четвъртък, 12 януари 2012 г.

Князът и трофеите


Живял някога един княз – и понеже източниците на доходи в страната му били доста ограничени, той ги допълвал, като непрекъснато завладявал нови територии.
Ето защо в началото на годината събирал огромна армия и тръгвал на път. Тогава командирите и войниците му тайно въздишали, понеже по онова време за участие в подобни походи не се плащало почти нищо, а рискът да загинеш бил съвсем реален. Само че никой не ги питал.

Когато стигнел до някой укрепен град, князът спирал и построявал огромен лагер. После викал някого от командирите си и му нареждал да превземе града със своя отряд – армията била толкова голяма, че на предната линия просто нямало място за всички. Но князът бил по своему справедлив и изпращал командирите си по ред.

Един успявал да се справи веднага, друг водел изтощителна обсада, а трети просто загивал. В последния случай изпращали нов командир, но накрая градът така или иначе бивал превзет. Тогава войниците го ограбвали и носели плячката на княза, който нареждал тя да бъде добавена към огромния обоз с трофеи, който следвал армията.

В края на годината армията се прибирала, князът вземал половината от всичко за себе си, а останалото делял между командирите, а те – след като отделят своята част – сред войниците си.

Князът се смятал за справедлив човек и когато започвал делбата, дълго се опитвал да си спомни кой е воювал по-дълго и защо – градът ли е бил добре укрепен или просто не било подходено както трябва. После изисквал същата безпристрастност и от командирите си и те я проявявали, понеже иначе рискували да останат без глави.
Но странно – винаги още на следващия ден след подялбата в армията тръгвали слухове, че князът давал на някого повече, понеже съответният човек го хвалел непрекъснато, а на друг по-малко, понеже често критикувал стратегията (това, последното, било чиста измислица, понеже никой не смеел да критикува каквото и да било – но князът много се огорчавал).

А когато почнали да говорят, че имало значение дали си далечен роднина на княгинята например, той накрая не издържал. Наредил да повикат един стар пълководец и го помолил за съвет. Човекът свил рамене и почнал да говори…

…На следващата година князът отново тръгнал на поход. Когато стигнали до първия укрепен град обаче, той извикал ВСИЧКИ командири и ги попитал – а кой иска да превзема?
Те започнали мислено да пресмятат височината на крепостните стени, броя на защитниците, дали градът изглежда богат или не… И накрая един командир излязъл напред.

Това се повторило много пъти; понякога командирите грешели в преценката си и се оказвало, че са загубили много хора за нищо. Друг път градът се оказвал наистина богат, но те самите не доживявали да видят това с очите си. Трети път всичко минавало като по мед и масло.

Но вече нямало обидени. Всеки сам решавал иска ли да рискува или не. Ако успеел, давал половината от спечеленото на княза и събирал хората си да разделят останалото. А който не поисквал нито веднъж да рискува – ами нищо, негова си работа. Просто не го вземали в следващия поход – и толкова.


Както предполагам сте се досетили, визирам бонусната система за поощрение. Всеки ръководител, който просто възлага извънредни задачи (без дори да попита човека дали е съгласен или не) и в края на годината възнаграждава, рискува да бъде обвинен в пристрастност. Това, че човекът искрено вярва, че е разпределил бонусите справедливо, е без значение в случая. Няма как всеки служител да е напълно безпристрастен и честно да си каже, че проектът на колегата му е бил по-труден от неговия собствен, или че другият просто се е справил по-добре. Който вярва в подобна обективност у подчинените си, просто не бива да управлява хора.

Затова пък ако обявиш задачата и че успешното й решаване ще бъде възнаградено (но не и как и с колко точно), всеки има правото да преценява за себе си. Няма по-честен начин за договаряне. А и – както казахме в притчата по-горе – възнаграждението зависи от много неща (най-вече какъв ще бъде реалния ефект за компанията, който не винаги може да се прецени точно предварително). Но няма как после някой да се оплаква, че е бил подценен или излъган – изборът е бил единствено лично негов. Особено добре този подход действа при възлагане на управление на малки и средни проекти, които не изискват прекалено специфични компетенции.

А ако някой никога не иска да поеме отговорност и нищо не може да го мотивира допълнително – е, тогава той сам се обрича на застой в кариерата и си слага етикета „просто добър изпълнител”. За да постигнеш повече, рано или късно трябва да поведеш отряд към някоя вражеска крепост, без да си напълно сигурен как ще завърши всичко така. Просто бизнесът много прилича на война и „пацифистите” не стават командири.

Успех!

6 коментара:

  1. А понякога става друго - някой иска да се включи, но не му дават. Най-много да го пуснат като войник, който съветва генерала и де факто върши работата му; но накрая парите за генерала са едни, а за войника - като за войник.

    Има и трети вариант - задължават те да участваш като войник и да помагаш на генерала. Ако не искаш - ама чакай сега, нали това ти е работата, за какво взимаш заплата.

    Тогава какво остава освен да се направиш на цапнат и случайно да "пропуснеш" някой важен съвет към генерала, та после да го гледаш как се обяснява пред царя.

    И пак няма да му отрежат главата :)

    ОтговорИзтриване
  2. Поредната интересна тема. Моето мнение е, че проектите трябва да се възлагат, а не да се пускат на търг. Причината е, че екипите се състоят в общия случай от хора, които имат различни компетенции. Съответно, проектът трябва да бъде възложен на този, в чийто компетенции попада задачата. Ако все пак приемем, че има повече от един човек, който може да свърши работата, тогава е оправдано да търсим доброволци, но аз лично не бих обявявал, че ще има възнаграждение. Според мен хората трябва да са наясно, че допълнителните усилия се възнаграждават, макар и не веднага и не директно.

    ОтговорИзтриване
  3. Тази статия ми даде много добри идеи. Досега и аз съм делегирал определени задачи на определени хора или екипи на база на уменията на хората. Те обаче се чувстват, все едно са наказани - вършат повече работа, а нямат пряко възнаграждение за това. Разбира се, веднъж на година (при годишното оценяване) това се взема предвид, но като имаш избор от 1 или 2 реални оценки (например 3 при скала от 1 до 5) почти всички попадат в тях и съответно всички получават по равно.

    Ще пробвам този подход при следващите задачи и ще напиша какъв е резултата. Ако наистина действа, Тимур има една бира от мен :)

    ОтговорИзтриване
  4. Както казваше един професор: ресурсите на земята са ограничени, затова единственият въпрос, който хората трябва да решат е как да ги разпределят. В това отношение много е важно да се вземат предвид времето и мястото. И в исторически план този въпрос е бил решаван различно.
    Справедливо е само това, което участниците в делбата смятат за справедливо. Останалото е философия и политика.

    ОтговорИзтриване
  5. Тази статия ме подсеща да отправя предложение към Тимур - да сподели своите размишления дали е добре заплатите в една фирма да са обявени публично.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Според мен е по-добре да са обявени.
      Всъщност, проблемът е резултат от двете най-характерни черти на българина - да се смята за неоценен и да завижда. И какво се получава:
      1. Ако не са обявени, на теория няма завист, но всеки мърмори, че получава малко за (обърнете внимание!) способностите си. Не за реалния резултат, а за потенциалния.
      2. Ако са обявени, всеки е раздиран от дива завист.

      Според мен е честно да обявиш базовите заплати за различните работни места и да кажеш;"Получаваш малко като супервайзор? Убеди ни, че ставаш за мениджър!" Пак ще завиждат, но с по-малко аргументи.
      Но да обявиш нечия конкретна заплата е незаконно.

      Изтриване

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/