Малко фолклор

Кара Кольо седеше на високи чердаци, руйно вино пиеше и наум си думаше: „Абе, къде съм тръгнал и аз мацки да свалям – я ми погледни къщата – да я бутне човек и ще падне. Я да взема да построя нещо по така раздвижено, а после и за другото ще видим.“

И още на следващата сутрин той викна майстор Дойко и му заръча – нова къща искам, по европейски тертип, който я види, да ми завиди. И бързо да я вдигнеш, че и нещо друго съм намислил да правя после. Искам сто и двадесет майстори да събереш – с един по-малко да са, разваляме пазарлъка. Хайде, ако си навит, чакам те тук след една седмица да ти дам капарото.

Майстор Дойко се почеса по остриганата глава, помисли, па сви към двора на кум Пецо. Обясни му колко важно е да вземат поръчката, напомни как напоследък нещата не вървят и накрая попита – а откъде ще ги вземем толкова хора? Кум Пецо се разсмя, сипа по една ракия, а после обясни – ами ще пратим жените да обиколят селото, нали знаеш, тук всеки се има за майстор. Да закръглим бройката, пък после все някак ще се оправим.

Жените първо отидоха у майстор Михал, понеже той беше от стара коза яре и много нещо бе построил, а и не малко – разрушил. Завариха го да пие червено вино под ореха и да гледа замечтано към Балкана.

-         

-     - Да работя с майстор Дойко? – опъна се той – Как пък не. Ще вземе да падне после нещо и – пак моите хора виновни – все стари били, недовиждали. Пък и като му предлагах да въведем прогресивен данък в еснафа, той само се хилеше – не било по европейски. Е, да ходи сега да си търси в Европата дюлгери. Виж го колко му е акълът – тръгнал да гони Михаля…

Жените поклатиха глави и си тръгнаха. После буля Пецовица се сети – ами да питаме Мехмед  ага, той пък колко къщи е построил с хората си. „И хидросъоръжения даже“, допълниха другите две.

Уста Мехмед ага дялкаше нещо на двора и изобщо не се изненада на идването им.

-         - Кола геле, майсторе!

-         - Колар олсун! Вие за къщата на Кара Кольо ли?

-          -  Ами да – ако можеш да помогнеш…?

-         -  Вижте, аз хора да работят няма да ви дам, понеже бати ви Дойко само плаши малките деца с мен. Имам обаче едно много съблазнително предложение – всяка сутрин ще пращам недостигащите ви работници – да се мярнат на строежа, да ги види чорбаджията – а после си ги прибирам. А вие се оправяйте и после ще почерпите. Съгласни ли сте?

Жените само свиха рамене – в края на краищата, не решаваха те. Само събираха оферти, както биха казали потомците им. Затова отидоха в задругата на дооформаторите, което бе всичко останало, но не и задруга – всички непрекъснато се караха кой бил по-голям майстор и всеки учеше другите как се зида. В резултат на това никой не смееше да ги повика му построят дори кочина, та камо ли къща. Обаче в момента майстор Дойко яко го бе закъсал и реши, че ако ги сложи да носят тухли, не могат да направят чак толкова бели. Пък и вар трябваше да се бърка, а дооформаторите умееха да забъркват уникални неща.

Когато чуха офертата, те напомниха още веднъж колко са велики и каква чест ще бъде за майстор Дойко те лично да работят за него, а после пак се скараха помежду си.

Жените въздъхнаха и тръгнаха към къщата на Васко Бургазлията. Той беше станал майстор отскоро и нямаше търпение да се уреди някъде… с работа.

-         - Готово бе, идваме с момчетата! Щом ще се плаща суха пара – насреща сме! Само може ли да си сложим по едно калпаче с лъвче отпред, че да приличаме на юнаци…?

-         - Ей, булки – чу се изведнъж глас отнякъде – Ами ние бе? На майстор Дуди хората?

-         - Дойко не иска да работи с вас – обясни буля Пецовица – Сърдит ви е, дето веднъж сте казали, че мозъкът му бил колкото едно аспиринче без чертичка. Човекът даже ходил в аптеката да пита колко били големи тези таблетки и когато една възрастна аптекарка му ги нарисувала, много се обидил. Сега не ще и да ви чуе.

-         - Ама грешка е станала бе, бульо! Ние имахме предвид като аспиринчето на плаката на витрината – половин метър в диаметър. Хайде, кажи кога да дойдем да целуваме ръка или каквото там майстор Дойко каже…

И с майстор Сидер не се разбраха – той пък искаше да говорят само в средата на мегдана, а цялото село да се съберяло да ги слуша. Жените поклатиха глави и го посъветваха първо да поговори с фелдшера, а после, евентуално…

…Кара Кольо седеше на високи чардаци, към новата си къща гледаше и устни хапеше.

„Бе то туй като го гледам – ни на къща мяза, ни на нищо. Хортуваха ми умни люде – викни си, Кольо, майстори-другоселци – да ти е мирна главата. Ама аз, нали – патриот. Как ще живея тук сега, как ще го покажа това на Рада?“ – и извади пак руйното вино, този път не от мерак, а от мъка.

Но хайде, ти Кара Кольо го остави – той е чорбаджия, все някак ще се оправи.

Ами ние какво да правим?