Вратата

Тази история се случи в преди много години в един техническия отдел на голям машиностроителен завод. Там имаше две групи, съответно - конструктори и технолози. Стаята, в която те работеха, бе преградена с тънка стена от гипсокартон, в края на която имаше място за преминаване, но без врата.
Така че - ако някой влезеше в помещението, той попадаше директно сред конструкторите; после, минавайки покрай тях, посетителят стигаше до края преградата, заобикаляше я и влизаше при технолозите. Както казахме, врата нямаше, така че двете групи се чуваха прекрасно едни други и непрекъснато обсъждаха важни новини тип кой спечелил вчерашния мач или „абе тия в края на сериала сигурно ще се оженят”, но не можеха да се видят едни други от местата си.
Отделът имаше и началник – доста строг човек, който работеше в собствена стая.

Няколко пъти на ден началникът отиваше да обсъди нещо с подчинените си – или просто да ги провери работят ли или пак само зяпат през прозорците. Влизайки в стаята, той – както казахме – попадаше директно сред конструкторите (обикновено се оказваше, че наистина зяпат), а после заобикаляше и посещаваше и технолозите. Те обаче работеха и гледката на съсредоточените им лица за миг размекваше суровото му лице.

...Само че след време идваше момент да се коригират заплатите или да се определят премии – и тогава началникът уж се стремеше да бъде обективен, но неволно си спомняше какво е видял в едната и какво - в другата половина на стаята и... Постепенно конструкторите започнаха да получават далеч по-малко пари от технолозите. А това винаги води до напрежение между хората и ефектът скоро си пролича. Колективът се раздели на две половини, като едните се чувстваха несправедливо пренебрегнати, а другите просто свиваха рамене и казваха, че имало кой да оценява и решава. Иначе то всеки мислел, че работи най-много.

Началникът скоро усети напрежението и се опита да го тушира чрез няколко неформални мероприятия (тогава ги наричаха не „тиймбилдинг”, а просто „кьорсофри”), но хората ядяха, пиеха, веселяха се, но когато после се върнеха на работа, напрежението отново започваше да витае във въздуха. И в думите на хората оставаха много недоизказани неща, но до открит конфликт не се стигна. Просто конструкторите стискаха зъби – и толкова.

А после в отдела назначиха един току-що завършил инженер. След седмица и той усети напрежението, а след още една издебна момент, когато всички технолози бяха слезли в цеха и се изправи пред колегите си:
„Открих! За всичко е виновна входната врата.” – гордо обави той.
Колегите му конструктори само горчиво се усминаха.
„Разбирате ли – вратата на стаята скърца. Когато началникът влезе, той ни вижда на секундата – а колегите от другата страна чуват звука от скърцането и започват да симулират работа. Затова винаги изглеждат заети и т.н....”
Най – възрастният от конструкторите поклати глава:
„Момче, аз работя тук от осем години. Мислиш ли, че не съм забелязал досега, че входната врата скърца...? Или който и да било от колегите?”
„Но... – младият инженерза миг се обърка – Но така не е честно.”
„Не е – потвърди друг от конструкторите – никак даже. И...?”
„Ами можем да го споменем някакси пред началника... Не директно, разбира се.”
„Мислиш ли? И да престанем да си говорим с колегите? Да превърнем работното си място в бойно поле? Ти на колко години си?”
Момчето беше на двадесет и пет, но не отговори. Просто седна на бюрото си продължи да си мърмори :”Обаче не честно, така не може, не е справедливо...”
А после се замисли – а как началникът не е чул скърцането досега? Или се преструва? Но после осъзна, че заводът беше се занимаваше с тежко машиностроене и началникът прекарваше по-голямата част от времето си в цеховете, сред ковашки чукове, преси и какво ли не още. А и бе човек пред пенсия.

Но пред пенсия или не, да се кара сили имаше. Когато влезе и завари младия инженер да чете вестник, показа доста доста добра кондиция – в продължение на десет минути му обяснява на висок глас основни положения от Кодекса на труда в частта му за дисциплината. Ушите на момчето леко порозовяха.

...А два дни по-късно то остана малко след края на работния ден, за да довърши важен чертеж. И когато се убеди, че всички са си тръгнали, извади от чантата си кутийка с грес...

На следващата сутрин някой се бе обадил на началника да му напомни, че вече седмица я чакат онази технология, човекът скочи от бюрото си и бързо влезе в стаята на подчинените си. Вратата не изскърца.
Началникът мина покрай конструкторите и влезе в половината на технолозите.

Гледката бе такава, че той отвори уста – един четеше списание, друг – книга, колежка отдъхваше, морно положила глава на бюрото – изобщо, идилия. И въпреки че го видяха пред себе си, в продължение на наколко дълги секунди никой не реагира – подсъзнанието им очакваше да чуе познатото скърцане на вратата.

Този пък началникът показа още по-добра кондиция и тонът му бе такъв, че стъклата на стаята леко вибрираха. Вероятно реакцията му бе донякъде неадекватна, но можем да го разберем – ако бе заварил онези, черните овце, конструкторите – как да е, но технолозите, които никога...И той се чувстваше дълбоко измамен.

А в другата половина конструкторите глаедаха намръщено пред себе си. Усмихваше се само младото момче.
След няколко минути всичко свърши и началникът си тръгна, сърдит на целия свят.

Един от технолозите отиде до вратата, пипна с ръка пантите, а после поклати глава. Други коментари нямаше.

Но човек не може да нарежда на подсъзнанието си, а и навиците не се променят за ден – два. Ето защо, началникът залови технолозите още четири-пет пъти в различни нарушения, вследствие на което на следващата атестация заплатите им се изравниха с тези на конструкторите. Настъпи справедливост, наистина – но вече двете групи изобщо не си говореха. Атмосферата в отдела бе толкова тягостна, че всеки с нетърпение чакаше края на работния ден.

Началникът усети това и отново организира мероприятие за сплотяване на колектива, но този път не дойде почти никой – този се разболял, онзи имал гости, на третия изведнъж му се спукала тръба в банята...

А после между групите започнаха да припламват искри – вие там не можете ли по –тихо, я затворете прозореца, че заради вас се разболяхме всички, вие какво – искате да се задушим ли – такива неща. И когато кафеварката, с която правеха кафе се целия отдел, се повреди, всяка от групите си купи отделна. Сложиха ги една до друга в отделения за целта ъгъл, зад пластмасова завеса.

Когато технолозите отново не бяха в стаята, младият специалист не издържа:” Обаче така е справедливо, нали? Не може едни все да го отнасят заради други. Защо сега се получава така?”

Колегите му – мъже и жени на средна възраст – го гледаха и пиеха от кафето си, направено с новата кафеварка.

„Добре де, а редно ли е един непрекъснато да страда заради друг? Някои – тарикати, други – будали, така ли...?”

Колегите му продължиха да пият кафето си и не отговориха.
Накрая момчето се ядоса, седна зад чертожната дъска и я намести така, че да не вижда никого.

А на следващия ден, в събота, отиде в железарията и купи литър обезмаслител. Прецени, че количеството ще е достатъчно.