петък, 5 декември 2014 г.

Со кротце, со благо…

Както ви информирахме в една от предишните статии – „За пчелите и хората“ - бившият депутат господин Минчев не яде мед, понеже не успя да очовечи достатъчно пчелите си. Той обаче прие това като временен неуспех и реши да си купи магаре.
Не че имаше кой знае къде да ходи, но на село да имаш магарешка каручка е все едно в града да караш джип. Престижно, а и мацките се обръщат постоянно след теб. Е, около къщата на господин Минчев живееха предимно „мацки“ в пенсионна възраст, но пак беше приятно.

Каручката я имаше като наследство от баща си, а в петък отиде на хайван-пазара в съседното село и доведе Марко. Избра добичето така, като някога персонала си, когато беше директор на държавен завод – да е с работническо-селски произход, да не е осъждано, да няма роднини зад граница и да вярва на обещанията на Нашите. Последното нямаше как да бъде проверено, но за другите неща продавачът гарантира. Други изисквания – да не го мързи например или да не се инати прекалено – господин Минчев не постави, понеже дори и да се появеше подобно нещо, той вярваше в силата на убеждението и личния пример.
Марко беше сив, с дълги уши и крайно немотивиран да работи – абе, направо калпазанин. Когато осъзна това, господин Минчев усети приятен сърбеж в ръцете и отново се почувства в силата си.

Два дни по-късно в обора над яслата висеше лозунг – „Да достигнем и надминем всички магарета в селото“ (елементът „ние“ бе включен, за да усети Марко подкрепата на ръководството), а на отсрещната стена – „Нито ден без магария“. Господин Минчев ги огледа доволно, запали цигара и зачака нещата да се оправят.

Марко обаче си хапваше от сеното и лежеше под лозунга, без да проявява каквото и да било желание да тегли каручката. От това имиджът на господин Минчев силно страдаше, никой не се обръщаше след него и това го правеше нещастен. И понеже цял живот го бяха учили, че не е възможно някой просто да е мързеливец, той започна да търси други обяснения. Отначало дори се усъмни дали това не е разлагащото влияние на Запада, но магарето му нито слушаше радио, нито гледаше телевизор, нито общуваше с американски магарета… Ето защо той въздъхна – пустата му демокрация отучи даже хайванчетата да работят – само лежат и чакат да спечелят нещо от тотото. После обаче господин Минчев осъзна, че може би не е справедлив към едно отрудено същество и предположи, че Марко просто е болен.

В селото имаше ветеринарен лекар, който някога работеше в града. Веднъж обаче бе поканен да извърши операция по смяна на пола на ротвайлера на един паркетен лъв; операцията се оказа неуспешна и кучето смени не пола, а сексуалната си ориентация и започна да задиря стопанина си. „Лъвът“ се оплака на едни мутри и доктор Попчев спешно се премести да живее на село, където – както твърдеше самият той – климатът бил далеч по-здравословен.
Господин Минчев бе много неприятно изненадан да научи, че лечението на магаретата не се покрива от Здравната каса. Странна работа, помисли си той, бачка си добичето по цял ден, а когато се разболее, никаква помощ от държавата. Сподели възмущението си с ветеринарния, а оня му обясни, че вероятно магарето не си е плащало осигуровките, та затова. Как така, възрази Минчев – не ги е плащало, понеже е нямало пари. Други обаче са имали и са плащали и неговите – нали системата ни е солидарна? Значи, ако някой е малко по-тарикат (Минчев предпочете израза „ в неравностойно положение“), щом се разболее – и на салам, така ли? А Европа какво ще каже?

Доктор Попчев не знаеше, но обясни, че проблемът на Марко е чисто психологически и евентуалното лечение ще струва сто лева плюс консумативи, които в случая не били много скъпи. Минчев се замисли, а после се отдели насаме с магарето и проведе с него другарски разговор. На добичето бе обяснено, че не всички магарета могат да станат депутати, някой трябва и да опъва каиша. Това обаче е за общото благо и ако много се старае, господин Минчев тържествено му обещава да сложи снимката му с надпис „ударник“ на оградата. Спомена дори нещо за потупване по рамото, понеже той бил много социално отговорна личност и умеел да оцени усилията на персонала си.

Магарето поклати глава и легна да се отъркаля в прахта. Очевидно посланията трудно си пробиваха път до съзнанието му. И тогава Минчев се предаде, въздъхна, извади сто лева и зачака да види чудесата на съвременната медицина.

„Консумативите“ се оказаха една яка гьостерица, която ветеринарният развъртя като самурайски меч. Марко скочи, преосмисли веднага поведението си, а след третия удар сам хукна към каручката. Минчев поклати глава, но все пак прибра тоягата – платил я беше.


Пък и сега времената бяха други, по-„демократични“, та за всеки случай…

Няма коментари:

Публикуване на коментар

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/