понеделник, 3 декември 2012 г.

Тиймбилдинг - 5 (2)


– И така, другари фашисти – започна Бай Тошо – Разкажете сега каква е задачата ви?
Тримата мениджъри седяха вързани на една черга в другия край на стаята.
- Вие май не ме разбрахте – ако упорствате, ще има пролетарски съд. Впрочем, може и да няма - направо ще ви гръмна и…

Георгиев реши повече да не изпитва съдбата:
- Всичко ще си кажем, но…много ме боли главата. В самолета през цялото време ни пускаха речи на Хитлер. Ще ми припомните ли коя година сме сега?
- Четиридесет и пета - поясни дядото – Народът победи, но все още неокончателно. Току отнякъде изпълзи змията на капитализма… или я пуснат с парашут…Та?
- Трябваше да разсипем страната – обясни Георгиев.
- Е, знаех си… А може ли така, малко по-точно?
- Ами - аз трябваше да унищожа здравеопазването – призна си оперативният мениджър – Да организирам някаква хайдушка банда, която вместо да мисли за хората, само да поощрява крадците и некадърниците…И да повишава цените на лекарствата.
- Е, колега, не така за Здравната каса… - промърмори Стефанов, но старецът насочи дулото към него.
- Аз, такова – трябваше да унищожа образованието – бързо започна търговският мениджър – Да събера в училищата хора, които мразят и себе си, и децата – и да ги оставя да правят каквото си искат. А в университетите да се купуват изпити и когато завършат, студентите да стават пазачи.
- Ти си бил голям изверг бе! – възкликна Бай Тошо – А другарката?
- Аз съм по културата – изтъкна се Петрова – Трябваше да я унищожа. Да направя „театър” неприлична дума, а кръчмарската музика да се лее навсякъде. И да организирам гей-паради.
- Това пък какво е – недоумяващо попита старецът – Фашистки паради на площада?
- Не, онези…Дето уж са мъже, а искат да бъдат жени…Да минават през града по долни гащи и да си въртят онова, дето се сяда на него…
- Пфу, срамотия! – възкликна старецът – За това ли се борихме? И тримата заслужавате ей-сега да ви разстрелям, но… Чини ми се – лъжете ме нещо. Това, дето го разправяте, никога не може да стане. Това са бълнуванията на вашия луд фюрер, но тук, в България…
Този път и тримата мениджъри въздъхнаха едновременно.
- Добре – кимна старецът – значи не искате да кажете истината за задачата си. Ами тогава сега ще ви донеса малко попара да хапнете, после поспете, а утре пак ще говорим. Е, ако не говорим, ще се гърмим - вие решавайте. И без глупости – Бати Сергей остава да ви пази…

– Дядката е луд за връзване – обади се десет минути по-късно Стефанов - И не ми казвайте, че е от хората на Рафтингова – няма да повярвам. Прекалено е реалистичен.
– И аз мисля, че нещо се обърка – подкрепи го Петрова – Вярно че в ТБПТ не са съвсем редовни, но чак толкова… Мислите ли, че наистина ще ни разстреля?
– Вероятно – промърмори Георгиев – „В името на народа” и т.н. Но после, разбира се, ще ни реабилитират – посмъртно. Абе, Стефанов, като не можеш да пиеш, защо си станал търговски мениджър…?
– Няма да давам обяснения на всеки срещнат фашист – отряза го колегата му – Хайде да спим.
– Гуте нахт – въздъхна Петрова.

- …Не съм чувал за никакъв Синдикат на пленените фашисти – почти проплака старецът – Видяхте тук един прост човек и – хайде сега да го излъжем...
- Понеже живееш изолирано от обществото – обясни спокойно Стефанов – Заради такива като теб ще излезе лошо име на България.
- Европа ни гледа – напомни Георгиев.
- Ама вие сте фашисти бе!
- Всяка дискриминация, базирана на религиозни или политически убеждения… - цитира по памет Петрова.
- И нямахме оръжие – напомни Стефанов – Вместо да ни приемеш като едни посланици на добра воля, ти… Дивак и варварин!
- Който говори на немски… чакай, обърках се вече – който говори на български само с конете си, взел да раздава присъди…
- Нямам кон – защити се старецът.
- Е, с кучетата тогава… И дори не помисля какъв стрес ще е за горките животни да видят как ни застрелват. Може да им се увреди психиката – Петрова вече бе набрала скорост – И дори да почнат нощем да се подмокрят от преживения стрес.
- Така е – потвърди Георгиев – Хайде, нас вълците ни яли… Но да принуждаваш невинните животни да гледат такъв кошмар?

Старецът се замисли. После изведнъж ги погледна в очите.
– Добре де, какво всъщност искате?
– Да ни освободиш.
– Защо?
– Понеже не сме фашисти – спокойно обясни Стефанов – Колкото и да ти се иска да сме.
– Знам – кимна старецът – Знам че не сте, но…

После той ги развърза и изчезна някъде. След около минута се върна с бутилка ракия и четири чаши.
- Знам че не сте фашисти – повтори старецът – Но много ми се искаше да сте.
- И защо? – попита Георгиев, докато разтриваше китките си.
- Ами, дълга е тя – старецът ги подкани с жест да седнат до него и напълни чашите – Не съм луд аз, не съм… Зная коя година сме, дори вчера слушах по транзистора дискусията за АЕЦ Белене… Но много искам да срещна истински фашисти - при това немски. Доктор Пиперков твърди, че това можело да ми помогне…
- Аха – кимна Стефанов – А какво лекува този доктор, ако не е тайна?
- Психиатър е.
- Обаче ти не си луд. Да, разбирам.
- Нищо не разбираш – въздъхна старецът – Съвсем нищо.

„…Живеехме тук с другарката… с жена ми де. Тя беше учителка в селото, а аз пасях селските говеда. Та покрай тях се запознах с партизаните – днес в селото, утре с хляб в торбата в балкана, информация къде са жандармеристите, това-онова… Но един ден дойдоха немците.

…Бяха един взвод – около тридесет човека. Настаниха ги в училището – лежаха направо в коридора.

…Командваше ги един млад лейтенант. Беше фанатичен фашист и поздравяваше всички с „Хайл Хитлер”. В свободното си време четеше „Майн Кампф”.

…Жена ми беше много млада – почти момиче. Притесняваше се да остава сама сред мъже – та какво остава между чужди войници. Но занятията в училище започнаха.

…Отначало исках да отида с нея, но вече в селото се носеха слухове, че съм бил свързан с партизаните. Та кметът, който беше женен за моя втора братовчедка, намекна че е по-добре да не се мяркам много в селото. А и ако се случеше нещо, с какво можех да помогна?

…И жена ми отишла в училището. Застанала в коридора – а там налягали немските войници – говорят на висок тон, гледат към нея, смеят се… За да стигне до учителската стая, трябвало да ги прескача.

…Но в този момент се появил лейтенантът и изкомандвал „мирно!”. Войниците застанали опънати като струни до стената.

…И това се повтаряло всеки ден по няколко пъти – никога не се случвало командата да закъснее. Докато накрая немците не си заминаха.”

- Е, защо ги мразиш тогава? – попита Георгиев и отпи от ракията – Нали не са направили нищо на жена ти?
- Не са… - въздъхна старецът – но на мен ми направиха. Виждате ли – оня беше фанатичен фашист, но се държеше като човек. Уважаваше достойнството на хората.
- Обаче после може да е убил някого…? – предположи Петрова.
- Може… война беше. Стават такива работи. Но когато после дойдоха руснаците, взех жена ми за известно време при мен в гората – имаше изнасилвания, грабежи…Впрочем – и другите в село направиха така. Не гледайте какво пише в читанките, аз съм го преживял.
- Но защо тогава мразиш фашистите, а не комунистите…?
- Е, как защо? С комунистите сме другари – може да са всякакви, но се борехме за една цел – да направим хората щастливи.
- И успяхте ли? – иронично попита Георгиев.
- Ами! И в планините ги пращахме да копаят тунели, и манифестации им организирахме, и съветска музика им пускахме по цял ден по радиото… Но човек сам като не иска да стане щастлив, нищо не помага. Но ти остави това – не можахме поне да ги научим като видят жена, да стават. Камо ли пък да карат и другите да го правят.
Това не мога да им простя на фашистите – че извън политиката се държаха далеч по-човешки от нас.
– Нарича се „възпитание” – обясни Стефанов – И няма нищо общо с политическите предпочитания на човека.
– Е да де, но ние докато строихме комунизма, малко го пропуснахме този момент. То затова сега всички управници… Както и да е. Та – мечтая си да заловя аз един фашист, ама да е долен и подъл. Тогава според д-р Пиперков ще се освободя от някакво чувство за какво беше там – вина ли, малоценност ли…
– Май не можем да ти помогнем – въздъхна Георгиев – Всъщност, време е да си ходим.
– Ще ви дам малко сирене – кимна старецът – И ще пусна кучетата да ви изпратят – скоро ще мръкне. Е, ако искате да останете още една нощ, заповядайте.
Георгиев обаче поклати глава. Знаеше, че някои при някои психически заболявания има моменти на просветление, а после…
- А тази пътека накъде води?
- Към едно добро място – увери ги старецът – И не е много далече.
- Е, ами тогава… - тримата пожелаха на човека все пак да дочака някой особено отвратителен фашист, а после бързо се отдалечиха.

Малко по-късно пътеката се вля в изровен черен път, а кучета – след леко колебание – се върнаха обратно. После луната изчезна и заваля лек дъжд и тримата почти едновременно проклеха тежката съдба на съвременния нацистки шпионин.

Фаровете изникнаха пред тях сякаш изпод земята и те едва успяха да отскочат. Старата уазка спря със скърцане и вратата на шофьора леко се открехна.
– Абе вие какво правите посред нощ в гората? – мъжът изглеждаше искрено заинтересуван – Я вижте какво време е?
- Диверсанти сме – обясни Георгиев – Бандити, спуснати с парашути да съсипят България.
- Аха, разбирам… искате да вземете хляба на политиците. Е, какво пък – качвайте се.
Тримата се подчиниха без колебание.

– Диверсанти, значи… - мъжът се замисли – Американски, руски, "Алкайда"?
– Не, немци. Аз съм капитан Клос.
– Майор Штирлиц – добави усмихнато Стефанов – А това е ефрейтор Хелга.
– Много ми е приятно – увери ги мъжът – Но не вярвам да откажете малка почивка, преди да продължите с… хм, мисията си?
Те го увериха, че – в никакъв случай.

Колата спря пред голяма желязна врата, която почти веднага се отвори. Мъжът паркира на малкия двор зад нея, а после ги покани да го последват. Влязоха в малък кабинет и домакинът им ги покани да седнат удобно. В този момент започна буря.
На стената имаше голям екран, разделен на четири сектора, които предаваха изображения от видеокамери. Едната сочеше точно към портала, през който току-що бяха минали.
Мъжът направи горещ чай и им предложи. Те с благодарност приеха и докато посягаха към захарта, силна светкавица проблесна навън и освети надписа над портала.

„Център за възстановяване на душевното здраве „Халоперидол” – с подкрепата на ЕС” - прочетоха те и с недоумение се обърнаха към домакина си.

– Впрочем, пропуснах да ви се представя – сви рамене той – Аз съм доктор Кънчо Пиперков. Местният резидент на абвера ме прати да ви посрещна и се надявам да ви осигуря пребиваване, което ще запомните до края на живота си.

И странно – никой от тримата не се усъмни в последните му думи.

(следва продължение)

2 коментара:

  1. Разкошно! =))) А краят на 5(2) направо ме размаза! Много интригуващо се е получил. =))) Вече подскачам нетърпеливо около компютъра за продължението! =)))

    ОтговорИзтриване
  2. Епизодът с учителката е истински - случил се е с баба ми. Но дядо ми е бил просто също учител - неин колега, а не полудял партизанин.
    Впрочем и за действията на руснаците преразказвам отново техните спомени.

    ОтговорИзтриване

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/