, а? – любезно предложи Георгиев и придърпа една салфетка – Да не забавим нещо.
Руснакът великодушно кимна и продължи да диктува какво би желал да получи от нас. На лицето на Главния последователно се смениха задоволство, учудване, изумление и накрая ликуване. Вярно, компанията на Иван Степанович може да произвеждаше непродаваеми боклуци, но като клиент беше истинска мечта за всеки...
Петрова се извини, че трябвало да отиде до тоалетната (под сакото си беше скрила договора и искаше веднага да попълни съответните цифри). Георгиев – както вече споменахме – пишеше на салфетката, а Главният се хилеше като циганин, току-що получил неочаквана европомощ.
С две думи – бдителността на екипа бе притъпена докрай и дяволът не пропусна да се възползва.
Стефанов леко се размърда в чинията си, но никой не забеляза това. По-късно обвинен бе Георгиев – така де – пратен е там да защитава интересите на фирмата, а не да дращи по салфетките. Можел ли е да вземе една бутилка вино и леко да цапне с нея Стефанов по главата? Определено. При това без никакви ограничения – кеф ти с бяло, кеф ти с червено - ние изповядваме демократичен мениджмънт. А той дращел като Паисий и блеел (точно така се изрази на следващия ден Главният), за срам на всички мениджъри-нинджи, обучавани някога от отец Шаолиний.

…Но всичко това се случи по-късно, а сега Стефанов изведнъж вдигна лице от чинията (приличаше на герой от евтин филм на ужасите) и изрева:
- А-а, не така! „Искаме”, „ще вземем”... А вие какво ще дадете?
Вероятно не знаеше къде се намира и все още бе в полусън, но Иван Степанович се сепна:
- Ей, вярно бе! Ще вземем от вас всичко току-що изброено, но при условие, че вие на свой ред купите от нас продукция на същата стойност...Благодаря за напомнянето.
Главният усмихнато кимна, а после се наведе към Георгиев и благо прошепна в ухото му:
- Като свършим, изкарай Стефанов навън и го удуши. Закопай трупа някъде в гората – и виж там, промуши го с ясенов кол, да не вземе да вампиряса и да ни се явява на оперативките....

Георгиев тъжно поклати глава – във въздуха се носеше ясно мирисът на бъдещ тиймбилдинг...

На следващия ден Главният показа, че е подчертано демократична личност – наказа и тримата с всичко, за което успя да се сети. После те дълго спориха помежду си кой бил по-виновен, от което главоболието на Стефанов накрая стана нетърпимо. Накрая просто спряха си говорят и когато това продължи цяла седмица, Мимето бе помолена да провери дали пък Рафтингова не е върнала вече от онези, какви бяха там острови…


Беше тъмно и само луната се отразяваше от крилата на самолета. Тримата мениджъри седяха един до друг и тайно се молеха качеството на парашутите да е по-високо от това на собствената им продукция.
В салона влезе инструкторът от ТБПТ:
– Пригответе се, след пет минути скачате. Повтарям програмата – приземявате се до една изоставена кошара и прекарвате в нея седмица. Там ще намерите консерви, хляб и няколко книги по изграждане на успешен екип. Накрая ще дойдем с джипа да ви вземем.
- Много бюджетно ми звучи – недоволно отбеляза Стефанов – Да бяхте оставили поне някой кавал, да посвиря вечер на колегите…
Инструкторът поклати глава:
- Никакви дискотеки, само ще гледате звездите и ще си общувате. Няма как – шефът ви избра най-ниската тарифа – криза имало…Впрочем, може да слушате безплатно воя на вълците – казват, че доста ги имало по тези места…Майтапя се бе! Жива душа няма долу – откак купихме района за тренировъчен лагер – и вълците избягаха. Хайде, готови!

Малко по-късно тримата мениджъри се рееха като волни птици в небето – наистина, малко уплашени.
- Да скачаме с парашути си е достатъчно идиотско – отбеляза Стефанов – Но защо в десет часа вечерта?
- Кой я знае Рафтингова – може да крие оборот – промърмори Георгиев – Изобщо не съм убеден, че тези знаеха къде ни пускат.
- Е, долу има огън - обади се Петрова, докато дърпаше въжетата точно като на казанче в някогашна тоалетна – Вероятно това е ориентирът. Впрочем, то почти не остана…

Двадесет секунди по-късно тримата се приземиха на малка полянка. Стефанов дори се претърколи за ефект, понеже беше виждал така да правят по филмите. В резултата на това един бръмбар му влезе във врата – за голямо неудоволствие и на двамата. Търговският мениджър го извади с подчертано отвращение, а после изведнъж замръзна.
- Да не е отровен? – любезно се заинтересува Георгиев – Ако трябва да се изсмуква отровата, този път не разчитайте на мен.
- Не, такова…Нали нямаше да има?
- Какво?
- Ами...вълци.
Колегите му рязко се извърнаха. В другия край на поляната две тъмни сенки клечаха, а очите им блестяха като на мениджър, заловил цяла бригада в нарушение.
- Спокойно – прошепна Георгиев – Не правете резки движения. Тръгваме бавно към огъня и…
- Горе ръцете! – гласът отекна над полянката и сенките се раздвижиха.
На поляната се появи старец, стиснал в ръка двуцевка.
- Горе ръцете! – повтори той, а сенките изръмжаха.

Тримата мениджъри бавно изпълниха нареждането. Старецът се приближи, а след него – и сенките. В светлината на огъня те се оказаха две огромни овчарски кучета.
- Вие сте фашистки шпиони, нали? – попита дядото – Диверсанти?
- Не, ние сме мениджъри – обясни припряно Петрова – А вие кой сте?
- Бай Тошо от отряд „Сталин” – изръмжа старецът – Тук живея и ловя фашистките шпиони. А това са другарите ми – той кимна към кучетата – Бати Сергей и Митко Бомбата. С каква задача сте изпратени?
- Да се сплотим – започна колебливо Петрова, но изведнъж осъзна реалната ситуация и млъкна.
- Да…Какво? Да се…абе ей сега ще сплотя аз. Кажете си имената и чиновете!
Георгиев вече бе дошъл на себе си:
- А ако не искаме – какво? Ще ни измъчваш ли?
- Партизаните никого не измъчват… – поклати глава старецът.
Оперативният мениджър се ухили.
- …просто ги разстрелваме – довърши дядото.
Георгиев въздъхна:
- Капитан Клос.

Дядото насочи цевта към останалите.
- Штирлиц…хм – Стефанов погледна злобно към колегата си – Майор.
- Аз съм…- Петрова отчаяно се опитваше да си спомни някой филм – Ефрейтор Хелга.
Дядото изглеждаше доволен.
- Сега ще ви вържа – и внимателно, без фашистки номера. Внимавайте – Серго и Бомбата днес още не са хранени. После ще продължим разпита в колибата.

– Виждам огън – обяви пилотът.
– Провери координатите – нареди инструкторът.
– Тук е. А къде ги хвърлихме онези?
– И там имаше огън…Както и да е – те са корави хора, ще се оправят. Утре може да се върнем да пообиколим – да знаем къде да ги търсим другата седмица. Сега давай към къщи, че изтървахме мача от Шампионската лига.
– „Професионализъм преди всичко” – пилотът промърмори под носа си девиза на ТБПТ, а после отново се вторачи в уредите.


(следва продължение)