неделя, 19 декември 2010 г.

Офицерът от българското КГБ (2) – или как се ходи на сватба

Две седмици след като без малко и двамата не получихме инфаркт при запознанството си, командирът на поделението ми дойде на гости. Беше вечер, седнахме на балкона (същият, от който имах навика да се плезя на местната мафия), след което дълго пихме от онова, специалното вино, което главният технолог направи случайно и така и не успя да повтори.
След третата бутилка командирът почувства, че е длъжен да направи нещо за мен – вече ме имаше за по-близък и от брат.

- Слушай, да взема аз да те заведа на лов, а? Тука има едни глигани, не ти е работа – после цяла България ще ти завижда.
- Нямам пушка – опитах се да се измъкна аз. То вярно че нямах, но веднъж все пак се излъгах да отида с едни руски партньори. Изпихме два кашона водка, а после всички почнаха да стрелят напосоки, уж всеки бил мярнал нещо. Аз успях навреме да залегна в един трап, но две от кучетата се оказаха с по-бавна реакция и… лека им пръст.
Та малко съм резервиран към подобни мероприятия.

- И аз нямам бе! – възкликна командирът – Бием ги с калашници. Но понеже глиганът е едро животно, за всеки случай държа и един човек с готов гранатомет. Ако ние пропуснем, той стреля и прави животното директно на пастет.
- Няма да дойда – твърдо заявих аз – Не обичам пастет. Впрочем, преди лов пиете ли?
- Е, може ли без това, че то си е за късмет и…
- Аха. А този с гранатомета?
- Той по-малко, понеже после много се поти.
- Определено няма да дойда.
- Виж сега – ти май не ме уважаваш. Може да си от българското КГБ (след толкова вино явно командирът бъркаше фактите и бе забравил кой съм), но това не означава, че не можеш да дойдеш на един лов с мен…

- Означава и още как – използвах пропуските в паметта му аз – Забранено ни е. Ние друго ловим.
- А!-сепна се той – май си прав. А какво ще кажеш да отидем на сватба?
-Там стреля ли се?- попитах за всеки случай.
- Само в тавана – успокои ме той – Не че ми е работа, но за човек от КГБ имаш прекалено голям страх от оръжието. Знам, че вие не разстрелвате лично, но според мен в един момент от кариерата ти това ще се окаже пречка. Все ще ти се наложи да гръмнеш някого.
Огледах се предпазливо, а после сниших глас и споделих, че вече ми се е случвало. Той се сепна и веднага промени темата.

- Значи – нямаш представа какви сватби правят нашите. Ядене, пиене, мацки, бой…
Изглежда неволно съм трепнал.
- Не бе – те помежду си се бият, става като ръгби. Нас никой не ни закача – нали сме военни, имаме оръжие, пазим родината и изобщо…
-Къде е сватбата?
- В село Малиновка, от другата страна на реката.
Въздъхнах, а после напомних на командира, че първо, там няма мост. Второ, аз не умея да плувам и колкото и да го уважавам (всъщност не беше много), просто няма начин да ме качи в някоя изгнила лодка, с която да потъна и да се удавя. Би било прекалено безславен край за един български мениджър.
Командирът се разсмя.

- Каква лодка бе, ние да не сме рибари. Нито пък аз съм Чапаев, че да преплувам реки. С бронетранспортьор ще идем.
Реших, че виното определено му е дошло в повече. Но все пак съществуваше възможност просто да не съм го разбрал, та помолих да повтори.

- Е, какво толкова? – ухили се той – Сядаме в бронетранспортьора, затваряме люковете и цепим през реката. Там има подводен брод, над него водата е само два метра. Знам района като дланта на ръката си – през месец правим оттатък учения, събират се всички околни поделения, става по-страшно от истинска война… Искаш ли да те взема някой път с нас?
Любезно отклоних поканата и му напомних, че този път ще ходим само на сватба.
- Да, да…- кимна той – Значи, след около седмица ще ти се обадя. И виж там, облечи си нещо по-така, че като се сбият, да си личи, че си от публиката…
Аз обещах.

****

Десетина дни по-късно наистина отидохме на сватбата. Трудно ми е да обясня с какъв акъл съм се качил в бронетранспортьора да щурмувам водни препятствия, но по него време бях по-млад и вероятно ми е изглеждало като приключение. Сега предпочитам да гледам Беар Грилс и да си пия уискито.
Тогава обаче бронетранспортьорът с рев премина през (по-скоро „под”) реката и само дето краката ми се намокриха до кокълчетата. Сигурен съм, че ако беше москвич, щяхме да се удавим, но това бе специална машина и общо взето се справи.

Сватба като сватба – булката гледаше като Кортес, а младоженецът – като Монтесума и още не можеше да повярва, че вече друг ще взема решенията вместо него. Но след две бутилки водка за момента това май не го притесняваше особено.
Ядеше имаше, пиене – също, само боят отначало не се получи, понеже водката дойде малко в повече и пречеше да желаещите да оформят два отбора. Украинците също като руснаците имат силно стадно (извинявам се – колективистично) чувство и се бият екипно.
Впоследствие обаче погледите се проясниха, кой грабна кол, кой лопата – и като отчетох, че ние седим точно по средата между двете групи, взе да ми става безинтересно и предложих да си ходим. Командирът отначало не искаше да ме послуша, но когато една бутилка изсвистя покрай ухото му, той призна, че тук не е като на учение, няма каски и други лични предпазни средства и изобщо – трябва да пазим живота на чужденците, хайде палете машината и да се качваме.

Както споменах, на идване малко се притеснявах, понеже никой от спътниците ми не приличаше на Мойсей и се страхувах , че няма да намерим брода и ще се удавим. Тогава страховете ми се оказаха напразни, но пък и водачът беше трезвен.
Затова пък на връщане не бе и заби в най-дълбокото.

…Когато по-късно гледах филми за ударени от торпедо подводници, изпитвах само досада – вече го бях преживял. Бронетранспортьорът потъна точно по същия начин, но понеже аз не съм Ди Каприо и не исках да всички да плачат за мен, отворих един люк и изскочих.
Следващите мигове малко ми се губят, докато една здрава ръка не ме хвана за яката и не ме извлече на брега. Ръката се оказа се на командира, а водачът разпалено обясняваше, че изобщо не пил много, а просто докато сме били на сватбата, водата е преместила брода. Обаче никой не му повярва и го заплашиха, че три месеца отпуск няма да види.

Мокри и премръзнали отидохме до близкото село, откъдето командирът проведе няколко разговора по телефона (тогава мобилни почти нямаше). После спокойно ми обясни:
- Сега ще дойдат момчетата с друг бронетранспортьор, ще доведат и водолази. Ония ще се гмурнат, ще закачат нашия и ще го изтеглим. След два часа ще сме вече сухи и ще пием от онова твоето специално вино…

И наистина – малко по-късно спасителната група пристигна. Водолазите се гмурнаха, нашите хора нагласиха въжето и …
След малко единият водолаз се показа на повърхността. Изглеждаше леко смутен.

- Абе, на вашата машина нещо пишеше ли? – попита внезапно той.
- Ами… -замисли се командирът – Сигурно да, но не помня коя точно взехме. Защо?
- Понеже иначе ще се наложи някой от вас да се спусне с нас и да си я познае – и да каже коя от всичките да закачим….


…Отсега ми е жал за хората, които евентуално биха посмели да воюват срещу подобна армия….

Забележка: За разлика от първата част, която си беше чиста истина, тази общо взето не почива на реални факти. Историята с „подводния паркинг” на загубени бронетранспортьори съм чувал в Русия като уж истинска, но мисля, че е фолклор. Но пък с руснаците никога не можеш да бъдеш сигурен…

Първата част на историята: http://timurcommandos.blogspot.com/2009/08/blog-post_11.html

1 коментар:

  1. Пил съм с руснаци на учения....
    Та според мен историята е напълно достоверна.

    ОтговорИзтриване

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/