Кредитен риск

Между Коледа и Нова година част от "елита" на нашия бизнес вече се е фокусирал основно върху кебапчетата и червения пелин; а други също не работят, но предпочитат да пият отлежало уиски с надеждата някой да повярва, че така е правил и дядо им. Та именно на чаша от шотландската ракия седяхме сега с известния предприемач Иван Барабанов и той по стара българска традиция ми се оплакваше колко труден е тук животът на всеки, който реши да започне производство, за да даде хляб на хората и изобщо…
Честно казано, слушах го с половин ухо и чаках момента, в който ще сподели колко струвал силиконът на поредната му любовница, за да си „спомня” за неотложна среща и да си тръгна. По-голямата част от представителите на нашия така наречен „бизнес” предизвиква у мен само раздразнение и се стремя да не общувам с тях повече от абсолютно необходимото.
Този път обаче не ставаше дума за капризите на някоя неуспяла манекенка – човекът имал проблеми с кредитите си. Налага се да обясня малко по-подробно.

Всички знаеха, че Иван Барабанов дължеше пари на всеки доставчик в радиус сто километра от завода му – а и на някои, разположени по-далече. Обикновено когато му доставеха четвъртата поръчка, плащаше първата. Твърдеше, че у нас така било прието и на когото не му изнасяло, да не се хващал с доставка на суровини, а да произвеждал готово изделие – като него самия например.
От друга страна, Иван изплащаше и кредити към няколко банки и когато успееше да изчисти някой, веднага вземаше друг, виртуално местейки непрекъснато завода като залог. Случваше се кредитен специалист да го оцени като рисков клиент; но Ванката беше от стара коза яре, канеше управителя на съответната банка на делова вечеря, даваше нещо в плик и – работата ставаше. (А после някои се чудеха как така успяла да ни изненада кризата и защо били раздавани необезпечени кредити. Подобни въпроси могат да задават само наивници, които не са и помирисвали запечатен плик в живота си – твърде дебел, за да съдържа писмо.)
Но човек и добре да живее, накрая все нещо се случва. Така станало и с Ванката.

Имал той един доставчик – нека го наречем Първан, към когото бил натрупал дълг за стотина хиляди лева и който нямал никаква намерение да плаща в обозримо бъдеще. Още повече, че и партньорът му не си търсел особено усърдно парите. Реално той бил само посредник – купувал суровината от някакво държавно предприятие в Русия, плащал всяко лято почивката на директора му и предната любовница в петзвезден хотел на Златните пясъци – и всички били доволни. Когато си тръгвал, руснакът изпивал бутилка водка с Първан, тупал го по рамото и го успокоявал – когато намериш пари, тогава ще платиш. Толкова други длъжници имам, ти си капка в морето. Хайде, наздраве - за дружбата, за морето и изобщо…

Само че тази година симпатичният директор не пристигнал – вместо това се получил факс, че предприятието е приватизирано и очакват от Първан в срок от… да плати сумата…, иначе ще бъдат предприети съответните мерки.
„Я па тия – изсмял се Първан – Оптимисти. Ами ще се съдим десетина години, докато им омръзне. Така де…” И захвърлил факса в прекрасно настроение.

То го държало още две седмици, когато в офиса му пристигнали едни странни хора – оказало се, че заводът на неговия приятел бил купен от известна силова структура. След кратък разговор, по време на който било изяснено, че на Първанов до момента никой не е бъркал с нагорещен поялник на определени интимни места и че той много държи това да не му се случи и за в бъдеще, те седнали заедно пред празния сейф и изготвили списък на всички длъжници на фирмата. Както може би се досещате, моят познат Иван Барабанов бил на едно от челните места.

Странните хора (наистина били такива – в свободното си време пиели много и си разказвали спомени от войната в Афганистан, а единият си носел в трилитров буркан гюрза и я наричал Наталия Ивановна) скоро се появили в офиса на Ванката и повторили офертата за поялника.
По интересно съвпадение и моят познат не се оказал любител на силните усещания – нещо повече, той категорично заявил, че като малък напуснал кръжока на младия радиолюбител именно поради вроденото си отвращение точно към този инструмент.
Руснаците проявили разбиране и му дали срок от една седмица да приготви сумата, която дължал на Първан – сто хиляди лева. Дори му показали документ, че те се явяват законни юридически наследници на…., така че не ставало изобщо дума за рекет, а просто за коректност. Тоест – който пие, после си плаща – или… Ванката помолил да не споменават отново думата „поялник” в негово присъствие.

Когато хората си тръгнали , той дълбоко се замислил – както и да го погледнеш, сто хиляди лева са си доста пари. И решил, че може да мине по-тънко.
За целта се свързал с най-известната местна мутра – Макака – и го помолил за защита. „Няма проблем – махнал с ръка „авторитетът” – Ще се оправя с претенциите им”.
„А колко ще струва?” – плахо попитал господин Барабанов.
„Колкото дадеш – успокоил го оня – Плюс един поялник, за спомен”
Ванката потръпнал и пак помолил пред него да не се говори за… Маймунекът обещал.

Мутрата сдържала думата си – руснаците рязко намалили сумата. Сега били готови да получат в брой само половината – петдесет хиляди – а останало да опростят в името на бившата българо-съветска дружба. Дори нарекли Ванката „браточка”.
„Ама аз и толкова нямам налични – започнал със заекване нашият човек, така че, ако почакате няколко месеца…”

Тук всички заедно се разсмели, оценявайки хумора му, а после руснаците попитали Макака къде е най–близкият магазин за електроника. Той им предложил да ги закара с джипа си, а Ванката с треперещ глас казал – да, добре, ще продам това-онова…

Руснаците си взели петдесетте хиляди, допили водката, пожелали на Ванката много успехи в бизнеса и си тръгнали. Но Макака останал, демонстративно изчакал нашия човек да му благодари за спасението си, а после назовал цената на услугата. И понеже той бил човек, който държи на думата си, тя наистина се оказала – колкото Ванката даде. „Обаче – допълнил Макака – нещо ми подсказва, че смяташ да дадеш шестдесет и пет хиляди лева. Та, ако обичаш…?”

„Ама - започнал Ванката – че то в този случай беше по-добре направо да им дам всичко - щях да спестя доста пари. Ако ги имах де. Сам разбираш, че…”

Оказало се, че Макака нищо не разбира. Той напомнил на нашия човек, че му дължи определена сума за оказана специфична (и доста рискова) услуга и очаква плащане до седмица. А ако Ванката сметне за по-добре да плати и другата половина на руснаците – това си било тяхна работа, в която той вече не можел да се меси, но по принцип не възразявал срещу подобен акт на добра воля. За момента обаче се обсъждали техните лични финансови взаимоотношения и ако до седмица те не били уредени, той, макар че никога не бил изпитвал особено влечение към електрониката, все пак имал в къщи един стар (но гарантирано работещ) поялник и…
Ванката потръпнал.

Няколко дни по-късно Ванката вече бил се свързал с необходимите хора – охранителна фирма, съставена изцяло от бивши полицаи. Хората изслушали внимателно всичко и заявили, че ще се оправят с Макака – толкова пъти го били арестували навремето, че сега само като ги зърнел – и почвал да трепери. Щели да го притиснат както заслужава, понеже това негово си било чист рекет. Нямало дори да посмее да се оплаче, а и строго погледнато – какво толкова е свършил?
В радостта си Ванката едва не забравил да попита за цената – сетил се чак в последния момент. Управителят на фирмата го потупал по рамото и му казал да не се безпокои – сега имали коледно намаление, цените било колкото да не е без хич. И моят познат се успокоил.

Когато определената седмица изтекла, в офиса на Ванката дошли заедно управителят на охранителната фирма и Макака. За крайно учудване на господин Барабанов последният изобщо не треперел.
„Виж сега – започнал управителят – Не си ни представил нещата точно. Човекът е рискувал, дето се вика – с голи ръце е спрял ония афганци да не ти … поялника де. Обаче ние му обяснихме сложността на положението – че също сме наети от теб – и това беше един тежък разговор.”
„Много тежък – потвърдил Макака и потупал управителя по гърба – Направо не е за разправяне.”
„И така – продължил другият – успяхме да убедим господина да намали претенциите си към теб наполовина. Плащаш му веднага тридесет и две хиляди и петстотин – и всичко е о’кей. Хайде, отваряй уискито…”
И Ванката го отворил със стиснати зъби – какво друго да направи? Изтеглил парите, дал ги на Макака и оня си тръгнал.

А после управителят му обяснил, че услугите на тяхната фирмата до момента възлизат на петдесет хиляди, без ДДС. Платими до седмица. После пожелал на Ванката приятен ден, като уж случайно го попитал ходил ли е скоро в оня новия магазин насреща – били пуснали едни поялници, не ти е работа…
След което спокойно си тръгнал.

На третия ден след срещата им Ванката накрая се решил и отишъл в полицията. Разказал им всичко и помолил за закрила. Следователят обещал да проучи въпроса.

Два дни по-късно Иван Барабанов бил отново извикан и на бюрото на следователя лежали договори, разписки и т.н. На всички имало подписа на нашия човек.
„Ами да ме съдят бе! – възкликнал Ванката – Нали сме правова държава? Какви са тези поялници?”

„Такива – въздъхнал следователят – хиляда ватови. Предполагам, че много ще боли. Но ние ще ги накараме да подпишат предупредителни протоколи, разбира се – нищо че някои са наши бивши колеги. Законът си е закон. Обаче моят личен съвет е все пак да платите договореното…”


Ванката завърши разказа си и допи уискито.
„Добре де – попитах го аз – значи на последните си платил петдесет хиляди?”
Той кимна.
„Но тогава излиза, че си можел да дадеш цялата сума от самото начало на Първан (или поне на руснаците) и да спиш спокойно. А така – хем може да получиш инфаркт, хем е съществувал реален риск да те татуират където не трябва, хем си платил тридесет и кусур хиляди отгоре….Къде е логиката?”

„Абе, Тимуре – махна с ръка той – лесно ти е на теб, на заплата си. А аз от четири месеца не съм плащал на работниците, половината завод продадох, даже и единия си джип също, нямам средства да купя материали… И всички на мен чакат – нали аз им давам хляба? Отговорност е това - пред хората …”

Исках да го попитам дали някой е отишъл в дома му и го е заплашил, че ако не започне веднага собствен бизнес, ще го застреля още на следващия ден, но знаех, че ще прозвучи лошо. Човекът смяташе това за свое призвание – един вид, той е от по-друго тесто, създаден е да печели и да харчи, а по-глупавите – да работят за него. Знаех, че до година или две от фирмата му няма да остане и помен, но не можех да му го кажа. Затова просто се изправих.

„Чакай! – скочи Ванката – И аз трябва да тръгвам. Има някакъв митинг против своеволията на банките – искам да участвам. Изпиха ни кръвчицата с тия кредити, ей!"
Отново не го попитах кой и как го е принудил да ги тегли.

„Абе, Тимуре, я ела с мен! Сигурен съм че ще бъде много интересно.”
Аз обаче не бях, напротив – просто щяха да се оплакват един на друг от наивността си. Но предпочетох да кажа, че имам спешна работа. Ванката с присъщата си деликатност настоя да разбере каква.

„Имам среща с адвоката на фирмата – излъгах аз – Побъркаха ни напоследък с тези отпуски – може, не може, изгарят, не изгарят…Отивам да се консултирам със специалист.”
„А,добре тогава – кимна той – Хайде, успехи!” И си тръгна.

Абе, какви адвокати…Тая каша с отпуските и дяволът вече не може да я оправи. Но, както казах – трябваше да излъжа нещо. Всъщност, отивах на съвсем друго място.
…Тази сутрин гледам – компютърът ми не работи. Отворих го – един проводник прекъснат. Включих поялника, а той почна да се нагрява и изведнъж изпуши. Та сега отивах да си купя нов.

Но как да споделиш подобно нещо с чувствителен човек като Ванката?