понеделник, 1 март 2010 г.

Вратата

Тази история се случи в преди много години в един техническия отдел на голям машиностроителен завод. Там имаше две групи, съответно - конструктори и технолози. Стаята, в която те работеха, бе преградена с тънка стена от гипсокартон, в края на която имаше място за преминаване, но без врата.
Така че - ако някой влезеше в помещението, той попадаше директно сред конструкторите; после, минавайки покрай тях, посетителят стигаше до края преградата, заобикаляше я и влизаше при технолозите. Както казахме, врата нямаше, така че двете групи се чуваха прекрасно едни други и непрекъснато обсъждаха важни новини тип кой спечелил вчерашния мач или „абе тия в края на сериала сигурно ще се оженят”, но не можеха да се видят едни други от местата си.
Отделът имаше и началник – доста строг човек, който работеше в собствена стая.

Няколко пъти на ден началникът отиваше да обсъди нещо с подчинените си – или просто да ги провери работят ли или пак само зяпат през прозорците. Влизайки в стаята, той – както казахме – попадаше директно сред конструкторите (обикновено се оказваше, че наистина зяпат), а после заобикаляше и посещаваше и технолозите. Те обаче работеха и гледката на съсредоточените им лица за миг размекваше суровото му лице.

...Само че след време идваше момент да се коригират заплатите или да се определят премии – и тогава началникът уж се стремеше да бъде обективен, но неволно си спомняше какво е видял в едната и какво - в другата половина на стаята и... Постепенно конструкторите започнаха да получават далеч по-малко пари от технолозите. А това винаги води до напрежение между хората и ефектът скоро си пролича. Колективът се раздели на две половини, като едните се чувстваха несправедливо пренебрегнати, а другите просто свиваха рамене и казваха, че имало кой да оценява и решава. Иначе то всеки мислел, че работи най-много.

Началникът скоро усети напрежението и се опита да го тушира чрез няколко неформални мероприятия (тогава ги наричаха не „тиймбилдинг”, а просто „кьорсофри”), но хората ядяха, пиеха, веселяха се, но когато после се върнеха на работа, напрежението отново започваше да витае във въздуха. И в думите на хората оставаха много недоизказани неща, но до открит конфликт не се стигна. Просто конструкторите стискаха зъби – и толкова.

А после в отдела назначиха един току-що завършил инженер. След седмица и той усети напрежението, а след още една издебна момент, когато всички технолози бяха слезли в цеха и се изправи пред колегите си:
„Открих! За всичко е виновна входната врата.” – гордо обави той.
Колегите му конструктори само горчиво се усминаха.
„Разбирате ли – вратата на стаята скърца. Когато началникът влезе, той ни вижда на секундата – а колегите от другата страна чуват звука от скърцането и започват да симулират работа. Затова винаги изглеждат заети и т.н....”
Най – възрастният от конструкторите поклати глава:
„Момче, аз работя тук от осем години. Мислиш ли, че не съм забелязал досега, че входната врата скърца...? Или който и да било от колегите?”
„Но... – младият инженерза миг се обърка – Но така не е честно.”
„Не е – потвърди друг от конструкторите – никак даже. И...?”
„Ами можем да го споменем някакси пред началника... Не директно, разбира се.”
„Мислиш ли? И да престанем да си говорим с колегите? Да превърнем работното си място в бойно поле? Ти на колко години си?”
Момчето беше на двадесет и пет, но не отговори. Просто седна на бюрото си продължи да си мърмори :”Обаче не честно, така не може, не е справедливо...”
А после се замисли – а как началникът не е чул скърцането досега? Или се преструва? Но после осъзна, че заводът беше се занимаваше с тежко машиностроене и началникът прекарваше по-голямата част от времето си в цеховете, сред ковашки чукове, преси и какво ли не още. А и бе човек пред пенсия.

Но пред пенсия или не, да се кара сили имаше. Когато влезе и завари младия инженер да чете вестник, показа доста доста добра кондиция – в продължение на десет минути му обяснява на висок глас основни положения от Кодекса на труда в частта му за дисциплината. Ушите на момчето леко порозовяха.

...А два дни по-късно то остана малко след края на работния ден, за да довърши важен чертеж. И когато се убеди, че всички са си тръгнали, извади от чантата си кутийка с грес...

На следващата сутрин някой се бе обадил на началника да му напомни, че вече седмица я чакат онази технология, човекът скочи от бюрото си и бързо влезе в стаята на подчинените си. Вратата не изскърца.
Началникът мина покрай конструкторите и влезе в половината на технолозите.

Гледката бе такава, че той отвори уста – един четеше списание, друг – книга, колежка отдъхваше, морно положила глава на бюрото – изобщо, идилия. И въпреки че го видяха пред себе си, в продължение на наколко дълги секунди никой не реагира – подсъзнанието им очакваше да чуе познатото скърцане на вратата.

Този пък началникът показа още по-добра кондиция и тонът му бе такъв, че стъклата на стаята леко вибрираха. Вероятно реакцията му бе донякъде неадекватна, но можем да го разберем – ако бе заварил онези, черните овце, конструкторите – как да е, но технолозите, които никога...И той се чувстваше дълбоко измамен.

А в другата половина конструкторите глаедаха намръщено пред себе си. Усмихваше се само младото момче.
След няколко минути всичко свърши и началникът си тръгна, сърдит на целия свят.

Един от технолозите отиде до вратата, пипна с ръка пантите, а после поклати глава. Други коментари нямаше.

Но човек не може да нарежда на подсъзнанието си, а и навиците не се променят за ден – два. Ето защо, началникът залови технолозите още четири-пет пъти в различни нарушения, вследствие на което на следващата атестация заплатите им се изравниха с тези на конструкторите. Настъпи справедливост, наистина – но вече двете групи изобщо не си говореха. Атмосферата в отдела бе толкова тягостна, че всеки с нетърпение чакаше края на работния ден.

Началникът усети това и отново организира мероприятие за сплотяване на колектива, но този път не дойде почти никой – този се разболял, онзи имал гости, на третия изведнъж му се спукала тръба в банята...

А после между групите започнаха да припламват искри – вие там не можете ли по –тихо, я затворете прозореца, че заради вас се разболяхме всички, вие какво – искате да се задушим ли – такива неща. И когато кафеварката, с която правеха кафе се целия отдел, се повреди, всяка от групите си купи отделна. Сложиха ги една до друга в отделения за целта ъгъл, зад пластмасова завеса.

Когато технолозите отново не бяха в стаята, младият специалист не издържа:” Обаче така е справедливо, нали? Не може едни все да го отнасят заради други. Защо сега се получава така?”

Колегите му – мъже и жени на средна възраст – го гледаха и пиеха от кафето си, направено с новата кафеварка.

„Добре де, а редно ли е един непрекъснато да страда заради друг? Някои – тарикати, други – будали, така ли...?”

Колегите му продължиха да пият кафето си и не отговориха.
Накрая момчето се ядоса, седна зад чертожната дъска и я намести така, че да не вижда никого.

А на следващия ден, в събота, отиде в железарията и купи литър обезмаслител. Прецени, че количеството ще е достатъчно.

12 коментара:

  1. хм... вероятно има някаква поука от цялата работа, ама лично аз не можах да разбера логиката.

    защо ще се изпокарат двете групи, когато началникът не навиква само едните?

    ОтговорИзтриване
  2. Поуката беше, че почти винаги човек избира между запазването на добрите си отношения с околните и чувството си за справедливост. И обиновено прави компромис с второто.

    ОтговорИзтриване
  3. А също и че този, които прави обратното, започва да СТЪРЧИ и бива "наказан" от общественото мнение. Интересното идва, ако за него то не е толкова важно, колкото справедливостта. Мисля, че именно такова поведение е в духа на либертарианството.

    Ket

    ОтговорИзтриване
  4. e, това го разбрах - само не ми стана ясно защо конкретният случай поставя такава дилема. с какво фактът, че началникът не навиква едните, разваля отношенията?

    ОтговорИзтриване
  5. Честита Баба Марта!
    Блога ти е невероятно добър :)
    Продължавай в същия дух.

    ОтговорИзтриване
  6. Отношенията се развалят поради това, че на едните (благодарение на скърцането) не могат да бъдат забелязани нарушенията и те получават по-високи заплати и премии. Другите знаят, че всъщност всички "работят" еднакво, но всеки път залавят само тях.
    Историята, общо взето, е истинска и не ми се иска да уточнявам кое беше "младото момче". Още повече, че оттогава помъдрях - или поне се надявам да е така. :))

    ОтговорИзтриване
  7. Всъщност, този отдел беше микромодел на обществото ни. Технолозите получаваха нязаслужени привилегии (да правят каквото си искат), благодарение на скърцането, което ги пазеше. Конструкторите дълбоко в себе си намираха това за несправедливо, но го приемаха, страхувайки се, че ако премахнат причината за тези привилегии, другите ще ги намразят (което и стана). На "момчето" му липсваше мъдростта да разбере, че всяка борба за справедливост автоматично предизвиква ненавист у тези, които губят привилегиите си. Технолозите не знаеха кой точно е намазал пантите на вратата, ето защо намразиха цялата група на конструкторите, виждайки - образно казано - отмъщението на потиснатите. Конструкторите, естествено, не посочиха виновника и това затвърди у технолозите убеждението, че това е акт на колективно отмъщение поради завист. А конструкторите вероятно изпитваха и известно злорадство, което едва ли биха могли да скрият напълно.
    Разказах тази история под влиянието на редица дискусии в Кариери.бг, където непрекъснато някой обяснява на някого, че "така не било справедливо". Наистина не е. Но когато тръгнеш да поправяш несправедливост, неминуемо накърняваш нечии интереси и нарушаваш баланса в отношенията между хората. Въпрос на умение е да прецениш кое в случая е по-малкото зло.

    ОтговорИзтриване
  8. Мен пък тази история ме натъжи. Сигурно защото продължавам да бъда във фазата "ама така (не) е справедливо..."

    ОтговорИзтриване
  9. Да бяха взели да работят, хаха.

    ОтговорИзтриване
  10. Mда, да бяха взели да работят и да се бяха сетили да намажат пантите по-отрано:)) Само от недосетливост стават проблемите

    ОтговорИзтриване
  11. Благодаря ви за този разказ.Малко са шефовете, които ако видят че има сериозен проблем биха реагирали по начин, за да тишурат поне малко насъбралото се напрежение.Или поне аз не съм попадала на такива в моят не особено дълъг осем годишен стаж вече. Надявам се да ни пишете още.Може би наистина ако си представим този разказ като умален модел на нашето общество ще можем да си вземем поука и да поправим там където е нужно.

    ОтговорИзтриване

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/