петък, 6 март 2015 г.

Дневниците на обикновените хора - 1


Дневникът на обикновения руснак

Днес станах както обикновено, сипах си двеста грама водка за закуска и пуснах телевизора да видя Путин. Вместо него обаче даваха Алла Пугачова. „Тоже неплохо“, помислих си аз, допих водката, намигнах на портрета на Сталин на стената, облякох се и тръгнах за работа.

Във входа срещнах съседа Серьога. „Крым наш!“, поздравих го аз. „Воистина наш!“, отговори той и извади една бутилка водка да полеем събитието.

На улицата беше минус 50 градуса и ладата запали едва от втория опит. Подкарах я внимателно между дупките и мечките. Особено досадни бяха последните – като видят кола, тичат да си изпросят нещо за ядене. Уж кметът все обещава да направи нещо с бездомните мечки, но нищо не се случва и те все така си обикалят около кофите за боклук.

После минах покрай най-голямата дупка, където на дъното лежи предишната ми кола. Впрочем, вероятно и двадесетина други. Местните власти чакат да паднат още  пет-шест и като се напълни, после да асфалтират отгоре.

Малко по-нататък ме чакаше полицейски патрул. По навик посегнах към калашника, но видях в ръцете на единия лека картечница и се отказах.

Полицаите ми взеха десет долара, но почерпиха по една водка с кисели краставички, а служебната им мечка ми изтанцува ламбада. Разделихме се като приятели.

На работа бригадирът беше купил пет бутилки водка и кило сельодка. Изпихме всичко, като пяхме песни за войната и за победата. После съм заспал.

Привечер се събудих и тръгнах за в къщи. На улицата беше минус 70 градуса и дори мечките бяха с шапки и шалове. Помислих си, че е време да сложа зимните гуми.

Вечерта най-после дадоха Путин по телевизията и аз отворих една бутилка водка по този случай. Стана ми малко студено, та слязох до мазето да поусиля малко ядрения реактор. Навремето го свих от военния завод, в който работех и сега не давам пари за отопление. Вярно, на няколко години трябва да му се сменя урана, но иначе си работи.

Посвирих малко на балалайка, а после си легнах. Малко преди да заспя си напомних, че вече цял месец не съм ходил в мавзолея на Ленин….

Дневникът на обикновения украинец

Тази нощ не успях да спя много добре – няколко снаряда отново улучиха блока ни и леко го наклониха. В резултата на това хладилникът тръгна да ме гони и се наложи да го закова за пода. Дори и празен, той си е доста тежък.

На сутринта пуснах телевизора, сипах си сто грама горилка и си отрязах парче сланина. Надявах се да видя Обама или Меркел, но пак показаха Порошенко. „Тоже неплохо“, помислих си аз, допих водката и намигнах на портрета на Бандера на стената. Oблякох се и тръгнах за центъра на града, за да помайданя малко. То в къщи и без това не можеше да се стои – студ и нито грам от омразния руски газ.

Там срещнах много съмишленици и всички се уверихме, че победата е близо, а бунтовниците скоро ще бъдат разбити. Пихме по една горилка по този случай. След това някой предложи да посадим дървета, за да има после къде да избесим москалите. Тръгнахме за лопати, но в този момент пак започна стрелба и аз бързо се прибрах в къщи.

По телевизията казаха, че нашите временно отстъпвали, но като се имали предвид патриотичните настроения на хората и желанието им да защитят родината си… Замислих се и изведнъж усетих, че цивилизационният ми избор се променя. Сетих се, че дядо ми по майчина линия е наполовина унгарец и следователно – откъде накъде ще ходя да се бия за Украйна?

Съжалих, че жена ми я няма и не мога да споделя с нея откритието си. Преди три години тя замина на работа в един турски курорт и сега отвреме навреме се обажда, за да потвърди, че била добре. Въпреки че не знаеше и една дума чужд език, веднага я направили мениджър по обслужване на клиентите с доста висока заплата. Сигурно е вярно, понеже периодично праща пари.

Междувременно в къщи започна да става топло – явно отново имаше газ. Това означаваше, че сигурно фронтът се приближава. Изведнъж се сетих, че и другият ми дядо е наполовина унгарец. Сипах си една горилка и започнах да си подсвиквам чардаш.

Вечерта все пак дадоха Обама по телевизията. Той спомена, че се колебаел дали да не ни достави оръжие. Аз поклатих глава – далеч по-добре беше да ни прати американски паспорти, но… А после казаха, че някой предлагал сто милиона долара за мач между братята Кличко.

Усмихнах се – е, поне този път победата ни е сигурна…

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/