неделя, 14 март 2010 г.

Клетвата на Хипократ - 2

....Естествено, подобни обучения не се правят семейно – затова пък имаше доста млади медицински сестри и дори и една санитарка. Така де – колкото повече хора са научат, толкова по-добре.

Джиповете спряха пред хотела, а лекарите забързаха към механата – валеше сняг и започваше буря. Хараламби ги посрещна, сияещ от щастие и ги заведе към салона. Там имаше огромна маса, отрупана с какво ли не – абе фармацевтичните фирми, когато е да осигурят по-компетентна помощ на пациентите, не се скъпят.

А в ъгъла имаше по-малка маса, на която седяха няколко бабанки и шумно обсъждаха качествата на някаква порода крави. Главният лекар леко се намръщи и дръпна Хараламби настрани: „Абе какви са тези, нали ти казах, че трябва да сме сами?”

Хараламби махна с ръка: „А, това е ветеринарният с екипа си...Какво толкова, нали сте колеги? Сродни души...Къде другаде да ги сложа?”
А после помисли малко и добави: „Ако ви предложат от тяхната ракия, не приемайте. Човекът, който я вари, малко недовижда и... абе нали помните онези, които едва спасихте от ослепяване?”
Главният лекар се намръщи, но не каза нищо и седна на мястото си.

(Изпреварвайки събитията, ще призная, че по-късно наистина ветеринарният ходи няколко пъти при лекарите с бутилка в ръка – а беше планина-човек, че и пиян на всичко отгоре – та пак бе ползвана версията с гастрита. Но нали бяха професионалисти, казаха го по-научно. Ветеринарният сви съжалително рамене и сподели, че ако били негови пациенти – отдавна да ги е заклал – да не се мъчат. Но с това се размина всичко.)

Гостите хапнаха сaлатки, пийнаха кой ракия, кой водка – и дойде ред на пържолите. Но тук се оказа, че няма ножове.
„Е, Хараламби – излагаш се. Колко пъти сме идвали тук, такова нещо никога не е било..”
„Ами – няма – сви рамене домакинът. Криза. Вие не се ли сетихте да си донесете?”
„Как ще си носим ножове от къщи бе, ти луд ли си... – избухна един млад хирург – Човек отива някъде с надеждата да го обслужат. И че щом всичко е платено, защо да си носим от къщи?”
„Ами...- започна Харамби и млъкна – май сте прави. Но нищо не мога да направя. Ето, имам тука два готварски ножа – без пари ви ги давам, вижте там, оправяйте се...”

„А аз не пия „Мерло” – започна малко по-късно да капризничи една невроложка – Искам „Каберне.”
„Няма начин, съжалявам – извини се Хараламби – през лятото точно тази изба организира обучение за ресторантьори – голяма работа беше. И се договорихме да предлагам само тяхни вина. Впрочем, много са добри. Само дето им вдигнаха толкова цената, но – производител, знаете - не го е грижа за крайния клиент.”

Настроението малко поспадна, но в това време малкият оркестър започна изпълненията си и нещата се поуспокоиха. А когато компанията понапредна с „Мерлото”, очите на всички заблестяха, гласовете се повишиха, и смехът изпълни помещението. Дори забравиха за ветеринарния и компанията му.

....По този начин малък инцидент остана незабелязан – ортопедът отишъл до тоалетната, а там седяла една жена и му поискала пет лева. Човекът, макар и доста пийнал, справедливо отбелязъл, че по принцип тук никога не е имало такса. Жената се съгласила, но уточнила, че да – до два пъти е включено в куверта, но той идва за трети път и... А след това му напомнила, че и тя през миналия месец ползвала две направления, а после... И тогава ортопедът разбрал на свой гръб (по точно – на пикочен мехур) колко несправедлива е системата. Но платил, нямало как – принудата със здравето ти не е шега работа....

А в главната зала веселието продължаваше. Но изведнъж гласовете затихнаха.
В помещението бяха влезли десетина души и се бяха подпрели на стената.

„Харалампи – обади се тихо главният лекар – какви са тия хаирсъзи бе? Я да ги изгониш!”
„Няма начин – обясни собственикът – луди са за връзване. Обаче те няма да стоят много – сега оркестърът ще изпълни петте им любими песни и после ще си тръгнат. Винаги така правят.”
„Ама ние сме си платили бе...!”
„Е, сега, извинявай, но така не е човешко – хората, като нямат пари, да не слушат музика, така ли? Хайде от мен да мине, ще кажа на музикантите после да удължат малко програмата.”

И настина – като чуха любимите си песни, селяните си тръгнаха. Но настроението на компанията вече не беше същото.

Минаваше вече полунощ и около масата ясно се бяха оформили двойки, предимно със значителна разлика в годините. Тогава Хараламби реши, че моментът е настъпил.
Той седна между главния лекар и хирурга и ги прегърна през раменете:
„Вижте сега, приятели – то малко неудобно се получава, но надявам се да ме разберете. Няма спор – умеете да организирате обучения. А някои не могат.
Ето защо съм поканил няколко журналисти от местния вестник – да влязат, да видят как се прави, да поснимат – а после, ако трябва, ще го обсъдите...”

„Не-е-е-е! – изкрещя главният лекар, пусна коляното на сестрата до него и потърси инстинктивно ножа. Но Хараламби предвидливо бе прибрал кухненските, а други нямаше. Престоят му в болницата го бе научил, че съвременната ни медицина е доста опасна за обикновените граждани.

...Та така. Сега Хараламби се лекува само в окръжния град, а болницата ще я закриват.
И дори има хора, които се питат – а защо?
Ами да идат при Хараламби, той ще им обясни.

2 коментара:

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/