В защита на хората

Вече е девет часа и аз съм изпил кафето си, а пред блока комшията Кирчо леко натиска клаксона на мерцедеса. Махвам му от прозореца че съм готов и обличам балтона си.
Кирчо е добро момче и понеже аз го уредих на тази добре платена работа, за него е удоволствие да ме повози.
След обичайните любезности – как съм спал, добре ли съм – Кирчо поема пътя към центъра на столицата. Той е горд с големия черен мерцедес, макар че колата е служебна.

Пътят ни минава покрай малка фабрика и пред нея се тълпят хора; Кирчо намалява и се опитва да се ориентира във виковете им. Не се чува добре, но те носят плакати, на които ясно се четат отделни изрази – „докога така”, „искаме си парите”, „и ние сме хора”. Очевидно става дума за стачка или митинг.
А тези неща са в кръвта на Кирчо – той не може да мине покрай нещо подобно, без да се намеси. Много пъти съм му казвал, че рано или късно ще го набият, но явно желанието му да възстановява справедливостта е по-силно от всичко друго. И той спира.
После се извинява, моли ме да го почакам и слиза от колата. Скоро го виждам да говори оживено с хората. Поклащам глава и свалям стъклото, за да чувам по-добре.
Хората се тълпят около приятеля ми и явно думите му ги въодушевяват. Някои започват дори да ръкопляскат.

Изведнъж отнякъде се появяват едни яки момчета и почват да блъскат Кирчо доста нелюбезно. Той повишава глас и аз ясно чувам:
- Я по-полека, знаете ли кой съм аз?
Момчетата очевидно не знаят, понеже започват да го блъскат още по-силно. Тогава Кирчо избухва:
- Я погледнете колата! Да ви е позната отнякъде?
Момчетата се замислят, но това очевидно не е колата на Джеймс Бонд, така че те просто клатят глави. Кирчо се усмихва с подчертано чувство за превъзходство:
- Това е колата на Пехливанов, а аз съм личният му шофьор.
Името на големия синдикален бос кара яките момчета да замръзнат за момент, после единият вади от джоба си мобилен телефон и почва да обяснява разпалено нещо на някого.
Скоро се появява висок мъж в скъп костюм, прегръща почти приятелски Кирчо, отвежда го настрани и му шепне нещо на ухото. До мен достигат единствено думите „абе няма да ти остана длъжник, само помоли Пехливанов да не се меси”. Яките момчета гледат смутено в земята и се опитват да изглеждат по-ниски и от тревата по нея.

Кирчо обяснява на високия мъж какво точно мисли за него (то никак не е ласкателно), а оня само приятелски кима. После издебва момента, когато хората пак тръгват към входа на фабриката и виждайки, че никой не го гледа, мушка нещо в джоба на Кирчо. Чувам само думата „почерпка”.
После Кирчо се връща запъхтян, извинява се, че ме е оставил толкова дълго време сам и потегля. Докато колата набира скорост, той отбелязва, че това – страхът от Пехливанов – бил голямо шубе.

… А аз си мисля, че може би не е справедливо към момчето да го оставям така да си търси белята – все някога ще го набият, а може да се случи и нещо по-лошо. Макар и на средна възраст, аз съм силен мъж и бих могъл да изляза с него за кураж.
Но от друга страна… Кой я знае на кого е тази фабрика. Може да е на някой спонсор на партия, или на депутат, или на министър, или да пере парите на подземен бос. И във всеки момент може да дойдат я от телевизия, я кореспонденти на вестник, да снимат, да се обърка нещо и аз да изляза виновен, че съм засегнал нечии интереси. А това за съжаление изобщо не мога да си го позволя.

Понеже аз съм Пехливанов.