Лунатизмът – светлото бъдеще на човечеството (2)

След седмица програмата още не беше готова – Първият бе наредил тя да бъде разработена с помощта на компютър, а единственият „Правец” в командния център не работеше. Впрочем, по онова време в България имаше около десетина компютъра, но всички останали бяха взети от членовете на Политбюро – за да могат децата им да поиграят на Тетрис. Ето защо се наложи да импровизират – на втория ден например екипажът бе изпратен на бригада в помощ на селското стопанство. „На кое?” – попита земеделецът и огледа безпомощно лунната пустош наоколо.

Наложи се комунистите да му обясняват, че това е един дълбоко символичен акт, който показва връзката между героите и корените им, акцентира върху идеята, че трудовият човек винаги трябва да е във фокуса на вниманието и изобщо, да не се обяснява много, а да хваща мотиката, докато не са го пратили за десет години на обратната страна на Луната.

То и мотика нямаше, та земеделецът взе тръбата от прахосмукачката (дадоха им една на тръгване, понеже някой от учените беше чел някъде за лунния прах) и почна да удря с нея по повърхността на спътника ни. Комунистите насочиха към него камерата(леко разфокусирана) – и навъртяха десетина минути запис, който после бе показван по кинопрегледите в целия източен свят. Славата завъртя главата на земеделеца, той се възгордя и дори се опита да основе ТКЗС „Лунната соната”, но от Земята не одобриха – отсега беше ясно, че то няма да изпълни плана по сеитбата и само ще ни влоши статистиката.

След като приключиха с репортажа за селскостопанския подвиг на колегата им, комунистите сложиха на ръкавите на скафандрите по една лента на дружинник и отидоха да се борят с местните хулигани. В края на деня бе отчетено, че хулигани (вече) няма, значи – добре са се борили.

Междувременно някой на Земята се сети, че космическият кораб се води материална ценност и при евентуална инвентаризация ще го търсят. Ето защо на екипажа бе наредено вечер да го завива с едно платнище – да не го вали дъжд, сняг или каквото там вали на Луната (всъщност, на Луната нищо не вали – няма вода. Обаче повечето учени, които ръководеха полета, бяха бивши комсомолски секретари и от организиране на мероприятия не им бе оставало време да ходят на лекции). Някой обаче се беше сетил да сложи в багажа покривало – когато го метнаха върху кораба, той - нали си беше правен в България и имаше изящните аеродинамични форми на каруца – съвсем заприлича на скала. Космонавтите подпряха платнището над вратата (в смисъл – над входния люк) и легнаха да спят.

През нощта излезе лунна буря и покривалото се свлече – а люкът се отваряше навън. Настъпи кризисна ситуация – нашите хора не можеха нито да излязат, нито дори да видят какво става наоколо. Над лунната повърхност се понесоха глухи стонове и възклицания, в които подчертано преобладаваше думата „мамата”.

В командния център в Правец кризисният щаб разгледа ситуацията отвсякъде и дори бе обсъдена идеята да бъде пратен втори кораб, който да свали чергилото от първия – но как да намериш в страната още четири работещи двигателя от „Беларус”? Членовете на Политбюро пак не дадоха да им се пипат мерцедесите, а обясниха, че пътят към звездите е трънлив и изисква жертви. Казаха, че на фона на хилядите народни синове, загинали в борбата срещу фашизма и капитализма още трима нищо не са – ако не успеят да вдигнат чергилото или да излетят, значи така им било писано. Ще кръстим там по едно село на всеки от тях и – готово.

На екипажа бе съобщено, че усилено се работи за спасяването им – да пестят въздуха и храната и да чакат. Космонавтите провериха – оказа се, че въздух имат за една седмица, храна – за три дни плюс два буркана с туршия, която по документи се водеше смядовска луканка. После въздъхнаха и легнаха да спят – бяха чували, че така могат да забавят обмяната на веществата си.

Събуди ги страхотен шум – нещо навън ревеше, но доста по-силно от двигател на „Беларус”. Нашите момчета скочиха, облякоха се и почнаха да спорят на Луната има ли вулкани или не. И така, докато първият комунист (който навремето бе завършил английска гимназия) чу сакралната фраза – „една малка крачка за…”
„Американците дойдоха – обясни той на колегите си – Сега ще им кажа да вдигнат чергилото”.
Другите двама обаче бяха леко резервирани към идеята – корабът се водеше секретен обект и да го покажат просто така на американците….миришеше на десет години в Белене (има един такъв остров в Дунава, понякога пращат разни хора там). Ето защо след кратко съвещание бе избран друг подход (оттук нататък превеждам по смисъл от английски. По-късно целият този диалог бе изрязан от записите и засекретен)

- Абе, пичове, вие чий го дирите тука, а? – провикна се първият комунист.
Когато чуха това, всички членове на американския екипаж на секундата станаха вярващи, а на единия дори косата му посивя. Впрочем, разбираемо – като чуеш глас свише, и по-страшни работи се случват.
Със заекване командирът на американците обясни, че президентът бил ги пратил. Отначало искаше да каже „американският народ”, но навреме се усети, че ако Оня нещо се разсърди, по-добре да загубят само държавния глава. После целият им екипаж се приближи и коленичи пред „скалата” (нашият кораб, освен че беше завит с чергилото, бе покрит и с лунен прах и с нищо не се различаваше от пейзажа наоколо).
- Аха, президента значи …- ехидно повтори първия комунист – Абе, той ако ви прати във Виетнам, пак ли ще хукнете, а?

Трудно е да се опише какво ставаше през това време в американския команден център. Единственият спокоен човек там бе военният свещеник, който блажено бе притворил очи и тихо си повтаряше:”Знаех си аз, знаех си…” Останалите обаче бяха на границата на лудостта.
Междувременно екипажът се покая за Виетнам и обеща – ако такава е Твоята воля – т.е, ако се върнат живи и здрави на Земята, да обяснят всичко на президента.
- Кажи им и да не закачат индианците бе – прошепна доктор Колев – Много обичам филмите с бати Гойко. Да освободят от данъци хората, да им направят там по едно казино в резерватите – какво им струва?
Комунистът преведе и американците обещаха.
- Дайте да се избъзикаме нещо – предложи втория комунист – например, че ако си изберат чернокож президент, ще дойде краят на света. Майтап да става.
- Е, ти пък – възрази първият – Негър-президент, как не. Те чернокож студент нямат още, а ти…Няма да повярват.
- Абе ти им кажи, пък…Спомени им там някакъв календар –нещо на маите или на инките, те много кълват на такива работи. Да речем – след половин век. Дотогава ние я сме живи, я не.
- Ами добре – съгласи се първият комунист и преведе, а после тихо прошепна на колегите си – А не трябваше ли да им кажа да пазят мира на Земята, да се разоръжат, да построят комунизма…?
Те обаче го изгледаха така, че той внезапно замълча. Впрочем, след завръщането и едни други хора ги питаха същото – защо са се лигавили и са пропуснали историческия шанс за окончателната победа на комунизма – но членовете на екипажа обясниха, че никой не ги е упълномощавал да решават съдбата на планетата. Просто си направили малко майтап.

….Майтап, майтап, но тогава не можеха нито да излетят, нито да излязат от кораба. Ето защо първият комунист обясни, че иска под ето тази скала пред тях да оставят оръжията си и нагло излъга, че тогава щял да им опрости всичките грехове, направени до момента. Очите на американците светнаха, но после помръкнаха – оказа се, че нямат оръжия. Гласът свише бе много разочарован от това и напомни, че има и друга опция – да им ги удвои например. Така че пак да помислят.
Накрая единият от американците се сети, че в аптечката им имало малък скалпел и изтича да го вземе. Пъхнаха го под „скалата”, нашият човек сдържа думата си и им опрости всичко, хората си забиха знамето, снимаха се до него и побързаха да излетят.

(Някой ще попита – ама нали уж целият свят следеше съдбата на българите, всяка секунда от героичния им подвиг, а американците нищо не разбрали…? Абе, какво да ви кажа – истината е, че беше предвидено да се даде публичност, но… Нали помните как екипа на БНТ проспа слънчево затъмнение, каквото се случва веднъж на сто години? Е, какво да очакваш от подобни хора? Възникнаха непредвидени технически проблеми и целият космически подвиг на нашите бе видян само в Правец, Етрополе и крайните квартали на Ботевград. Останалото население само подочу нещо и дори на закрити партийни събрания получи някакви обяснения – но истина ли беше или поредния слух – никой така и не разбра.
А на запад историята бе окачествена като пълна измишльотина и нагла комунистическа пропаганда и никой не й обърна внимание)

Когато американците си заминаха, нашите внимателно взеха скалпела, срязаха чергилото, почистиха двигателите от лунния прах и излетяха обратно към Земята. И макар че два пъти по пътя спираха да доливат нафта (руските другари им бяха изкарали няколко варела в орбита), прибраха се без други произшествия.

А като награда настина получиха по едно жигули подарък от Партията – на замеделеца и на втория комунист жълти, като луната, а на първия комунист – червено. Идеята беше - като си го кара, да помни какъв е и да не се прави повече на Господ. Или ако се прави, да не забрави пак за разоръжаването.

Той обеща.