Тиймбилдинг – 4 (В търсене на себе си) (2)

...Малко по късно отец Шаолиний ги заведе до килиите им, обясни им, че на следващия ден започва превъзпитанието им и ги предупреди ако случайно през нощта видят сенки, да не се плашат. Не били демони, а рокерската банда на Пепи Рафтингов, която обичала да идва да се бъзика с обучаемите. Тримата мениджъри се спогледаха, а Георгиев повдигна вежди.

На сутринта отецът ги събуди на разсъмване и им каза, че трябвало да обиколят сто пъти манастирския двор и да кажат три пъти „Отче наш”. Стефанов веднага се усъмни дали не е станала грешка и не може ли обратното – да направят там три обиколки, а после, в уединение и смирение…кой ще ти брои. Шаолиний поклати глава и ги изкара на двора. Тук се оказа, че никой от тримата не разполага със спортни обувки.
- Няма и да ви трябват - успокои ги отецът - Боси ще бягате.

Давайки си сметка, че се обръща към човек, които троши тухли-четворки с гола ръка и усуква арматура като конец, Петрова крайно внимателно се осведоми дали Шаолиний е посещавал наскоро медицинско заведение и изобщо – дали се чувства добре, така да се каже.
– Не, не съм луд - успокои я отецът – Събувайте се и хуквайте, понеже иначе ще развържа Христофор.
Всички едновременно погледнаха към огромния черен пес до оградата.
– И имайте предвид, че кучето е праведно и пости с нас, та е малко нервно напоследък…

- Боде – сподели Георгиев на тридесетата обиколка – И тази роса…Ще хванем ревматизъм.
- Прав си, чадо мое – кимна отецът – Трябва да се окоси. Е, довечера ще имаш възможността…
- Кабелът няма да стигне – отбеляза задъхано Георгиев – ще трябва удължител за косачката.
- Не, няма. Ще използваш обикновена коса.
- Ама аз никога не съм … - започна оперативният мениджър, а после внезапно млъкна и се втурна да догони Стефранов, който му водеше с две обиколки.

Оказа се, че в манастира изповядват дискриминация на жените - след кроса пратиха Петрова да чисти боб, да го вари и т.н. (като я предупредиха да не гледа на него кога ще свърши обучението, понеже било грях), а Георгиев и Стефанов застанаха срещу големия орех в средата на двора.

- По програма сега трябваше да хвърляме сюрикени… - започна отецът – Обаче свършиха. Колегите преди вас мятаха където им падне и ги изпогубиха. Е, вярно – убиха повече дивеч от местната ловна дружина, но сега… Брат Георгий, ти нали беше производствен мениджър…?
- Оперативен. Производството, плюс логистика, контрол на качеството, планиране, доставки, поддръжка на машините и дявол знае какво още…
- Шът! Не споменавай името на лукавия, не той ви е правил организационната структура. Мисълта ми беше – сигурно си инженер?
Георгиев потвърди.
- Е, ще мятаме шублери тогава… Купих десетина от магазина в селото – механични, че повече издържат.
- Аз не съм инженер – отбеляза Стефанов – Телбоди ли ще мятам? Или химикалки?
- Една химикалка, ако е правилно използвана, може да нанесе далеч повече поражения от който и да било сюрикен - каза Шаолиний – Ако си имал работа с държавни институции, би трябвало да знаеш. А в случая и двамата ще мятате каквото има, пък като се върнете на работа, може да се упражнявате и с други неща…

…Пет часа по късно Георгиев метна шублера за хиляден път и закова един случайно минаващ бръмбар за дънера на ореха. Приличаше на Гойко Митич през най-добрите му години и добре че наблизо нямаше цигани да го видят – като нищо щяха да кръстят някоя махала на негово име.
Доволен, Георгиев избърса потта от челото си, прекръсти се за очи (отец Шаолиний не се виждаше наоколо, но знае ли човек?) и се обърна да види как се справя колегата му.
Стефанов не хвърляше химикалки, естествено – отецът просто се шегуваше. Вместо това търговският мениджър мяташе компакт-дискове и доста приличаше на дете, което си играе на фрисби. Дисковете обаче свистяха все по-остро и траекторията на движението им се все повече се изправяше.

Георгиев се огледа, не видя Учителя и злъчно подметна:
- Не искам да ставам лош пророк, но като го гледам тоя – утре ще ни накара да се катерим по стените. Стефанов, ти гледал ли си някой филм за нинджи, понеже аз…
Колегата му поклати глава и метна поредния диск. Той изсвистя остро, описа ярка дъга в лъчите на слънцето, а после се сниши и сряза телта, с която бе завързан Христофор…
Тъй като орехът беше прекалено далече, двамата мениджъри наистина се изкатериха по стената на манастира. Как го направиха и те нe разбраха, но Георгиев успя пътьом да надбяга едно гущерче, а Стефанов, минавайки покрай прозореца, напомни на Петрова да внимава да не пресоли боба.

Вечеряха мълчаливо, макар че Шаолиний на няколко пъти ги провокира да обсъдят Котлър или Уелш. Накрая, обиден от нежеланието им да контактуват, напомни на Георгиев, че трябва да окоси тревата наоколо и изчезна някъде.

Оперативният мениджър отвори вратата и установи две неща – че Христофор е здраво завързан (което беше добре) и че навън вали (което изобщо не беше добре). Георгиев се огледа и видя грубо расо с качулка, а до стената – подпряна коса. Проклинайки всички тиймбилдинги на света, той въздъхна и посегна към расото…

- Това изобщо не беше яко – въздъхна Пепи Рафтингов и вдигна лице към звездите с надежда кръвта от носа да спре – Изрод, ти си виновен!
Изродът поклати глава:
– Ами! Ти предложи да го засечем онова микробусче и да ударим с верига по него. „Ръката на съдбата”, а?
Всъщност, случило се бе точно така. На всичко отгоре буса го караше някакъв дядо и всеки нормален рокер би предположил, че подобен екземпляр може да кара само тикви или зеле, според сезона. Друго си е човек да му вземе акъла и да го вкара в канавката…
…Но се оказа, че дядото возеше работници, които се прибираха от близкия строеж. И остави това, ами си носеха и лопатите с тях…
– Не, не беше яко – повтори Пепи и отърси полукръглия кален отпечатък от якето си – Абе, тия нямат ли ръководител да обекта- да ги научи да си мият инструментите след работа…? – и усетил, че почва да губи авторитет пред бандата, добави – Я да прескочим до манастира, чух от мама, че са докарали нова партида добичета…?
- Не знам – поколеба се Изродът – Днес май не ни е ден…
- Я стига! – извика високо Пепи – Ние банда ли сме или какво…? И самата смърт да ни чака пред манастира, да не мислиш, че ще се уплаша?
Последните му думи потънаха в рева на моторите и колоната пое нагоре…

Георгиев косеше и тихо псуваше, без да го грижа грях ли е това в случая или не. Една кукумявка се обади, но оперативният мениджър й метна един шублер и така и не разбра колко му остава да живее – птицата замлъкна завинаги.
Георгиев свърши с двора и реши да излезе да окоси и пред вратата на манастира – поне да свърши с всичко наведнъж. Дъждът се усили и той нахлупи качулката…

Моторите спряха на малката полянка пред вратата и Пепи отново се провикна:
– Кълна се, че дори и самата Смърт да… - и млъкна.
Тъмна фигура в расо с качулка и с коса, преметната през рамо, излезе от вратата и тръгна към тях.
- Мен ли търсите? – любезно се поинтересува Георгиев, стиснал няколко шублера под расото – Идвам.

Но ревът на моторите се извиси отново, а фаровете им изведнъж се насочиха в обратна посока. После запрепускаха надолу като биковете в Памплона, ако може да се вярва на телевизията.
Георгиев поклати глава и тръгна обратно.

(следва продължение...)