Тиймбилдинг - 5 (3)

Георгиев попадна в стая с четири легла; това в ъгъла беше свободно. На останалите три лежаха двама Наполеоновци – един император и една паста – и Пешо от Марс. Като обясни той самият, марсианците го отвлекли, но после той успял да избяга с най-голямата им тайна и сега те го търсели навсякъде. А тайната бил готов да разкрие срещи три литра гроздова, но само на президента или в краен случай на премиера. Георгиев поклати глава, съблече се, глътна задължителния халоперидол и заспа.

Стефанов се случи в една стая с Фреди Крюгер, Хищника и Брат Марио. Първият всъщност бе учител и веднага обясни на търговския мениджър, че в живота на всеки човек имало четири етапа: първият, когато се боиш от Фреди, вторият – когато вече не се страхуваш от Фреди, третият – когато тия келеши те дразнят толкова, че се надяваш Фреди да изскочи отнякъде. А в последния ти самият ставаш Фреди…
Хищникът си лежеше кротко в очакване на следващото утро, когато отново щеше да се качи на дървото в двора и да чака идването на Шварценегер. Последният обаче явно се боеше, та вместо него се появяваха санитарите и с помощта на дълга стълба го сваляха. Хищникът приемаше съдбата си безропотно и се прибираше да спи, като на следващия ден всичко се повтаряше отново. Когато валеше, той не излизаше, понеже знаеше, че водата пречи на терморецепторите му – или просто не искаше да се мокри.
Брат Марио в миналото бе работник в градското ВиК, но веднъж, точно преди Коледа, влязъл да поправи нещо, а единственият люк останал отворен. Докато той си работел под земята, до люка спряла фадрома, карана от особено съвестен шофьор. Той забелязал зеещия отвор и дори посегнал към люка да го намести обратно, но после това му се видяло прекалено сложно; ето защо просто запушил отвора с кофата на фадромата и се прибрал в къщи на топло.
Върнал се на втори януари, а когато човекът отдолу излязъл, вече бълнувал само за костенурки, хапещи цветя и гъски с брони – и търсел гъба да я смачка с крак. Наложило се да бъде доставен директно в Центъра, където в момента опитната ръка на доктор Пиперков го водела от ниво на ниво.

Петрова попадна в двуместна стая с известната Маг Айше (не зная думата да има женски род), която правеше магии за любов и разваляше такива, при това черни, бели и цветни, а напоследък дори и 3D. Освен това гледаше на ръка по телефона, правеше ирисова диагностика по Скайп и лекуваше рак и спин с билките, които успяваше да набере в парка. По едно време дори бе почнала да предсказва бъдещето, но се замеси в едни футболни прогнози, та се наложи няколко яки момчета да й обясняват законите на пазара. Маг Айше схващаше бързо и започна да прогнозира резултати от избори – там обаче нямаше търсене, понеже никой не го беше еня, а главните действащи лица и така си знаеха колко балами могат да излъжат. Но в останалите направления бизнесът процъфтяваше, докато един ден не дойдоха полицаите и великият маг трябваше да избира между следствения изолатор и Центъра на доктор Пиперков. Последният категорично надделя и сега Айшето за очи повтаряше на всички, че била преродената Клеопатра, докато шумът в медиите поутихне.
Тя се оказа фенка на „Шестограм”- а, който Петрова водеше след втория тиймбилдинг и я прие като сродна душа. После двете заедно хвърлиха един боб, за да разберат какво ще има утре на закуска.

Тримата мениджъри се видяха на следващия ден в градината на центъра и Петрова предложи да изготвят екшън-план за бягство. Георгиев поклати глава:
- От какъв зор? Да скитаме пак по шубраците? По-добре да си полежим тук една седмица, докато свърши обучението, а после полека по фасадата, по фасадата…Жалко че онези от ТБПТ ни взеха мобилните телефони – можех да пусна навигацията да разберем поне къде сме.
- А ще се правим ли на луди? – Стефанов обичаше точните инструкции.
- Е, няма как… Иначе може да ни изпишат. И виж там, припомни си имената на няколко немски футболисти, ако почнат да питат кой ни е пратил, как се казва командирът ни…Сещаш ли се за някого?
- Мехмет Шол.
- Този не става.
- Клинсман?
- Добре. Значи командир ни е бил Юрген Клинсман. Добре де, останалото ще си го измислите сами. Да му мисли Пиперков, че не знае какво го чака…

А Кънчо Пиперков наистина мислеше. Макар че разчиташе основно на халоперидола, той обичаше да залага на иновативни подходи, ето защо прати бай Станчо да донесе две немски униформи от читалището на близкото село – там понякога любителите играеха партизански пиеси по празниците. Санитарят беше бивш старшина и макар малко дебилен (непрекъснатото общуване с пациентите си казваше думата), иначе бе много изпълнителен.
Докторът навлече униформата и въздъхна – какви жертви се налагаше да прави за доброто на пациентите… но нямаше как. За да спечели доверието им, те трябваше да се почувстват в позната среда – тази на въображението им – и да се отпуснат.

(Ако на някого подобни теории се сторят откровено идиотски, съветвам го да се срещне със съвременен български психиатър на живо. Тридесет лева къде не си ги дал, а преживяването е незабравимо.)

Та – доктор Пиперков закачи един постер от „Великият диктатор” на стената на кабинета си и прати бай Станчо да доведе Георгиев.
Оперативният мениджър пристигна ухилен до уши и още от вратата се изпъна ръка и изкрещя:
- Хайл Хитлер!
- Хайл! – скочи и Пиперков, но се удари в ръба на бюрото и изохка – Заповядайте, капитане.

Георгиев кимна, седна на креслото отсреща и извади цигара. Запали я с особено наслаждение, осъзнавайки, че дивотиите на Евросъюза изобщо не касаят един закоравял фашист. Докторът го изгледа с искрена завист, а после измъкна електронен вариант. Георгиев се престори на учуден.
- Е, знаете как е… - въздъхна Пиперков – Война, тютюнът не стига. Фронтът е с предимство.
Оперативният мениджър важно кимна и започна да си подсвирква Вагнер. Беше трудно и той мислено прокле фюрера, че не е бил фен на Милко Калайджиев например. Докторът скришом надзърна в записките си.
- Така-а… Капитан Ханс Клос, казвате. Звучи ми някак познато.
- Това е оперативен псевдоним – обясни Георгиев, като вътрешно се превиваше от смях – Истинското ми име е Михаел Шумахер.
- Аха, разбирам – кимна докторът и мислено си отбеляза да не оставя повече ключовете на таблото на уазката – Та, значи, Мишо… извинете, Микаел… Пратиха ви тук да разрушите това-онова?
- И да убия този-онзи – допълни Георгиев.
- Е, да, то без това не може… А? Кого смятате да убиете?
- Ами мисля да почна с известни комунистически лидери… или социалистически…каквито намеря.
- Звучи разумно – докторът знаеше, че с луди не се спори – А защо, все пак?
- Понеже се борят против капитализма.
- Кой бе, те ли? – възкликна възмутено Пиперков, но се усети навреме – капитанът имаше предвид една съвсем друга епоха – Да, борят се. Бива. Аз дори с удоволствие бих ви дал един автомат, но знаете – война е, всичко отива за фронта.
- Няма проблем – махна с ръка Георгиев – В Германия изкарах нацистки курс за нинджи. Ще ги убия с голи ръце.
- Да, да, разбирам – промърмори Пиперков, докато си записваше – „нинджи, иска да убива с голи ръце, потенциално опасен, да внимавам и да гледам Станчо да е наоколо” – А какво смятате да разрушите?
- Мога да взривя някоя църква например…
- А, недейте – комунистите ще се обидят. Църквите са тяхно амплоа.
- Или летище…
- Обаче няма. Но вие не се разстройвайте – скоро ще построим и тогава…А засега си пийте хапчетата и почивайте. Ако искате, утре можем да обсъдим Ницше?
- Не искам – призна си Георгиев – Аз съм от оперативния сектор и имахме повече практика. Но ако желаете, да отидем да взривим някой мост?
- Веднага – щом ги построят – съгласи се докторът – Десет години вече чакаме, но парите все изчезват накъде.
- Вие само ми кажете кого да убия – и всичко ще се оправи – Георгиев стана и тръгна към вратата, където го чакаше бай Станчо – Иначе много още ще чакате. Хайл Хитлер!
- Хайл – промърмори докторът, а когато врата се затвори, добави – Абе, то Терминатора да си, пак не можеш да изтрепеш и половината от хайдуците, а той – нинджа… Пий си там халоперидола и чакай Евросъюза да ни оправи. Фашистка му работа…

Разговорите с другите двама мениджъри преминаха в по-спокоен тон. Стефанов разказа за немските култура и изкуство, които трябвало да спаси от червените варвари. Той обаче настоя, че наистина се казва Щирлиц и искаше да убива само хора, които постоянно разказват вицове за него. Впрочем, обеща да удуши и едни пишман кинодейци, които оцветили някаква класика. Но иначе беше спокоен, дори два пъти изпя „Дойчланд юбер алес”, та когато накрая бай Станчо го отведе, самият доктор глътна един халоперидол.

Петрова просто разказа за тайната експедиция на нацистите в Тибет и по едно време на Пиперков дори му стана интересно. Но тогава главната счетоводителка обясни, че смята да изкопае тунел тук в района, за да открие посланието на извънземните – с което си заработи халоперидола и бе пратена в стаята си.

В стаята на Георгиев се водеха разгорещени спорове – пастата ли е кръстена на императора или обратното - който почти излизаше извън контрол. Ето защо се наложи оперативният мениджър да се намеси и да обясни на единия, че ще го прати на остров Света Елена, а на другия – в хладилника, за да не се развали. Наполеоновците веднага утихнаха, но малко по-късно Георгиев чу шепота на Гошо:
– Вече са тук, видях ги.
– Кои? – промърмори Георгиев.
– Марсианците – обясни лудият – Видях им летящата чиния през прозореца.
– Аха. Е, какво пък – казвай тогава голямата тайна?
– Ти президент ли си?
– Не – призна Георгиев – Само оперативен мениджър.
– Няма да ти кажа тогава – отряза го Пешо и се върна на леглото си.

В четвъртък на Георгиев взе да му писва и той позволи на доктора да го убеди, че не е немски офицер. Какво пък – на следващият ден трябваше да бягат, понеже щеше да дойде самолетът на ТБПТ.
Ето защо се споразумяха, че Георгиев е просто командос. Пиперков мислено се поздрави за успеха, макар че вътрешно малко съжаляваше – всички известни комунисти… или социалисти… ех!
Но професионализмът надделя и когато оперативният мениджър напусна стаята, бай Станчо получи нареждане да вземе униформата и заедно с тази на собствения му гръб да ги върне на читалището.

Призори оперативният мениджър отвори прозореца и по фасадата отиде при Стефанов.
– Хайде! – изръмжа Георгиев – Време е да си ходим.
– Аз съчиних нова песен – похвали се колегата му – „Бяла линейка ме преследва в живота”…
– Ще ми я изпееш по пътя. Хайде да измъкнем и Петрова.

Десет минути по–късно тримата стояха пред оградата на Центъра. Тя обаче завършваше с бодлива тел в горния си край, а подобно нещо при отец Шаолиний нямаше.
– Е, сега ще си стоим тук, докато наистина се побъркаме – проплака Петрова – Момчета, направете нещо!
В този миг се чу страхотен трясък и половината ограда се срути под тежестта на огромно сребристо тяло. Когато прахът се разсея, те видяха как една врата се отвори и от нея се спусна дълга стълба. По нея слязоха две зелени човечета. Първото разпери дружески ръце:
– Привет, земляни! Да се виждали наоколо Пешо…?

Бай Станчо караше по тесния път и си подсвиркаше. Забеляза стареца в последния момент и едва успя да спре.
– Абе дъртак, ти кьорав ли си? – извика той и избърса лицето си с ръкава на немската униформа – Аман от дебили наоколко!
По лицето на Бай Тодор се разля щастлива усмивка:
- Другарю фашист… Откога те чакам.
- Какво? Ей, като ти светна един по чутурата!..
Но старецът вече не го чуваше, а само махна на кучетата и те застанаха зад гърба на старшината. Едва тогава Бай Тодор се наведе и вдигна от земята пушката си.
- Да вървим, другарю фашист. Толкова неща има да си кажем… - и продължи да се усмихва.

- Тук някъде беше – гласът на пилота изобщо не звучеше уверено - Има едно изоставено селскостопанско летище, да кацам ли?
- Давай – кимна инструкторът – все ще намерим някого от местните и ще попитаме. Няма как нашите хора да са останали незабелязани.
Малко по – късно бяха вече на земята. Излязоха от самолета и поеха по тесния път към предполагаемото близко село.

След десет минути ги настигна уазката. Инструкторът размаха ръце и тя спря. Вратата на шофьора леко се отвори.
- Да помогна с нещо? – любезно попита мъжът.
- Абе търсим тука едни… двама мъже и една жена. Трябва да са се появили преди около седмица.
- Облечени като диверсанти? В смисъл, като парашутисти?
- Да, да, точно така.
- А вие откъде ги познавате?
- Ние ги спуснахме по въздуха.
Мъжът се огледа – наоколо не се виждаше никакъв самолет. После се замисли за миг и кимна:
- Качвайте се, ще ви заведа където трябва. Впрочем, да ви се представя – доктор Кънчо Пиперков.
А после въздъхна и потегли, мислейки си – заради това проклето еврофинасиране май още дълго ще ходя сам да си търся пациентите из горите… Но пари са това, няма как.

Тримата мениджъри бяха заели почти цялата задна седалка на автобуса за София и небрежно си подаваха една бутилка с уиски. Отначало мислеха да си я разделят поравно, но после Георгиев и Петрова настояха колегата им да изпие повече – никой не знаеше кога ще дойде пак Иван Степанович и не искаха отново да гълтат халоперодол.
Така че Стефанов надигаше бутилката, а после започваше:
- Бяла линейка ме преследва в живота… – и гласът му отекваше в целия автобус за огромно удоволствие на шофьора, който вече бе звъннал на трима колеги да се похвали, че е чул нова чалга.

…Всяка професия изисква и някои допълнителни умения – и тази на търговския мениджър не прави изключение. Човек просто трябва да се упражнява да пие.
Както се казва – тежко в учението, леко в боя.

(край)