Ловът на „Червения октомври” - 1

(без участието на Шон Конъри, понеже бюджетът ми не го позволява)

Една вечер командирът на ядрена подводница със стратегическо назначение - Иван Кузмич - реши да предаде Родината .
Всъщност, той отдавна бе решил, че животът в съвременна Русия не е точно това, което се е клел да защитава, но понеже му оставаха две години до пенсия, предпочиташе – както казва народът – „да си наляга парцалите”. Но вечер (обикновено след третата водка) той често си представяше как акостира на брега на Калифорния, а там с букети рози го чакат Терминатора и Рамбо. Те му козируват от уважение (все пак, командир първи ранг, а и на подводницата има ядрени ракети, способни да върнат Америка в епохата на инките), той им предава сабята си (всъщност, Иван Кузмич имаше само пистолет, заключен в сейфа, но със сабята беше по-драматично, някакси – по-„чапаевско”), а после тримата се прегръщат и отиват да пият скоч с кисели краставички. Тук някъде Кузмич се сепваше и искрено се питаше дали Шварценегер редовно прави туршия – все пак, в Калифорния е доста топло и тя може бързо да вкисне), но после започваше да се самоуспокоява – е, ако не краставички, поне зеле сигурно слага човекът. Така де – губернатор, всяка вечер ядене-пиене, а на сутринта главата цепи. Колкото и да си Терминатор – Иван с очите си бе видял във филма, че главата на Арнолд е от стомана – все боли.

А и Рамбо като донесе някой буркан с маслини от Италия… Само не знаеше дали да викат и Брус Уилис (един матрос бе споменал, че оня много пиел и затова жена му го напуснала и отишла да прави стриптийз), но после си каза – мъже сме, трябва да се подкрепяме. Ще го викнем и него, то там скоч ще има за всички, пък и ако накрая се сдърпаме с някого, оня се бие добре.

После Иван Кузмич изпиваше още една чаша водка и лягаше да спи, с надеждата и утре да получи радиограма „днес не изстрелвайте ракетите” (такава пристигаше всеки ден, което означаваше, че Русия си е на мястото и никой все още не я е изпепелил). От друга страна, като знаеше какви алкохолици има в Генералния щаб, напълно възможно бе един ден някой да забрави да им се обади и Иван с очите си да види Армагедон. За да бъдем честни, никак не му се искаше, а работното му място предполагаше да е един от първите, които ще имат удоволствието да се видят очи в очи с Бога. Но щом е за Родината…

Обаче в Родината ставаха странни неща и Иван Кузмич все по-трудно се убеждаваше, че е готов да умре за нея. Първо, забраниха продажбата на алкохол в нощните часове. После – и бирата. След това националният им отбор по футбол не се класира за Световното, а накрая получи и радиограма, в която синът му се оплакваше, че пак са им откраднали акумулатора на ладата. Е, струва ли си човек да мре за подобна страна?
Иван Кузмич изпи две бутилки водка – едната, защото съзнанието, че става предател, го задушаваше – и другата, понеже акумулаторите непрекъснато поскъпваха. А после събра екипажа и нареди да следват курс еди какъв си, а после да ударят по една чаша водка.

„Е, това беше” – въздъхнаха матросите, понеже всички знаеха накъде води курс „еди какъв си” (това иначе бе абсолютно секретно, но в подводниците нощите са дълги – а то там дни дори няма изобщо – и хората си споделят това-онова). „Стана тя каквато стана, маите пак познаха” – въздъхна всеки за себе си и се прекръсти, а замполитът дори два пъти. А после отвориха бутилките и дълго пяха патриотични ( в началото) и недотам (впоследствие) песни…

„Днес не изстрелвайте ракетите” - съобщението дойде по същото време, както всеки ден, но сега в подводницата нямаше никой, достатъчно трезвен да потвърди приемането му. Ето защо след пет минути пристигна второ съобщение:
„Кузмич, твойта …, не се бъзикайте бе! Ядрени ракети са това, цял континент могат да изтрият от лицето на земята. Отговори веднага, че иначе ще идеш да командваш патрулен катер в Мурманск!”

Мълчанието продължаваше, а в централния команден пункт един капитан раздаде на всички валидол. Призракът на „Курск” увисна във въздуха и бързо бе направена справка в Гугъл дали Баба Ванга не е предрекла беда и за „Червения октомври”. Не намериха нищо и отново предложиха на екипажа на подводницата да отговори или да се застреля сам, понеже когато се върнат… Ефирът мълчеше.

Наложи се да докладват „нагоре”. Там някой се сети, че всяка подводница си има предварително зададен курс (секретен, естествено), разбит по дни, така че може с доста голяма точност да се определи къде би трябвало да се намира в момента „Червеният октомври” и евентуално да пратят някого да провери на място какво аджеба е станало. Макар че никой не си правеше илюзии, че я с ядрена подводница по време на бойно дежурство могат да се случат особено приятни неща…
Който трябва отвори секретните курсове и откри, че в момента въпросната подводница би трябвало да е в Тихия океан, на около едно денонощие път от западния бряг на САЩ. Тоест, малко в неприлична близост, така да се каже.

Да загубиш подводница си беше достатъчна трагедия, но когато това се случи в близост до потенциалния противник и тя е пълна с ракети… И тук всички се сетиха за Календара на маите.
Нямаше как, докладваха на Президента.

Той реагира сдържано, като обясни, че трябвало да се посъветва с Премиера, понеже били тандем, комбина или нещо от рода. След десет минути Президентът се обади отново и нареди:
„Изпратете най-близката подводница в региона да изясни ситуацията. Предайте на командира й, че временно получава неограничени пълномощия да действа според обстоятелствата. Предупредете го, че каквото и да става, американците не трябва да получат „Червения октомври” невредим. А, да – кажете му също така, че ако стане нещо непредвидено, ще го направим „герой на Русия” посмъртно и ще кръстим на негово име две…, не – три села. Действайте и ме дръжте в течение”.

Най-близо в района се оказа „Знатната доярка”, подводница от по-нисък клас и без ядрено оръжие на борда, но по-бърза и маневрена от „Червения октомври”. Впрочем, „Доярката” беше достатъчно добре въоръжена за подводна битка.
Командваше я командир 1-ви ранг Полина Матвеева.


…Когато разбра, че нещо се е случило с неин колега, Полина Матвеева отрони една горчива мъжка (тоест женска, но мъжествена) сълза и се прекръсти. А после нареди да се отправят с пълна скорост към предполагаемото място на катастрофата.

Междувременно тя пет пъти се обади в командния пункт за подробности – ама какво станало, ама защо, ама как така изведнъж, ами ние кого търсим сега, ами кой им е командирът….Там известно време отговаряха уклончиво, но накрая не издържаха и я заплашиха с военен съд, ако попита още нещо. Полина Матвеева се нацупи и мълча цели десет минути, но после не издържа и помоли поне за името на командира – все пак, ако се свърже с него, няма да му вика „ей, ти, я спри за малко бе!”. Така де, не подхождало на една дама, та била тя и командир на подводница.

Накрая в командния пункт не издържаха и въпреки изричната забрана (за която си имаше сериозни основания) й казаха, че търси „Червеният октомври” под командването на Иван Кузмич.

В първия момент Полина Матвеева почти бе готова да нареди да спрат двигателите. В целия руски флот нямаше човек, когото тя да мрази повече от Кузмич. И то не само защото на всеки новогодишен бал на висшите офицери той демонстративно отказваше да танцува с нея (под предлог, че била тромава като крава), а на всичко отгоре бе заявил на всеослушание, че само луд човек може да повери командване на подводница на жена, която една кола не може да паркира като хората. И когато веднъж се срещнаха с корабите си на връщане за ремонт, той демонстративно отказа да влезе в залива, докато „Доярката” не бъде изтеглена на сушата. Заяви, че като нищо щяла да му отнесе перископа, за ракетите да не говорим. Тогава Полина страшно се обиди и заяви, че е избрала професията си именно за да е по-далеч от подобни алкохолизирани примитиви като…С две думи, всъщност тя го харесваше, а той нея – не.
Но заповедта си е заповед и тя не нареди нищо, а само въздъхна. А и на „Червения октомври” освен Иван Кузмич имаше още стотина човека, напълно невинни, отделно че и подводницата, и ракетите си бяха държавно имущество и не биваше да се похабяват просто така.

„Днес не изстрелвайте ракетите” – може би за стотен път повториха от командния пункт. Всъщност, никой вече не се надяваше на чудо и мислено бяха отписали и „Червения октомври”, и екипажа му, но в стратегическия флот си има процедури… а и ракетите си бяха множко. Дето се вика – по-добре да станеш досаден, отколкото да не те чуят.
Само че този път ги чуха.

„Добре де, добре…стига с тия ракети. Наздраве!”- отговориха изведнъж от „Червения октомври”. В командния пункт настъпи малка лудница.
„Кузмич, вие да не сте полудели бе, вашта… да пиете на ядрена подводница! Всички ще отидете на съд!”
„Хък!” – чу се доволно хълцане от другата страна на линията.
„Кузмич, алкохолик такъв, прати веднага някого да провери дали ракетите са си на мястото! Не сте си правили фойеверки, нали?”
„Е, не, не сме… Ние, такова… Отиваме на гости.”
„На гости?! На кого бе? Кузмич, ти да не си се преместил да спиш при реактора, нещо си съвсем неадекватен?”
„Ще ходим на гости в „Планета Холивуд” – блесна с познанията си командирът – В Америка бе!”
„Ще водиш своя война с Америка???” – в командния пункт потръпнаха – нямаше нищо по-страшно от полудял командир на ядрена подводница.
„Не бе – разсмя се ИВан Кузмич – Каква война, отивам да пийнем с другаря Шварценегер.”
„С подводницата??”
„Е, че как – пеша ли? Впрочем, подводницата мисля да му я подаря – така де, човекът ще черпи, не може с празни ръце..”
В командния пункт коригираха мнението си – имаше и по-страшни неща от полудял командир. Например – командир-предател. Полудяването си беше божа работа, но за предателството щяха да го отнесат и те. Е, може би в този случай човечеството щеше да оцелее, но подобна дреболия на фона на собствената им кариера…

„ИВане, виж какво – изплувай на повърхността и си потопи главата във водата. Понякога помага. Ако се върнеш обратно, ние тържествено ти обещаваме, че повече от доживотна присъда няма да получиш. Е, без право на помилване, естествено, но от друга страна…”
„Виждам аз, че не ме разбирате – заключи тъжно Иван Кузмич – На мен душата ми гори, а вие… Прекъсвам връзката, за да не се опитате да ме отстранявате от поста или някоя друга подобна глупост. То не че наоколо има някой трезвен де, но за всеки случай… Хайде, сбогом и … абе много скъпи тия акумулатори бе, вижте там, направете нещо, понеже иначе и колегите ще избягат…”
И връзката прекъсна.

Последните думи на командир Кузмич останаха неразгадани и ги сметнаха просто за пиянско бръщолевене, но останалите бяха съвсем точно разбрани. И една бърза калкулация показа, че единствено Полина Матвеева е в състояние да спре предателя.
Ето защо тя получи задача на всяка цена да настигне и ликвидира „Червения октомври”. Като чу нареждането, Полина извика „Ура!” и нареди да ускорят хода до границите на възможното. „Е, сега наистина ти отиде перископа!” процеди злорадо тя и запя стара революционна песен.

(следва продължение...)