На последните избори господин Минчев не успя да стане
депутат – просто не го избраха. Уж всичко беше както винаги – и обещания да
станем Монако на Балканите, и целувки в циганската махала, и концерт на
Дръндулина преди деня за размисъл – обаче всичко всуе. Електоратът, който той
винаги бе смятал за интелектуално равен на стадо овце, доказа това и на
практика – без да иска, използва правото на преференциален вот и Минчев остана
зад борда. При това – за пръв път в политическата си кариера.
Е, той беше човек на възраст и му се полагаше пенсия – но
размерът й, знаете… Ако се вярваше на обещанията на самия Минчев, след стотина
години всичко щеше да бъде наред, обаче в момента имаше още какво да се желае.
От друга страна, нашият човек се смяташе за професионален политик, тоест – да
организира личен бизнес или каквото и да било друго бе под достойнството му.
Дори да открад…, искам да кажа – да приватизира нещо, просто го мързеше.
И тогава Минчев реши да отиде на село – имаше стара къща в
подножието на Балкана, наследство от родителите му, с голям, ухаещ на билки
двор и десетина кошера. „Там ще си живея – реши бившият депутат – ще пия прясно
мляко и ще ям мед, докато онези хлапета в партията ни осъзнаят какво са
изпуснали и дойдат да ме повикат.“ Според него, беше въпрос само на два-три
месеца.
След няколко дни Минчев стоеше замислен пред един кошерите и
усещаше, че тук нещо не е наред. Поне за него, социалният политик и бивш
синдикалист, природата имаше нуждата да бъде научена на някои елементарни неща.
Например, пчелите имаха царица. Минчев беше умерен
републиканец и никога не бе възразявал да посети Англия или Швеция, но в собствения
му двор… И той си записа в тефтерчето – „да свалим царицата и да назначим
парламент“. Впрочем – и да разделим пчелите на партии, да ги скараме и така да
ги държим в подчинение по-лесно. Опитът му от миналото си казваше думата.
Но преди да се заеме с политиката, реши да подобри условията
на труд – забелязал бе, че пчелите работят без почивни дни, определено повече
от осем часа на ден. За един бивш синдикалист това бе недопустимо и той започна
да запушва с парче картон отворите на кошерите в събота и неделя, а също и
вечер след 18 часа. Искаше да определи и годишен отпуск, но се оказа, че
гадинките просто не живеят толкова дълго.
В резултат на нововъведението част от пчелите умряха от
задушаване, а други, които вечерта не успяха да се приберат, подивяха и се
преселиха в близката гора.
Естествено, добивът на мед спадна и тогава Минчев видя
очевидното решение – сложи до кошерите кофи със захарен сироп. Това го накара
да се гордее със себе си – ако някоя пчела не може да лети надалеч или просто
не е на кеф да се мъчи, да ползва сиропа. Той винаги бе предпочитал конкретната
помощ за безработните вместо някакви си ефимерни усилия за осигуряване на
работни места – електоратът му обичаше да получава, а не да заработва.
Скоро всички пчели се прехвърлиха на сиропа и никоя не
искаше да лети по дърветата. Качеството на меда рязко се влоши, но гадинките
изглеждаха щастливи, че са социално защитени.
Но дойде есента и една сутрин Минчев намери пред кошера
мъртъв търтей. Това го шокира, понеже му напомни неговата собствена съдба. В
края на краищата, не може всички да работят, някой трябва и да ръководи, да
взема важни решения, да гласува… И търтеите изглеждаха идеални за това.
Трябваше само да раздели пчелите по функции – „приемачки“, „събирачки“,
„разузнавачки“ и т.н., да им направи партии и да сложи по няколко търтея
начело. Изглеждаше лесно, при това липсваше една от най-неприятните групи от
реалния живот – интелигенцията, която все не вярва на
партийните указания и не иска да я правят на глупаци.
Но пчелите бяха свикнали да работят заедно и на Минчев му
отне доста време да убеждава приемачките например, че събирачките по цял ден се
шляят наоколо и нищо не събират, а разузнавачките работят в полза на една
задокеанска велика сила – и че само под ръководството на един истински търтей
нещата ще се оправят. После се зае със следващата група и т.н.
Пчелите обаче се оказаха упорите същества и все пак
изхвърлиха търтеите. Тогава Минчев събра последните в отделен кошер, сложи му
надпис „Съединението прави силата“ и почна да носи там мед от другите кошери.
Е, имаше недоволни, които жилеха, но след малко обработка с пушек останалите
пчели се примириха.
Един ден Минчев реши, че царицата вече е изиграла ролята си
и я изгони, за да не се меси в коалициите на търтеите. Само че повечето от
пчелите тръгнаха след нея и само най-умните останаха около кофите със захарен
сироп. Е, или най-мързеливите, зависи как ще го погледнеш.
С две думи – господин Минчев не яде мед. Затова пък му
остана моралното удовлетворение, че е направил всичко зависещо от него, за да
подобри живота на пчелите си и да ги очовечи, така да се каже.
Нали на това бе посветил живота си?
Няма коментари:
Публикуване на коментар