Щедри хора

Колхоз – дело добровольное, хочешь – вступай, не хочешь – расстреляем.

Странни неща стават напоследък у нас – изведнъж хората почнаха да даряват значителни суми на първия срещнат. В момента фокусът е върху здравеопазването, но на практика на подобно внимание се радват всички, от които зависи нещо важно.

Решил Бай Иван да се оперира. Той си плащал осигуровките човекът, както си е по закон. Обаче изведнъж се оказва, че операционната зала е заета за три години напред, а единственият, който е свободен да направи операцията, е един студент от Индия. Е, когато се научи разбира се, понеже за момента…

И бай Иван изведнъж усеща силната вътрешна необходимост да стане дарител. Мисълта, че хирургът, който може да извърши операцията, няма пари за зимни гуми Мишлен за джипа си и кара с Ласа, е непоносима за нашия човек. Току – виж стъпил някъде на лед и язък за скъпото возило… А бай Иван има някаква сума, заделена за сватба на дъщерята – защо да не помогне?
Парите са дарени, а хирургът от благодарност – и по съвсем случайно съвпадение – извършва операцията.

Това е ежедневие у нас и не възмущава никого – особено пък хората, които би трябвало да следят за спазването на законите или разните там професионални съюзи, които иначе много обичат да говорят за етика… Не, тук нарушение няма и всякакви паралели с някогашния рекет на мутрите са напълно неоснователни – нали бай Иван твърди, че доброволно…?

Е, то някога и „застраховането” беше „доброволно”. Поискаш – застраховаш се, не поискаш – крадат ти колата или ти палят магазинчето. Както се казва - изборът е изцяло ваш.

Пък и лекарите са хора, нали? И те искат да почиват в Сен Тропе. Обаче ако отидат да работят в частна клиника, където заплащането на услугите е регламентирано – ами то там данъци, удръжки, осигуровки… Друго си е всеки ден да получаваш „дарения”.

Изобщо, починът е добър и трябва бързо да бъде възприет и от други служители, чиято позиция им позволява да затварят понякога едното или двете очи. Катаджиите например могат да престанат да подозират всеки спрян за проверка че е рожденик и да го карат да почерпи. Получават си дарението и дори тогава няма да се чувстват неудобно, че не са приготвили подарък.

Преподавателите във вузовете няма да се озъртат плахо, когато отварят книжката на чуждестранен студент и да треперят банкнотата да не падне на масата. Дарява си колегата една значителна сума и после започва тежкият и безпристрастен изпит…

За митничарите пък направо не ми се говори – там се дарява като за последно. И никой не се учудва, всички го намират за в реда на нещата. Явно отдавна сме се приобщили към някакви ценности, само не зная към какви точно.

Дори и държавната администрация с нейните прословути търгове… Какво пречи кандидатът за доставчик или изпълнител официално да дари някаква сума на човека, от когото зависи избора? Защо за едни да може, а за други – не? Само лекарите ли ще почиват в Сен Тропе?

Един съдия например – той не е ли човек, не е ли редно да има средства да се поотпусне след убийственото многогодишно писане на мотиви – задача толкова тежка, че се случва изобщо да не бъде изпълнена и престъпникът благородно е оставен на свобода да убие още някого…

...Казват, че у нас имало време, когато хората се срамували да крадат, да лъжат или да изнудват. Възможно е, но явно е било толкова отдавна, че никой вече не го помни и го възприема просто като красива легенда. Докато реалният живот е всеки ден пред очите ни – с цялата си прелест и искрено желание да се помогне на ближния. Направо да си завиди човек, че се е родил тук.

И само някои наши недоброжелатели повтарят – корупция, корупция… Това завистта е страшно нещо – от мен да го знаете.

Просто хората у нас са щедри.