Тиймбилдинг – 4 (В търсене на себе си) (1)

Един ден главната счетоводителка Петрова дойде както винаги с колата си на работа, но на улицата пред фирмата копаеха канал. Имаше облаци прах, машината мина през тях и излезе мръсна като бедуин, който вече втора седмица не може да намери поредния оазис.

Петрова спря на паркинга до портала, излезе, видя колко прашна е колата й и мислено реши по-късно да си измисли някакво ходене до банката, за да има повод да отиде на автомивка.

Малко по-късно пристигна и търговският мениджър Стефанов; той пътуваше с градския транспорт и естествено – завиждаше на колегите си, които – поради несправедливата политика на заплащане във фирмата – получаваха повече от него и можеха да си позволят собствен транспорт. Обладан от искрена пролетарска ненавист, той се доближи до колата на колежката си и написа на задното стъкло „измий ме”. Друго не можа да измисли, то затова и рекламните слогани на компанията ни са малко…

Трети дойде оперативният мениджър Георгиев, паркира зеленият си Пасат под личното си дърво, а после се огледа. Видя колата на Петрова, мислено я нарече „мърла” (колежката, не автомобила) и отиде на напише и той нещо.
Баналността на Стефанов го възмути; Георгиев излезе от портала, отиде до изкопа и донесе две шепи прах, след което внимателно посипа задното стъкло, за да заличи глупостите на колегата си. После се усмихна зловещо и на свой ред написа „всички катаджии са педерасти”. Огледа доволен свършеното и отиде да си гледа работата.

Петрова успя да се измъкне около десет часа. Понеже се боеше да не я види Главният, тя бързо притича през двора, скочи в колата и рязко потегли. Естествено, не забеляза надписа.
Обикновено Петрова бе подлагана на проверка от органите на КАТ средно веднъж месечно. Сега я спряха два пъти на отиване и три пъти на връщане (понеже не бе забелязала надписа, главната счетоводителка се паникьоса и така и не стигна до автомивката), като не я глобиха само за червилото с изтекъл срок на годност в дамската й чанта. Но за всичко останало си го отнесе по пълната програма. Дори когато мина портала, две катаджийски коли дълго обикаляха пред него като гладни акули. След около час се отказаха и изчезнаха.

Едва когато слезе и потърси на кого да се оплаче от нещастната си съдба, Петрова видя надписа. Изобщо не си помисли, че той може да е дело на работник например. Вместо това тя влезе в стаята си, седна пред компютъра и отвори местния сайт за безплатни обяви. Написа „предлагам много любов”, а отдолу сложи телефона на Георгиев. После помисли малко и добави и този на Стефанов.
Това се случи около обед; два часа по-късно колегите й вече бяха получили по около петдесет непристойни предложения и от двата пола. Тогава първо Георгиев, а десет минути по-късно и Стефанов, изключиха телефоните си.

...А в същото време в кабинета си Главният водеше важни преговори. Стана дума за цени, той набра номера на Стефанов – пълна тишина. После заговориха за срок на производство, Главният потърси Георгиев – същата работа. Наложи се той самият да решава и - както винаги – обърка всичко.

- Аз мога ли или не мога – попита Главният, а ние мълчахме, понеже можеше – Обиди към родната полиция (която ни пази), еротични обяви… Абе, вие защо не се върнете всички в детската градина?
- Триста лева – Петрова беше направо бясна – Толкова ме глобиха. Шефе искам да им ги удържиш от заплатите.
- Да, да – възрази Стефанов – А мене по телефона ме нарекоха „сладко зайче”. Кой ще ми покрие моралните щети?
- Ами ще те нарекат я – не остана длъжна Петрова –Я си виж ушите!
- Абе те имаха друго предвид… Георгиев, тебе нарекоха ли те „зайче”?
- Не – поклати глава оперативният мениджър – Само ме питаха колко ми бил дълъг инструментът. Е, аз исках да отида до работилницата да проверя, но те не уточниха за свредло ли става дума, за метчик ли…
- Млък! – удари по масата Главният – Само глупости вършите. Разбирам да бяхте написали на стъклото нещо за мисията на фирмата, за политиката по качество, а вие…
- Нямаше толкова място – справедливо отбеляза Георгиев – а и Петрова беше тръгнала да мие колата, така че - какъв смисъл?
- Ако бяхте написали за мисията, нямаше да я измия – излъга главната счетоводителка – Зайчета такива!
- Виждам, че няма да стане с добро – въздъхна Главният – Миме, я ми намери телефона на Рафтингова…


Специалистката по ситуационно обучение изобщо не изглеждаше обезкуражена; изслуша с каменно лице за новите подвизи на мениджърите, като през това време като истински професионалист успя да измисли поредната си теория.
- Това се нарича синдром на загубената самоидентичност – заяви накрая тя, горда с фантазията си - Често се среща сред мениджъри, които по цял ден нямат какво да правят.
Георгиев отвори уста да възрази, но Главният реагира пръв:
- Точно така – много са загубени! Обаче като нямам други… Не може ли да се направи нещо?

Оказа се, че можело. Рафтингова разполагала с необходимата среда. Ако колегите бъдели поставени в нея,бързо щели да преоткрият себе си и да станат хора със съвсем други приоритети. Образно казано, щели да се пречистят от злобата, завистта и дори от дребнавото заяждане.

За хора, минали през три поредни тиймбилдинга, думите й прозвучаха зловещо. Дори Георгиев се почеса по главата – нещо, което той не бе правил, откакто миналата година подчинените му забравиха да сложат цимент в главния миксер и пет тона тротоарни плочки така и си останаха под формата на супа. Стефанов мислено се прекръсти, а Петрова реши вечерта да си направи магия за късмет.

Но Главният само кимна и каза – щом трябва, значи трябва. Тоест, подписа присъдите на тримата и поръча на секретарката си да му донесе ново кафе.


Колата на ТБПТ тръгна в късния следобед, а пътят към върха на планината беше дълъг. Когато стигнаха, беше вече тъмно. Спряха на малка полянка, а в края й имаше малък манастир. Човекът на Рафтингова почука на вратата.
След малко излезе едър монах:
- Дал ви бог добро, странници! Това пак мениджъри ли са?
Представителят на ТБПТ кимна.
- Трябва да намерят себе си? Да им се отворят очите за доброто и възвишеното? Да си пречистят душите от Злото?
- По-скоро да спрат да се лигавят – обясни придружителят – Поне в работно време. Е, ако намерят и себе си, няма лошо. Но без допълнително заплащане.
Монахът тежко въздъхна, за да покаже колко чужда му е подобна земна суета. После обаче уточни, че парите можели да бъдат приведени и по банков път, пожела на човека от ТБПТ бог да го закрилял на връщане, понеже по пътя имало много дупки – и направи път на тримата да влязат.

Когато се оказаха на манастирския двор, той се представи:
- Отец Шаолиний, добре дошли в божията обител. С моя помощ ще изгоните дявола от себе си и след две седмици ще станете нови хора. Молете се и се уповавайте на божията милост… Апропо, вече стотина като вас съм върнал в правия път.
Стефанов, който беше много чувствителен на тема (само)реклама, веднага реши да се заяде и отбеляза, че името на монаха му звучало малко необичайно.
- Е, вярно е – въздъхна отецът – Стана тя навремето една… Извика ме владиката и вика – абе, Тошо – всички си откриха дъщерни клонове в Китай, само ние тук спим… Я да вземем да инвестираме в една църква там…

…Обясних му, че в Китай християни почти няма, но кой да ме слуша… Далавера имало, разходите били малки, а постъпленията щели да са…Викам му аз – дай първо да подготвим един бизнес-план (навремето и аз бях мениджър като вас), да направим предварителна оценка на инвестицията, така да се каже – не и не. Всичко от мен зависело, аз да съм намерел на място клиентите – тоест, да съм убедял китайците в предимствата на нашия продукт, християнството – и да съм спрял да се оправдавам с неблагоприятната конюнктура. И ме пратиха.
- Познато… - въздъхна Стефанов – Дадоха ли ти план за постъпленията?
- Че как иначе… И ако не го изпълня – на пост и молитви. Разказа ми се играта, да ме прости господ.
- И после? – Георгиев гледаше сградата на манастира, която на фона на луната щеше да прилича малко на замъка на Дракула, ако не беше кръстът – Анализ на резултати, преатестация…?
- Нещо такова. Прехвърлиха ме в Япония, след това в Западна Европа… Разработвах нови пазари, така да се каже. Накрая ме прибраха обратно и за лоши резултати ме пратиха тук – сам.
- Сам в манастира?
- Да, съвсем. То сигурно и оттук щяха да ме изгонят, но добре, че веднъж дойде да се изповяда божията рабиня Рафтингова (всъщност тя беше със сина си и малоумните му приятели – рокерите на барбекю и нямали къде да си изстудят ракията) – та се запознахме и тя ми предложи да се заема с обучението на мениджъри. Да ги направя нови хора, угодни на бога и Управителя. Та така…

- А слушат ли ви? – усъмни се Петрова - Мениджърите са малко опърничаво племе и…
- Е, оправям се с божията помощ – усмихна се отец Шаолиний – Нали обиколих половината Изток и къде ли не още. Понаучих това-онова, даже допълнителен курс за нинджи изкарах. Ето,вижте.
После отецът направи неуловимо движение с ръка, чу се трясък и един клон на ореха до тях падна на земята. Георгиев се наведе и го вдигна – клонът беше поне пет сантиметра в диаметър.
- Аз по-рано чупех тухли – похвали се Шаолиний – Някаква мутра искаше да строи вила отсреща и докараха един камион. Обаче докато дойдат майсторите, аз натроших половината, а от арматурното желязо огънах надпис „слава на Господа”. Е, наложи се да усуча няколко пръта, но стана много красиво. Утре на светлото ще го видите.
Мутрата даже ме викаше за бодигард и даваше три владишки заплати, а когато му отказах, се ядоса и нареди на охраната си да ме набие. Те момчетата, не бяха виновни, изпълняваха заповед, но послушаха дявола… не им се сърдя. Като дойдат понякога с патериците, черпя ги с мед. А мутрата скочи в джипа и хукна да бяга, а аз понеже нямах сюрикен подръка – метнах по него ключа от параклиса и… Господ да го прости.

Та, бих казал - слушат ме…

(Следва продължение...)