Вместо тиймбилдинг

Допускам, че някои от читателите на този блог са се сблъсквали на работното си място с интригантство; и тогава – въздишайки – са си казвали – „абе такива сме си ние, българите – калпав народ!”. Хайде обаче да анализираме проблема и проверим народопсихологията ли ни е виновна – или нещо друго.

Колкото и да говорим за „авторитарен”, „демократичен”, „иновативен” и незнам какъв още мениджмънт, ние всъщност визираме подхода към решаването на проблемите. Това няма нищо общо с типа на управление. Той може да бъде само два вида – нека ги наречем условно „респект към личността” и „респект към правилата”. За да онагледя разликата, ще илюстрирам с два примера.

Компания, управлявана на принципа на „респект към личността”, много прилича на хайдушка чета. Лежи си войводата на тревата, пийва си руйно винце и си хортува с байрактаря. Когато огладнее, войводата се приповдига, оглежда се, забелязва Иван и му нарежда да заколи агне и да го опече. Ако обаче по-наблизо се е оказал Стоян – той ще свърши работата.
Ако беше така само с агнето – как да е. Обаче на практика войводата решава по същия начин за всичко – и хайдутите знаят това. Ето защо когато има да се свърши нещо неприятно, всеки гледа да не се мярка пред очите на шефа.
Бие ли се смело четата (това, за което всъщност е създадена)? Определено. Дори проявява чудеса от героизъм. Друг е въпросът, че с подвизи се влиза във фолклора, но реалният резултат от него често е повече от съмнителен. Но има и далеч по-сериозен проблем.
Четата се бие, докато убият войводата. После тя престава да съществува, понеже няма установени нито йерархия, нито правила, не е ясно кой има право да командва отсега нататък, а под писъка на куршумите избори трудно се правят. И резултатът е винаги един и същ – кой накъдето му видят очите… Няма я личността, няма го респектът, всичко е хаос.

Компания, управлявана на принципа на „респект към правилата”, прилича на армия. Спомнете си Древния Рим – след убийствен поход легионът спира и веднага започва да строи лагер – и всеки знае какво точно трябва да направи. Ако случайно е прекалено изморен или просто не е в настроение да копае ров – следва сурово наказание. При това никой не гледа дали вчера си бил герой или колко варвари си изтрепал през годината – сега трябва да копаеш. Правилата са такива, няма как.
(Впрочем, правилата се спазвали строго и по време на бой – благодарение на тях римската армия придобива прословутата си съгласуваност и праща в историята „непобедимата” фаланга на Александър Македонски… )
В армията е ясно кой на кого се подчинява и това не търпи тълкувание, нито пък се правят изключения понеже някой бил много талантлив или племенник на някого си… Ако убият командира, ясно е кой го заменя. Може да унищожите половината от една добре обучена армия – и другата половина ще продължи да се бие, все едно нищо не се е случило. Е, зависи и от мотивацията, разбира се.

Предимствата на компания, управлявана на принципа на респекта към правилата, са очевидни – ако закъснееш за среща, знаеш точно какви ще бъдат последствията. Дали шефът е в настроение или не няма никакво значение. Ето защо ти предварително може да прецениш готов ли си да платиш съответната цена и да промениш съответно организацията на деня си. (Със сигурност мога да предположа, че не можеш да си позволиш да платиш цената – ако мнозина почнат да го правят, правилата веднага ще бъдат променени – но и ясно оповестени).
И все пак повечето компании у нас се управляват на принципа на респекта към личността. Причините за това са много, ще изброим само най-важните от тях:

1. Скрити комплекси на управляващия :
Има такъв виц: „Бъдете пълен отличник в основното училище, много добър в елитната гимназия, прилежен студент в университета – и след дипломирането може да разчитате на интересна и добре платена работа във фирмата на оня ваш съученик, когото непрекъснато гонеха от час в основното училище и едва успя да завърши СПТУ…” За съжаление, точно така е – голяма част от нашия – особено дребен и среден - бизнес е оглавен от случайни хора. Всяка нощ те сънуват, че контролът им се изплъзва – и затова на следващия ден преднамерено унижават подчинените си, за „да си знаят мястото”. Духовната нищета на подобни личности понякога взема наистина анекдотични размери – през 90-те години един собственик на малка фирма отне служебните мобифони на подчинените си и парализира дейността на компанията. Не ставаше дума за пари – всички бяха на „сити” – тарифа. Не – просто негов партньор (на същия акъл!) отбелязал след една среща, че когато пред всеки има мобифон, не се разбира веднага кой е шефът. Тогава не всеки можеше да си позволи мобилен апарат, та…

2. Правилата не отговарят на реалностите
Бай Иван закъснява за работа вече за втори път през този месец. Съгласно Вътрешните правила на фирмата подлежи на уволнение. Обаче… Собственикът, господин Иванов, много добре знае, че за тази мижава заплата друг стругар няма да намери. Ето защо той започва вика за очи – а после обръща всичко на шега – „абе, няма ли най-накрая да свърши тази кайсиева ракия, че да почнеш да ставаш навреме,,,”. Работниците се смеят, инцидентът е изчерпан, впоследствие обаче е овикано онова младото момче, организаторът на производството – защо не е работило с хората, защо не е обяснило на бай Иван отговорностите му и т.н…

3. При добре работещи правила ръководителят се чувства „излишен”
Това е нещо, което винаги ми е било трудно да разбера. Аз винаги съм се опитвал да настроя системата така, че да работи сама – и да оставя за себе си само контролните функции. Имал съм колеги обаче, изпитващи перверзното (в смисъл на мазохизъм) желание да бъдат будени по пет пъти на нощ, за да им се докладва, че звукът на компресора се променил, но човекът от поддръжката вече бил извикан… Подобен близък контрол има смисъл когато обучаваш нов екип, но впоследствие е повече вреден, понеже стимулира хората да не поемат отговорност. Така де – защо да вземам аз решение, както мога да събудя шефа? И в много фирми това се отчита като героизъм от страна на шефа – горкият, не може да мигне, решавайки проблемите – вместо като чист идиотизъм.
Възможно е и тук да действа механизмът от точка 1 – ако не съм аз да им кажа какво да правят – загубени са. Значи, аз съм най-умният, най-значимият, най-, най-…

4. Ръководителят не е готов сам винаги да спазва собствените си правила
Да бе – наредихме да се изключват телефоните по време на оперативка – но ако ме потърси някой от Борда на директорите? Или важен партньор? Останалите около масата най-много да ги потърси жена им – да пита какво да сготви довечера. Но мен…
Само че ако едно правило важи за Иван, но не и за Иванов – това не е никакво правило. Достатъчно е да посетите някоя производствена фирма и да видите как работниците до машините са със специално облекло, а мениджърите или директорът се разхождат в цеха, облечени в скъпи костюми – и може да не питате за правила. В краен случай шефовете трябва да са с манти – но не само когато посрещат репортери.

Изобщо, да управляваш да базата на респект към личността е приятно и удобно – затова мнозина го правят – и дори постигат известни успехи. Но да говориш за визии, мисии и да мечтаеш да станеш лидер на международния пазар при подобна организация е доста неуместно.
Основните проблеми на този вид управление са два – липса на обратна връзка и невероятно интригантство във фирмата. И ако първият може да бъде компенсиран донякъде от личността на управляващия (да успее да си наложи да не реагира остро на неприятните истини), то интригантството е бомбата със закъснител.

Спомнете си началото на статията – защо българите са интриганти? Понеже управлението чрез респект към личността създава среда, в която това е изгодно.
При правилата – и да информираш, знае се какво ще последва. Нарушено е правило еди кое си, виновният получава полагаемото му се наказание, ти си доносник, но не и интригант.
Интригант ставаш, когато нарушението (и респективно наказанието) зависят от субективни фактори – най-вече от настроението на шефа. Тогава можеш да избереш подходящия момент (например точно след като шефът е научил, че конкурентът му си е купил по-скъпа кола от неговата) и да подметнеш, че Петров се оплаква от размера на заплатата си. Не, не е споменал цифри, но видите ли, било му трудно да живее с толкова пари…
Строго погледнато, Петров не е нарушил никакво правило и във фирма с респект към правилата или нямаше изобщо да реагират (почти сигурно), или щеше да последва кратко разяснение какво се нарича „пазар на труда” – и толкова. Обаче при оня, с по-евтината кола…

Ето защо винаги съм твърдял, че всички тиймбилдинги и прочие такива са просто едно леко разтоварване от действителността, но не изграждат екип. Нищо че организаторите им четат все по-дебели книги, отварят „комуникационни канали” и помагат на Иван да разбере, че колегата му Петър от съседното бюро го топи пред шефа поради дълбока неизживяна травма от детството – когато бил в забавачницата, веднъж не си изял кифлата и Мимето го обадила на другарката… Когато научи за кифлата, Иван се просълзява, прегръща Петър и двамата удрят по една гроздова. С което целта на тиймбилдинга е постигната.

…Колективът ще бъде в плен на интригите, докато начинът на управление прави това изгодно. Никакво ядене и пиене няма да променят нещата, ако не се премине изцяло към респект към правилата. Но това пък ще остави без хляб доста хора (освен да дават консултации, те друго не умеят и ще умрат от глад), ще намалее оборотът на заведенията и хотелите и изобщо животът ще стане по-скучен.
Понеже някакси не върви просто да си кажем – хайде да отидем да хапнем и пийнем някъде, да се отпуснем малко. Много балкански звучи. Друго си е да обявиш, че изграждаш екип.

Но щом е съчетано с добре заредена маса – лошо няма.