Ваше Светейшество,
Пиша Ви това писмо по повод на появилите се напоследък сведения, че аз и мои колеги сме били сътрудничили на тайните служби, които със заплахи ни принуждавали да доносничим. В това няма и капка истина - аз вярвам, че Бог винаги ме е закрилял и не трепнах дори когато срещнах Нечестивия…
…Бях млад монах в Джибровския манастир и понякога след вечерната молитва прескачах до съседното село – там имаше много вдовици и старият поп Койо не успяваше да насмогне да ги утеши…Та – ходехме да помагаме кой колкото може, колеги сме все пак.
Докато се връщах през гората, изведнъж пред мен изскочи самият Дявол. Беше същият, както го рисуваме – с рога, копита и опашка, с рунтава черна козина. Само вила нямаше.
Прекръстих се, извиках „Анатема!” и посегнах да извадя от пазвата си кръста, но очевидно бях го забравил при Минка, вдовицата. А Нечестивият гръмко се разсмя и почна да издевателства:
- Брате Кадесарие, струва ми се, че скоро ще си попълня щата за ваша сметка. Чувам, че колегата ти брат Дисидентий вчера бил казал на вечерня, че по-добре било вместо Назарянина да разпънат Правчанина…Вярно ли е? Понеже си е голям грях де…
Отрекох яростно и обясних, че брат Дисидентий всъщност спомена, че Правчанина трябвало да го изгонят с камшици от мястото му, както Спасителят изгонил търговците от храма – понеже за власт продал мечтите на хората. Дяволът сви рамене:
- Е, значи неправилно съм бил информиран…Вярно, какъв грях е това? – и се стопи в тъмнината.
Два дни по-късно брат Дисидентий изчезна и по-късно ни бе казано, че от сега нататък щял да служи в някакъв новооткрит манастир на остров Белене. Е, щом такава била Волята Божия…
…Седмица по-късно Нечестивият ме пресрещна отново. Този път си носех кръста и го вдигнах пред него, но той само махна с ръка. После се изведнъж се ухили:
- Обаче този път те хванах, брате Кадесарие! Минка, дето все я утешаваш, ядяла всеки ден пържоли. И това по средата на Велики пости…?
Стана ми мъчно за Минка и възразих:
- Какви пържоли бе, жената хляб няма. Ако не вярваш, питай комшиите й – с всеки е споделяла, че откак се появиха тези текезесета – добре че е градинката в двора й, иначе досега да е умряла от глад…
- Какво пък, ще попитам – кимна Нечестивият – Ще проверим.
…Повече не намерих Минка у дома й. Комшиите ми казаха, че внезапно и тя решила да се посвети на Бога и заминала да му служи в Беленския манастир, на острова. Стана ми едновременно тъжно и радостно на душата.
…Последната ми среща с Нечестивия беше около месец по-късно. Той изглеждаше леко угрижен и ме попита вярно ли било, че игуменът на манастира ни се кани да ходи в Атон и не планира връщане. Понеже да изоставиш така нещата си било повече от грях – ще изчезне някоя ценна църковна утвар и после…
Поклатих глава и обясних, че отец Невъзвращений отдавна е опаковал ценните икони и смята да ги вземе със себе си – на далеч по-сигурно място. Странно - Нечестивият не изглеждаше никак разочарован.
…Впоследствие се оказа, че всъщност отецът смятал да оглави новия манастир в Белене, а това с Атон било просто шега. А мен единодушно ме избраха на мястото му - и така, с божията помощ…
Та – лъжат журналистите, да им прости Господ! Не може човек да служи едновременно на Бога и на Сатаната…
…След като прочете копие от писмото, генерал Петров дълго се смя. „Не може ли, не може ли… Но какви времена бяха – вярно, че кожата малко ми стягаше, а с онези копита и опашка приличах на магаре … и скандинавския шлем с рогата, дето отначало не искаха да го дадат от музея… Но - служба, какво да го правиш – за благото на Родината беше всичко.”
И нареди да му донесат годишните отчети на фирмите, които уж не притежаваше.
Яко!
ОтговорИзтриване